Средновековните светини на Странджа

Странджа е известна не само с природните си забележителности, но и с духовната си история. Областта Парория, която в края на Средните векове е средище на исихазма е такова свято място. Тук са се подвизавали такива великани на духа, като преподобни Григорий Синаит, преподобни Теодосий Търновски и преподобни Ромил Бдински. В този манастир е поставено началото на духовния разцвет на Търновската книжовна школа по времето на свети Евтимий, патриарх Търновски.

Странджанската област исторически винаги е представлявала едно сравнително обособено цяло, в което главен белег е планината Странджа. Няколко главни пътя, които минавали през областта и водели от Запад и Север към Цариград, винаги са имали голямо военностратегическо и търговско значение. Поради това, както пише изследователят Г. Аянов, тези пътища са приемали „прекия удар на всеки завоевател и контрамерките на всеки господар, който иска да запази за себе си предимствата на своето изгодно географско положение”.
Независимо от честите етнически промени населението на Странджанския край се е запазило българско през вековете, съхранило е в историята дири от своята материална и духовна култура.
Странджанската област от черноморския бряг южно от Бургаския залив на запад до Тунджа и на юг до реката Еркене в Източна Тракия през средновековието подобно на атонската Света гора е била осеяна с християнски култови сгради, много от които вече са изчезнали. В тази област, наречена през средновековието Парория, се намирал прочутият манастир на водача на исихазма свети Григорий Синаит.

Синаитският манастир „Света Богородица” бил важно средище на исихазма в Европейския югоизток, имал многобройни и добре подготвени монаси и играл важна роля в духовната култура на земите до средата на XIV век, когато е бил изгорен от нашествениците. Смята се, че това е станало в 1350 година, когато обителта прекратила своето съществуване, а отдалите се на религиозно-мистичното и аскетично учение духовници се пръснали из православните земи на полуострова и по оцелелите манастири.
Първи български последователи на преподобни Григорий Синаит, установили се в този странджански манастир, били свети Ромил Видински и Иларион, малко по-късно, през 1336—1337 г. и свети Теодосий Търновски, бъдещ стълб на исихазма в България. Манастирът привлякъл и някои византийски исихасти, най-известни от които били Калист (бъдещ византийски патриарх), Григорий и Давид Дисипат. Така се оформило манастирско братство, което към 1346 година, когато починал основателят на манастира, наброявало около 50 души.

Това било едно активно теологично и философско общество, в което се раждали най-забележителни за времето си идеи, влезли в основата на исихазма. Приемайки щедрата помощ на константинополските първенци, радвайки се на изключителното внимание на българския владетел Иван Александър, Синаитовият манастир станал средище на исихастката книжнина. Оттук към България и Византия се разпространявали исихастките съчинения, идвал подтикът за превръщането на други манастири в най-известни за времето си културни огнища.
Може да се каже, че преди столицата Търново да се оформи окончателно като водещ център на духовния живот, в странджанската обител се слагали основите на забележителното културно явление на средновековието — Втория златен век на българската култура.

Синаитовият манастир поддържал тесни връзки с най-големия теоретик на исихазма — свети Григорий Палама. Тук бил написан и най-значимият труд на Синаит „Различни словеса за заповедите, догмите, мъките и обетите, а още и за помислите, страстите, добродетелите, безмълвието и молитвата — общо 150 глави, в които били изложени основните концепции на исихазма, отговарящи на потребностите на тогавашното феодално общество.

Нови издирвания документираха предположенията за голямата преводаческа дейност, извършвана в манастира, насочена към популяризирането на византийската исихастка литература. Това са две приписки, които се съдържат в Хлудовия патеричен сборник от XIV в., в едната от които е посочено изрично мястото на направения превод: „Тези две глави написа Фудул, като ги преведе от гръцки на български… когато бях с братята в Парория”.

Сведения за други средновековни манастири в Парория и прилежащите й краища, простиращи се по Черноморския бряг до нос Емине, откриваме в житието на Теодосий Търновски. От Емонските манастири, следите на които са издирвали още навремето братята Шкорпил, са известни засега само останките на един. Той заемал живописно място на спускащата се към морето старопланинска верига и имал прекрасен изглед към Несебър. В него живял знаменитият български исихаст Теодосий Търновски. По-точно, той пребивавал към 1349 г. в скита „Св. Антоний”, а няколко години след това заедно с Ромил Видински посетил месемврийските манастири, също средища на исихазма, които се намирали близо до Емонската планина.
Може би за този период от живота на преподобни Теодосий Търновски се отнасят сведенията на житиеписеца, който разказва как черноморски пирати го прогонили от уединеното му жилище.

Останки на стари църквици и манастири могат да се видят и сега из Странджа: Коджабукският (Голямо Буковски) манастир „Живоприемен източник”, „Св. Петка” при Мадлеш (Кирово), две манастирчета при с. Мързево (Кондолово), Мичуринско, и един при с. Конак (Бяла вода), Малкотърновско, манастирът „Св. Илия”, източно от с. Стояново, друг „Св. Илия”, югоизточно от Карадере.

Странджанската научна експедиция, организирана от БАН през 1955 г., посети развалините на църквицата на старинния ахтополски манастир „Св. Яни” и събра сведения за останалите стари странджански манастири. Изясни се, че повечето резбарски иконостаси, икони и стенописи от споменатите манастири и от други църкви са изчезнали завинаги, а с тях и възможността компетентно да се оцени изкуството на българските иконописци и резбари от района на Странджа планина. Изчезналите вече исторически паметници от странджанските манастири и от други старини поради честите опустошителни промени биха могли да хвърлят светлина върху миналото, бита и културата на българите в Странджа.

Странджанските манастири общували с духовните центрове — по-големи и по-малки църкви на прилежащите райони, които днес означаваме като южнобългарски исторически забележителности. Последните, подчинени на една духовна община, имали единно духовно ръководство, а през средновековието цяла система от укрепления и крепости по околните височини осигурявали спокойствието на иноците и защитата на манастирските имоти.
Известността на тукашните манастири се дължи и на широката популярност на исихазма в местните обители, на това, че в тях отсядали велики светци, като преподобни Теодосий Търновски, преподобни Ромил Видински, старец Йоан и др.

Голямата монашеска обител Епикерниевият манастир „Св. Богородица” край Сливен, също превърната под влиянието на Синаитовия манастир във важно исихастко средище, дала приют на йеромонах Методий, ученик на старец Йоан, който преписал поученията на Ефрем Сирин.
Завоевателната стихия на османските турци, предизвикала първоначалното западане на странджанските обители, преминала и на север, за да опепели и останалите центрове на Голямата южнобългарска духовна община. Археологическите проучвания, проведени в първите десетилетия след Освобождението от братя Шкорпил, потвърждават предаваната от поколение на поколение мълва-спомен за старите манастири и църкви. По тези и други сведения двамата учени организирали проучвания в местността край с. Дермендере, където някога според преданието се издигал манастир. Били открити основа на църква и скелети на бягащи хора, настигнати внезапно от смъртта.

Макар и оскъдни, данните за съществуването на странджанските манастири потвърждават тяхната роля в културния живот на средновековна България. Свързани непосредствено с манастирите, пръснати из прилежащата област, странджанските манастири — и по-специално Синаитовкият манастир — играли водеща роля в утвърждаването на широко застъпеното движение на исихазма в XIV столетие. Данните показват, че от голямата обител на Парория исихазмът завладява умовете на тогавашната българска интелигенция, преминава в манастирите на Месемврия и околността й (манастирите в Емонската планина), издига авторитета на „Малката Света гора” в Сливенската планина, а след разорението на Парория в 1350 г. превръща в главно исихастко средище Килифаревския манастир край Търново. По устройство той повтарял Синаитовата обител в Парория и имал Синаитовия ктиторски устав. Традицията на Синаитовия манастир в Странджа била продължена в Килифаревската обител, която изиграла огромна роля в църковния и книжовния живот на България и на славянските страни, увлякла монаси от много страни, най-вече сърби, унгарци, власи и молдовани.

Литературната дейност на Синаитовия манастир се изразява преди всичко в превеждане на исихастки произведения. Най-известен и търсен бил преводът на 150 поучителни глави на Григорий Синаит. Теодосиевият ученик йеромонах Дионисии направил чудесен превод на „Маргарит” от Йоан Златоуст. За него малко по-късно, в средата на XV век, Владислав Граматик, сам писател и ценител на словото, пише: „Боговдъхновени слова, които от елинските писания преведе на български език честно и изрядно дивният сред отците Кир Дионисии…”
Сред преводите трябва да се споменат модните за века съчинения, насочени срещу варлаамитството и католическата църква на свети Григорий Палама, свети Николай Кавасила и др.

Познати ни са и житията на патриарх Калист, посветени на преподобните Теодосий Търновски и Григорий Синаит, житието на Григорий, посветено на неговия учител преподобни Ромил Видински. Често били превеждани похвали и омилии на патриарх Калист. Тези преводи усъвършенствали книжнината, разширили кръга на представените византийски писатели, издигнали на голяма висота средновековната българска култура.