За това какво се случва на един православен лагер

След православният лагер „Богослужение и живот”, който беше организиран от фондация „Покров Богородичен” в Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий” от 20 до 29 юли 2007 г. ви предоставяме впечатленията на един негов участник: Преслава Георгиева е на 17 години, от гр. Русе. През март тази година тя участва в конкурса „Блага вест: Моето отворено писмо”. Нейното отворено писмо „България” спечели първо място в категорията до 18 години. Наградата й беше „пътуване по избор” и тя си избра участието в този православен лагер.

Благославяй, душо моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния. (Пс.102:2)

Този разказ няма как да започне по друг начин. Тези думи чувахме всяка сутрин по време на службата в Клисурския манастир.

Да се обясни това, което стана за десет дни по време на първия православен лагер „Богослужение и живот”, е трудна задача. Ако се изброят само фактите, написаното няма да докосне ничие сърце, а ако се опитам да обясня чувствата си, сигурно ще изпиша лист след лист, без да успея да кажа най-важното.

Ще започна от това как реших да участвам в това ново начинание на фондация „Покров Богородичен”. Пътят ми мина през конкурса „Блага вест: Моето отворено писмо”, на който споделих първо място с Благой Цицелков. Наградата беше пътуване по избор и аз избрах този лагер. На гарата в София се събрахме 10 души от различни места на България – всеки със собствена мотивация да дойде в Клисурския манастир. Аз съм от Русе и не бях стъпвала в този край на България, но двата часа път с автобус до манастира само ме подготвяха за красотата на мястото, където отивах.

Първото нещо, което ми направи впечатление в Клисурския манастир, бяха многото цветя. (По-късно на нас се падна честта да ги поливаме.) После едно весело кученце, за което отец Стефан Стефанов (един от нашите лектори) твърдеше, че раят трябва да е пълен с такива. И църквата – голяма и бяла, издигаща се на един хълм. Няма как взорът ти да не е обърнат постоянно натам. След като се запознахме, стана ясно, че сме хора с различни интереси, които обаче имаха силното желание да научат повече за това, което ги е довело – православието. Първият обяд беше тих и Гергана (нашата ръководителка) каза, че към края на лагера ще станем много шумни, но това така и не се случи. Сега, като пиша този разказ, още не мога да си обясня защо мълчанието се оказа характерна черта на нашата група. Мога да изкажа много предположения, но мисля, че по-важното е това, че – въпреки честите тихи обеди и вечери – ние успяхме да станем приятели. А ако заменя думата „въпреки” със „заради” сигурно ще съм по-права.
Лагерът се състоеше в беседи с тримата преподаватели или между самите нас. Темите бяха различни – що е то литургика; за богослужебните книги, съсъди, одежди; за тайнствата – кръщение, свещенство, венчание, изповед и т.н.; за поста в православната църква; за устройство то на храма и др. Имахме възможност да задаваме въпросите, които ни вълнуват, и да видим много неща, които ни бяха неизвестни до сега (Даниел Йорданов ни учи да месим просфора, а архимандрит Авксентий ни направи „учебна литургия”). За мен най-вълнуващо обаче ще си остане участието в една утреня. След разрешение на игумена отец Антим всеки от нас прочете по един псалом.

В сряда имахме организирана екскурзия. Посетихме Раковишкия манастир. Там разгледахме двете църкви и се запознахме с двамата монаси. Бяхме посрещнати много добре и ни разказаха за историята на манастира, сегашното му състояние и това как човек решава да се замонаши. Последваха 2 часа на студено в пещерата „Магура”, но пък скалните рисунки, симпатичната екскурзоводка и кучето й Тото си заслужаваха. Следобед стигнахме до Белоградчик. Естествено – разходихме се сред скалните образования и крепостта. Прибрахме се уморени, но и доволни.

Десетте дни минаха бързо и не усетихме кога стана време да се разделим с един живот, твърде различен от предишния ни. Причината е в това, че в манастира човек се чувства много по-спокоен.
В манастира не просто научих много неща за богослужението, научих и неща за живота. Ще запомня дружното поливане на многото цветя; суматохата около приготвянето на храната; Ани, която готви в манастира и която винаги ни помагаше, щом не можехме да решим как да направим нещо; момчетата от софийската семинария, които пееха в храма и обещаха да ни споменават в молитвите си; монахините от Македония, които ни показаха как плетат броеници; среднощните разходки през гората; как Владо ме би на „Не се сърди човече”; как набрахме мащерка от една поляна и т.н.

Няма как всичко, което преживях да се опише. Затова благодаря на хората, които го изживяха заедно с мен – Борис, Владо, Гергана, Диана, Малина, Маргарита, Мария, Мина и Поля. На всички останали пожелавам да го изживеят!