На лагер в Килифаревския манастир „Рождество Богородично”

Това е разказа на 18-годишната Димана Димитрова от Разград за участието й в Младежкия православен лагер „Въведение в иконографията”, организиран от фондация „Покров Богородичен”, от 8 до 17 юли 2005 г. в Килифаревския манастир „Рождество Богородично”

Влизам бавно в Божия храм. Божият храм: църквата “Св. Николай Чудотворец” в Разград – моят град. Крачката ми се успокоява още и още, защото в съзнанието ми изплуват спомени от наскоро преживяно усещане за топлота и вълшебство.

Спомням си храмовете, в които ходихме. Бяхме група хора от различни краища на страната, събрани от общото желание да учим иконопис: едни да направят първи стъпки в изписването на икони; други – да сравнят и обогатят уменията си. За мен лагерът имаше особено значение заради момента, в който се проведе. От миналата година усетих потребност, която ме отведе до разградската църква. Но може би трябва да започна от кошмара, който сънувах преди време. Не помня какъв беше. Не мога да го разкажа, но се събудих разтреперана от уплаха. Очите ми се затваряха и ми се спеше, но вместо сладък сън кошмарът продължаваше. Станах и се разходих, пих вода и пак си легнах, но сърцето ми не можеше да се успокои, усещах пулса си по цялото тяло. Тогава, за да се успокоя, си представих, че се намирам в църква, точно под купола. Някак далеч от това, което ме бе уплашило, имах сигурността, че в църквата няма да ме достигне. Дали съм вярвала в Бог? Не знам. Не мога да кажа, че съм вярвала преди това, или поне не съм мислила, че вярвам. Но интересът ми към иконите е следствие на това преживяване. Като при всяко нещо и тук имаше моменти, в които се вълнувах живо, и такива – на затишие. Тази година исках да направя икона и нарисувах. Стана по-скоро картина, която приех като икона, но знаех, че не отговаря на изискванията на иконографията.

Когато научих за лагера, имах резерви единствено за учителите. Отивайки някъде да се уча, исках да имам добри учители. Знаем, че понякога се срещат учители, които нямат желание да работят, и щеше да се обезсмисли летуването, ако срещнех с такива. Чух много хубави думи за Гери. Реших, че лагерът ще е един полезен за мен опит. Заради стремежа към непознатото и различното и още повече заради огромното ми  желание да се срещна с тях тръгнах към Търново. Още същата вечер, когато се събрахме и се настанихме в Килифаревския манастир, видях колко сериозно подхожда Гери към работата си: даде ни задача да направим акростих, за да ни опознае по-лесно и бързо. Запознавайки се с Петя и Пепи, бях приятно изненадана: виждах тяхното старание и желание да дават от себе си,  за да можем заедно да постигнем удовлетворяващ ни резултат. Гери бе организатор, който изпитва удоволствие от работата си; заради това, че е и много забавна, си спечели прякора „Бамбуча”. Ще запомня Петя с това, че все искаше на всички да угоди, за да са доволни (въпреки че и тя е човек и си има нерви, се справи с прищявките ни). Пепи ме впечатли с това, че на лекциите и по време на работа обясняваше така нагледно всичко, че да си го представя. Когато ни показваше нещо, го правеше наистина така внимателно, търпеливо и съсредоточено, че усилваше желанието ми за рисуване.

 
Не съм свикнала да работя спокойно в компанията на хора, но ще свикна – с повече работа. Точно преди да замина за лагера, баща ми донесе дъски, върху които възнамерявах да рисувам и да направя и икона. Сега знам кои от тях са по-подходящи, знам и какви са етапите, през които трябва да премина, изработвайки иконата. Имах възможност да си водя записки, за да си припомням и осмислям, да премине през собствената ми ръка по-важното от лекциите. Имам и старателно подготвена папка, от която да почерпя знания независимо от времето и мястото. От нея се вижда още веднъж желанието, с което са организирани и подготвени курсът от лекции, обучението и заниманията в лагера. Сега си имам и иконата, която завърших с помощта на Пепи. Ошкурването и гравирането ми бяха лесни; по-късно започна по-трудоемката и сериозна изработка, когато слагах златния лист и го лакирах, а Огнян го сушеше със сешоар. Затрудних се, когато трябваше да я рисувам, защото не успявах да я покрия равномерно и на два три пъти я изчиствах. Започвах отново и макар да не се отказвах, ми бе дотежало да рисувам и да не се получава изобщо. Пепи дойде и ми помогна.  Получи се. Успокоих се и се зарадвах. Той ми помогна за иконата, която се мъчех да “иконографисам”, и ми показа как да продължа. Вдъхна ми желание да рисувам иконата си – Св. Йоан Кръстител. Вмъкнати в началото и в края на лагера пътуванията ни до Търново, до Преображенския, Къпиновския и Плаковския манастир ни дадоха визуален опит в иконописта, който ни помогна в изграждането на нашите лични икони. Първото пътуване до Търново и храм паметниците, които посетихме, ни настрои. Фокусът на икони и иконопис ни въведе в този божествен свят. По-късно, при пътуването до манастирите в близост до Килифарефския, имахме друг по-прецизен и насочен поглед. Доколко умишлено и поради какви причини са били в началото и в края на летуването – осезаемо е, че сме научили повече, като сравнявам възприятията по време на първото обучително пътуване и на второто.

В манастира вече виждах майсторството на творците. Кой е рисувал икони? Зачитам се в думите на Диадох, подвижник и епископ от V век: “Когато умът започва да вкусва благата на Всесветия Дух, тогава трябва да знаем, че благодатта започва да живописва в нас чертите на образа Божи, чертите на богоподобието” – и разбирам, че наученото е само начало. Мъничка частица знание от нещо все още неосъзнато за големината и необятността му. Опознах и се сприятелих с хора от групата и ми беше приятно, забавно и разтоварващо. Сега, след края на лагера, се чуваме и се уговаряме за пътуванията си. Говорим си да се видим отново…

В лагера преди обед имахме лекции, а след обед работехме по иконите си. За всеки ден имаше предварително изготвена програма, която можехме да знаем още предната вечер. Накратко, правех това, за което бях на този лагер в приятна среда с приятни хора – повече от това нито съм искала, нито има какво да поискам.

 
Искам пак да се повтори, то се знае. Нивото ще е друго и времето друго. Отново ще има обаяние, нов опит и нови приятели, но няма да е същото. Игрите вечер бяха интересни и пълни със забава и опознаване, защото свиквахме и работехме по-лесно заедно. Имах нагласата, че отивам да уча как се рисуват иконите, да си отпочина хубаво с новите хора, които ще срещна. От листа с информация за лагера научих всичко, което ме интересуваше – толкова ясно бе написано, че дори и да не сме били в Килифаревския манастир, можехме да си представим обстановката и магията. Мисля, че тези, които бяха недоволни, нямаха право, защото всичко бе подробно описано и обяснено предварително. Ще запазя скъп спомен за всички, с които се запознах, и за наученото; за времето прекарано заедно. Със същия екип ще ми е много приятно да съм и на друг лагер.

На излизане от църквата съм усмихната, защото съм си припомнила за миговете с цялата група. Споменът ме сгря…