Лозата и виното в Библията
Според определението на Пол Рикьор “митът… не е лъжливо обяснение посредством образи и басни, а е традиционен разказ, който се отнася до събития, станали в дълбока древност и който има за цел да обоснове обредните действия на днешните хора и въобще да установи всички форми на действие и мисъл, чрез които човек осъзнава себе си в света”. В този аспект библейското повествование за насаждането на първото лозе от праотеца Ной (Бит. 9:20) e лаконична митологема за усилията на човека да култивира дивата лоза (лат. vitis), които съпровождат цялата цивилизация. Най-ранните вкаменени останки от дива лоза датират от ерата на миоцена (преди 20 милиона години), а първото известно сведение за култивирана лоза, от която днес има над 60 вида, са йероглифите на четвъртата египетска династия (2400 години пр. Хр.).
От една страна виното стимулира въображението и творчеството, издига човешкия дух на по-висше ниво, в което той изпитва екстаз и се съприкосновява с божественото. От друга страна, ако бъде премината границата на разумната консумация, виното става причина за рухване на по-нисше ниво, където отпадат моралните задръжки и се развихрят животинските инстинкти. Опиването на праотеца Ной е свързано с неговото разголване – едно не само битово, но и сакрално състояние, често срещано в обредите на езическите религии и отхвърлено от синовете му. Благодарение на виното става възможно кръвосмешението между Лот и двете му дъщери след бягството им от Содом (Бит. 19:31-38). Това действие е неприемливо като актуализация на езическата йерогамия и неслучайно от него се раждат родоначалниците на два народа – моавитци и амонитци, които са идолопоклонници и врагове на евреите. В случая виното обуславя етногенезис с отрицателен знак.
Според една еврейска талмудическа легенда Ной намира лоза, която е изхвърлена от райската градина. На стъблото й има гроздове и след като вкусва от тях, праотецът възжелава този плод. Той засажда лозата, която израства и узрява само за един ден. Ной прави вино и пие от него. Друга легенда, заимствана в Gesta Romanorum и исляма, разказва, че дяволът склонява Ной да садят лозата заедно. Той излива върху корена й кръвта на агне, лъв, маймуна и свиня, които символизират промените в поведението на човека според градацията на неговото опиянение.
От най-дълбока древност виното влиза в състава на сакралните течности, използвани при жертвоприношения. Мелхиседек, “свещеник на Бога Всевишни”, посреща победоносния Авраам с хляб и вино и го благославя (Бит. 14:17-24). Според християнската традиция извършеното от Мелхиседек е сакрален код, който предобразява тайнството Евхаристия, основано по-късно от Христос. Спасителят е “свещеник навеки по чина Мелхиседеков” (Пс. 109:4; Евр. 5:6; 7:17).
След като Исав продава първородството си за паница леща, баща му Исаак благославя другия си син Яков и му пожелава от Бога “изобилие на жито и вино” (Бит. 27:28). Евреите познават виното и по време на живота си в Египет. Съкилийник на праведния Йосиф в затвора се оказва главният виночерпец на фараона (Бит. 40:1-23). След като Йосиф се помирява с братята си, баща му Яков ги благославя поотделно. Той възхвалява най-добрия си син Юда с думите, че връзва магарето си за лоза и пере облеклото си във вино, наречено “кръв от грозде” (Бит. 49:11-12). Това странно пране или по-скоро оцветяване символизира пряко достойството на Юда като господар (царете в древност носят дрехи, багрени в пурпур), а косвено – царската багреница на Примирителя (Христос), който според благословението ще произлезе от чреслата на Юда. В Апокалипсиса св. Йоан Богослов съзира пред Божия престол душите на праведниците, които са опрали дрехите си и са ги избелили с кръвта на Агнеца (Откр. 7:14). Това парадоксално “избелване” с червено вино е възможно само ако бъде интерпретирано в сакрален план като очищение от грехове и постигане на святост чрез кръвта, пролята от Христос на кръста.
По време на 40-годишното скитане на евреите из пустинята богослужението се извършва в скиния (палатка). В разпоредбите си за нея Господ нарежда част от всекидневната жертва да бъде и две възлияния от четвърт хин (ок. 7 литра) вино (Изх. 29:40; повторено в Лев. 23:3 и Чис. 15:5). Как евреите успяват да се снабдяват с такова количество вино в пустинята остава загадка. Техни съгледвачи донасят от Ханаан на върлина лозова пръчка с огромен грозд и назовават долината, откъдето я вземат, Есхол, т. е. грозд (Чис. 13:24-25). Тази исполинска чепка несъмнено е хиперболизирана, но и до днес зърната на палестинското грозде достигат на дължина 6 см с общо тегло на грозда до 4 кг. С огън и меч евреите успяват да превземат обетованата земя. Лозарството става един от главните им поминъци. Археолозите установяват, че в древност над 60% от планинските склонове в страната са покрити с лозя (евр. керем). Пророк Йеремия отбелязва “лозя по самарийските височини” (31:5). Лозето, особено когато е наследствено, представлява голяма ценност в очите на евреите. Навутей е убит от цар Ахав, понеже отказва да замени или продаде лозето си (3 Цар. 21:1-16). Край къщите също има астми (Пс. 127:3). Последователните стъпки, които трябва да се предприемат за насаждане на лозе и производство на вино са описани в “песента за лозето” на пророк Исайя (5:1-7). Тъй като почвата в Палестина е скалиста, тя първо трябва да бъде очистена от камъни. Те се натрупват като ограда около лозето, която спира дивите животни като глигани (Пс. 79:14) и лисици (Пес. пес. 2:15). В лозето често се издига кула за пазене, особено по време на брането (Ис. 5:2). Лозето се връзва и прекопава веднъж или дваж годишно, а бурените се отстраняват. Малките ластари на лозите се изрязват с косер, за да се засилят главните пръчки (Лев. 25:3; Ис. 18:5). Кастрят се и изсъхналите безплодни пръчки, както предупреждава Христос в притчата си за лозата (Йоан 15:2). Накрая в камъка на лозето се “изкопава” лин (преса за вино). Западната евхаристийна иконография често прибягва до алегоричния сюжет с Христос в пресата, който е заимстван и в православното изкуство (Украйна, Сърбия, Армения) през ХVІІ в.
В Палестина евреите са заобиколени от народи, които се прекланят пред лозата като свещено и даже божествено дърво, като дърво на живота, [9] и почитат виното като питие на боговете. За египтяните лозата е дърво на Озирис, за гърците и римляните – на Дионис и Бакхус, за шумерите и семитите – на Тамуз и Ваал. Ханаанските езически обичаи са бегло описани в Съдии (9:27), където се разказва как жителите на Сихем правят вино и пият “в дома на своя бог”. Пророк Исайя бичува заблудените, които с пълни чаши принасят възлияния на богинята орисница Мени (65:11). Гроздето и виното на почитащия идоли народ са смъртоносни като змийска отрова (Втор. 32:32-33). Далечно ехо от езически култ се долавя в една притча за избор на цар от дърветата, разказана в книгата Съдии. Там се твърди, че виното весели и боговете (9:13).
Авторите на Библията често употребяват образа на лозата в алегоричен смисъл. С нея се тъждествява богоизбраният народ: “Ти пренесе от Египет лозата, изгони народите и я посади” (Пс. 79:9). Този образ има положителна конотация и подчертава, че евреите принасят обилен плод като лоза. Предвиждайки обръщането им към Бога, пророк Осия пише, че те “ще цъфтят като лоза, ще бъдат славни като вино ливанско” (14:8). Лек еротичен подтекст се долавя в твърдението на Пс. 127:3, че жената на този, който се бои от Господа, ще бъде “като плодовита лоза”. Гърдите на Суламит от Песен на песните са подобни на гроздове, а коремът й – на блюдо, в което не свършва ароматното вино (7:3,8). Тази алегория е пренесена и в изкуството. Западната иконографска композиция “Почивка при бягството в Египет” представя как Богородица кърми Младенеца до лоза, чиито узрели гроздове загатват за гърдите й.
В повечето случаи обаче Израил се описва като лоза, обрана докрай от Бога за наказание (Йер. 8:13; срв. 6:9). Опустошението на народа се сравнява от пророк Йезекиил с изтръгната лоза, чиито пръчки са изсъхнали и откъснати (19:12). Когато евреите се отчуждават от Бога, падението им се оприличава на превръщане на благородна лоза в дива издънка (Йер. 2:21). Чуждите завоеватели, които нахлуват в обетованата земя, развалят лозето на Бога и стъпкват с нозе Неговия дял (Йер. 12:10-11).
В този дух образът, който Христос предлага за самия себе си като “истинската лоза” (Йоан 15:1) звучи като идеен контрапункт на негодната и безплодна лоза на стария Израил. В Евангелията Спасителят произнася две притчи, свързани с нашата тема – притчата за работниците в лозето, наети в различни часове на деня (Мат. 20:1-16) и притчата за злите лозари, от които лозето ще бъде отнето и предоставено на други (Мат. 21:33-41). Описанието на лозарския труд във втората притча се основава на Исайя 5:1-7.
Как древните евреи произвеждат вино? Обичайното време за гроздобер е през септември. Обраните гроздове се покриват с листа и се поставят в пресата, наричана лин или жлеб, след което сокът се изстисква от тях чрез мачкане с крака от момчета, мъже или роби (Ис. 16:10; 63:1-3). По време на тъпченето царува “шумна радост” (Ис. 16:9), при което се надават викове и се пеят песни (Йер. 25:30; 48:33). Този вид труд обаче не е лек и често господарите отказват да дадат почивка, преди да се свърши работата. Праведният Йов оплаква съдбата на сиромасите с думите: “Тъпчат в линове и жадуват” (24:11). В месианските времена ще настъпи такова голямо плодородие, че тъпченето на грозде ще продължи чак до сеитбата напролет (Лев. 26:5; Амос 9:13). От първата цистерна виното се прехвърля във втора, по-ниска, където гроздовата каша може отново да се пресова например с тежък камък. След това сокът се налива в мехове или в големи делви, които побират 40 или повече литра и често са надписани с името на собственика им. Ако съдовете не се отворят, ферментиращото вино може да ги пръсне. Йов сравнява напрегнатото си желание да говори с “неотпушено вино” (32:19). След прекипяването на виното евреите го преливат от един мях в друг (Йер. 48:11). За да се засили градусът му, добавят се аромати (Пес. пес. 7:3). Добре запазена винарна с обем 95 000 литра е разкопана от археолози в Гаваон (ел-Джиб). Намерени са дръжки на делви с печати на територията на царство Юдея. Израил изнася вино в Египет 1800 години пр. Хр. Най-известно и търсено е виното от Хелбон до Дамаск, изпращано в Тир (Йез. 27:18) и ароматното вино от Ливан (Осия 14:8). Други останки свидетелстват за внос на вино от гръцките острови като Родос през персийския период. В развалините на дом от края на І в. в Йерусалим са открити керамични съдове за вино от Италия.
За древните евреи виното е насъщно питие, без което естествената наслада от живота не е пълна. За разлика от гърците, евреите го пият гъсто и неразводнено. Тази традиция прониква и сред римляните в Северна Африка. Мъдрецът Иисус син Сирахов изброява “гроздовия сок” сред главните потребности за живота на човека (39:32). Формулата “жито, вино и дървено масло” се превръща в синоним на прехрана, ситост и благоденствие (Втор. 11:14), а тяхната липса означава разорение и гибел (Йоил 1:10). Виното е източник на удоволствие за хората. То “весели живота”, пише Еклисиаст (10:19). “Какъв живот е без вино? То е направено за веселие на човеците. Виното е радост за сърцето и утеха за душата”, възкликва Иисус син Сирахов (31:32-33). Псалом 103:15, който се чете на всяка православна вечерня, подчертава, че виното весели сърцето на човека. Пиенето на вино носи празнична атмосфера и се съпровожда от музика (Сир. 40:20). Еврейската мъдрост сравнява старото приятелство с добре отлежало вино (Сир. 8:13). Само едно нещо е по-добро от виното – любовта. В поемата Песен на песните героят и героинята изповядват, че милувките на другия са по-сладки от вино (1:1, 4:10). Запознаването с тайните на любовта се описва като влизане в “къщата за пируване” (2:4).
Както се спомена, виното влиза в състава на даровете, принасяни в жертва от евреите в скинията, а по-късно и в храма. Виното се схваща като божествено благословение и небесен дар (Втор. 7:13; Осия 2:8). То е синонимно на знанието и мъдростта. Хипостазираната Божия премъдрост предлага на малоумните и неразумните да ядат от хляба и пият от виното й (Прит. 9:5). Тя сама се сравнява с “лоза, която ражда благодат” (Сир. 24:20). Божественото вино и мляко се купуват без сребро и без плата (Ис. 55:1). В есхатологичната епоха виното ще се лее в изобилие (Йер. 31:12). “От планините вино ще капе” (Йоил 3:18) и “от всички хълмове ще потече” (Амос 9:13). На планината Сион Господ ще сложи за всички народи трапеза с най-чисти вина (Ис. 25:6). В онова време стойностите ще се преобърнат и скромните дотогава моми ще бъдат въодушевени от вино (Зах. 9:17). Месианският блян за мир и изобилие е всеки да притежава своя лоза и своя смоковница (Мих. 4:4) и да кани другите на гости под тях (Зах. 3:10).
На много места Старият завет отхвърля със заповед и пример прекомерната консумация на вино. Особено тревожно е предупреждението на автора на Притчи Соломонови: “Не гледай виното как се червенее, как пуща искри в чашата, как се гладко лее; отпосле то ще ухапе като змия и ще жилне като аспида” (23:31-32). Тук пиянството се осъжда не от икономическа или здравна гледна точка, а като причина за разврат. При пиянството настъпва отрицателна промяна на статуса и нарушение на установеното от Бога нравствено табу. Пророк Исайя с отвращение описва свещениците и пророците, които не поучават и не съдят правилно, защото са победени от вино и обезумели от сикер (28:1-7). Пророк Осия пряко свързва пиянството с идолопоклонството (4:17-18). Бог нарежда буйните младежи алкохолици, които не спазват обществените норми, да бъдат публично убити с камъни (Втор. 21:18). Въпреки мнението на мнозина протестанти, Свещеното Писание не подкрепя трезвеността като всеобщ императив, а го изисква само за някои категории хора с определена сакрална мисия. Когато основава старозаветния култ, Бог заповядва на първосвещеника Аарон и синовете му да не пият вино и силни напитки, за да не умрат (Лев. 10:9). Тази забрана има за цел да гарантира тяхната ритуална чистота. В същия смисъл майката на бъдещия гигант Самсон получава заповед от ангел да се въздържа от вино и сикер (Съд. 13:4). Други членове на еврейското общество проектират върху пиенето на вино отрицанието си към религиозните обреди на съседните езически народи, които включват тази напитка. Назореите дават оброк пред Бога за определен период и се въздържат не само от вино и силно питие (сикер), но даже от оцет и грозде (Чис. 6:2-4). Сектата на рехавовците в своята ревност към номадския начин на живот и патриархалните обичаи не сади лозя и не пие вино (Йер. 35:1-19; срв. 1 Цар. 1:11 по LXX). [18]
Виното се нарича метафорично “кръв от грозде” (Бит. 49:11; Втор. 32:14; Сир. 50:17). Затова тъпченето на гроздовете понякога представя разрушителния гняв на Бога. “Аз ги тъпках в гнева Си и ги газих в яростта Си”, признава Всевишният според пророк Исайя (63:3). В Апокалипсиса Страшният съд се оприличава на “винения лин на яростта и гнева на Бога Вседържителя” (19:15). [19] Псалмопевецът се оплаква, че Бог принуждава Своя народ да изпита жестокост и го напоява с “омайно вино” (59:5; срв. Ис. 51:17,21; Йер. 13:13). Макар и рядко, за библейските автори виното служи като символ на човешкото насилие и грях. Мрачното пророчество на Йеремия е изоморфно на чаша, пълна с ярост, от която трябва да пият народите (25:15-16). По друг повод завоевателната Вавилонска империя се уподобява на златна чаша с вино. От нея вкусва и обезумява целият свят (Йер. 51:7). Този абстрактен образ се превръща в зловеща действителност, когато дворът на вавилонския цар Валтасар устройва пиршество в чест на идолите със свещените съдове, плячкосани от йерусалимския храм. Тази оргия на профанацията е прекъсната рязко от пророчеството, което Божиите пръсти написват на стената и от държавния преврат на Дарий същата нощ (Дан. 5:1-31). Особено некрофилна образност се поднася от пророк Исайя. Според него притеснителите на Израиля ще ядат собствената си плът и ще бъдат упоени от своята кръв като от ново вино (49:26). Нечестивите ядат хляб от беззаконие и пият вино от грабеж (Прит. 4:17). В падението си те стигат дотам, че продават момичета, за да си купят вино (Йоил 3:3). Предрича се, че хората, които не се уповават на Бога, напразно садят лозя, защото няма да пият вино от тях поради наближаващия край на света (Соф. 1:13). Изнежените юдеи, които ядат, пият и се мажат с благовония, ще бъдат настигнати от бедствие (Амос 6:6). Опустошението на земята преди настъпването на месианската идилия се олицетворява от плача на гроздовия сок и болестта на лозата (Ис. 24:7).
Новият завет започва с отрицание на виното в лицето на въздържателя и обитател на пустинята св. Йоан Кръстител (Лук. 7:33). Но като фигура на прехода той принадлежи едновременно на Стария и Новия завет, както изтъква самият Христос (Мат. 11:11). И до днес не е опровергана хипотезата, че Йоан е възпитан от сектата на есеите, придържащи се към строг аскетизъм. Антитезата въздържание-невъздържание достига своя апогей, когато недокосващият вино Йоан е посечен по решение на пияния цар Ирод, взето при гуляй в двореца (Марк 6:21-29). В езическия свят лозата и виното се възприемат като растение и питие на безсмъртието главно под влияние на езическата религия на Дионис (Бакхус). Затова евреите реагират със свещен ужас, когато поклонникът на всичко гръцко Ирод подарява на Йерусалимския храм златна лоза.
Враговете на Иисус Христос разпространяват слуха, че Той е “многоядец и винопиец” (Лук. 7:34) с косвеното внушение, че Той не следва ригоризма на почитания от народа Предтеча. На сватбата в Кана Христос извършва първото Си чудо, като превръща водата във вино, за да продължи тържеството (Йоан 2:1-11). Християнските екзегети са единодушни, че този акт предобразява причастието. Когато говори за нуждата от обнова на духа, за да се приеме благовестието, Спасителят си служи с образа на новото вино, наливано в стари мехове (Мат. 9:17). Преди да бъде заловен и убит, на пасхалната вечеря (седер) Иисус основава тайнството Евхаристия, в което вярващите се приобщават с Неговото тяло и кръв, като пият вино и ядат хляб, осветени в Неговото име. Този обред на вярата отчасти напомня хетските военни клетви, при които се пролива вино като алюзия за кръвта на воините или екстатичното разкъсване и поглъщане на божеството в мистериите на Дионис и други религии, но се различава от тях по своя мистичен и безкръвен характер като актуализация и реминисценция за Христовата жертва. Духовната геометрия на виното в причастието е не само хоризонтална – като средство за постигане на общение и приятелство с хората, а и вертикална – като средство за сливане с Бога (теозис). Пиететът на християнските народи към виното и хляба като елементи на Евхаристията стига дотам, че изключва например възможността с тях да се извършват магии. Твърдението, че виното е забранено от исляма поради употребата му в Евхаристията е абсурдно. В този и редица други пунктове мюсюлманството изпитва въздействието на древните християнски и манихейски монаси, мнозина от които са пълни въздържатели. Христос развива старозаветната тема за месианския пир, който задължително включва и пиене на вино, като предсказва, че ще дойдат мнозина от четирите посоки и ще насядат на трапеза в Царството Божие (Мат. 8:11; Лук. 13:29). На кръста римските войници поднасят на Христос вино, ароматизирано със смирна, но Той отказва да пие, за да посрещне смъртта с будно съзнание (Марк 15:23).
На Петдесетница Духът се излива изобилно над апостолите, които в екстаз проговарят на чужди езици. Тълпата в Йерусалим им се подиграва, понеже смята, че те са се напили със сладко вино (Деян. 2:13). Имайки предвид това уникално събитие, св. ап. Павел увещава ефесяните да не се опиват с вино, което води до разврат, а да се изпълват с Дух (5:18). Той дава оброк като назорей, за да не настрои срещу себе си юдеохристияните, и не пие вино известно време (Деян. 18:18). В посланието си до римляните св. Павел отхвърля яденето на месо, пиенето на вино и всичко друго, ако то е в състояние да съблазни ближните (14:21). Кандидатите за епископи в ранната Църква не трябва да са пияници, а дяконите – пристрастени към вино. Жените им също следва да бъдат трезвени (1 Тим. 3:3,8,11). Ап. Павел категорично забранява на християните да не контактуват с пияници и заявява, че пристрастените към вино няма да наследят Царството Божие (1 Кор. 5:11, 6:10). Привързан към принципа на умереността, в същото време ап. Павел съветва ученика си Тимотей да не пие само вода, а да включва в менюто си и малко вино по здравословни причини (1 Тим. 5:23).
И в Новия завет не винаги виното носи положителен знак. В подобна перспектива Христос в Гетсиманската градина вижда надвисналите над Него страдания като чаша вино, която трябва да изпие (Мат. 26:39,42). Хората, които в края на времената ще се поклонят на Антихриста, ще пият “вино неразводнено” от чашата на Божията ярост (Откр. 14:11). Тази картина се базира на псалом 74:9, където се предсказва, че нечестивите ще изцедят и изпият дори дрождите от Божията чаша. Ангели изливат върху земята седем чаши с порази (16:1-21). Вавилонската блудница като противоположност на Църквата държи чаша, пълна не с причастие, а “с гнусотии и нечистота от блудството й”. Тя е пияна не от вино, а “от кръвта на светиите” (17:4-6). С блудството й се опиват царете и всички народи (18:2-3).
Освен виното, Библията споменава и друга напитка -т. нар. “силно питие” (евр. сикер). То е може би заимствано от Месопотамия. Определя се като вид бира, приготвена от ечемик или други зърнени храни. Подобно на виното сикерът извежда човека от равновесие и проваля нормалните социални контакти. Затова писателят на Притчи Соломонови окачествява виното като присмехулник, а сикера като размирник (20:1). Според него царете трябва да се въздържат от вино, а князете от сикер, защото има опасност да забравят Божия закон и да потискат поданиците си (31:4-5). В замяна на това той препоръчва да се даде вино и сикер на бедните и огорчените, за да изпаднат в еуфория и да забравят страданията си (31:6-7). На пръв поглед тази препоръка изглежда демагогска и нехуманна, но тя е оправдана поради дълбоката й психологическа мотивация.
Любопитно влияние на Библията се наблюдава и днес в производството на шампанско. След двойния обем от 1,5 литра, наречен магнум, се нарежда мярката Йеровоам (четири бутилки), наименована по първия цар на Израилското царство (3 Цар. 12:20); Ровоам (шест бутилки) – син на Соломон и негов приемник като цар на Юда (3 Цар. 11:43); Матусал (осем бутилки), живял 969 години (Бит. 5:21-27). Трите най-големи мерки са отделени за царете на Асирия и Вавилон: Салманасар – 12 бутилки (4 Цар. 17:3); Валтасар – 16 бутилки (Дан. 7:1); Навуходоносор, който превзема Йерусалим – 20 бутилки (4 Цар. 25:1-4).
