Две преображения: Христос и Кришна
Източник: в. Култура, бр. 3, 28 януари 2000„Защото сам сатаната се преобразява в Ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата; но техният край ще бъде според делата им.“ Коринтяни, 11, 14-15
Бог не прави религии.
Той е изпратил Своя Син за спасение на людете и Синът е Пътят. Религиите, които не водят в Христос – не водят в Пътя, в Бог и спасението. Следователно водят другаде. Отклоняват. Ала Бог не е изкусител. Той не създава пътища, които отклоняват от Неговото Царство.
Кой тогава произвежда стотиците религии?
Ясно е кой. Просто няма кой друг. Произвежда ги Врагът на Бога.
Религиите винаги се основават на действителен отвъднически духовен опит. На пряко човешко общуване – исторически значимо, повтарящо се и потвърждаващо се чрез нови и нови мистични изживявания – с някой в отвъдния духовния свят. В това общуване този някой е първата, водещата, въздействащата страна, а човеците са следовническата, водената, възприемащата. Именно този някой е създателят – т.е. богът – на съответната религия.
Но щом този бог не изповядва истинния Бог Христос, значи той не може да бъде друг, освен Врагът. В строго йерархичния духовен свят няма друга алтернатива. А и неслучайно основополагащият грях на Врага е бил именно стремежът да заеме мястото – да играе ролята – на Бог. Религиите са именно временните империи-театри, в които Врагът има възможност да играе – макар в ограничен обхват и до време – своята въжделена роля.
Различията между боговете на отделните религии са повърхностни. Различни са само костюмите, а актьорът е един и същ. Една е същността и една целта. Религиите са антихристиянства. Те са създадени от Княза на мрака, „сатаната, който мами цялата вселена“ (Откровение, 12, 9), за да лови души, като ги отклонява от Пътя-Христос.
Класическите злодейства – убийства, насилия и пр. – са груби средства на злото. Наистина злодеите погубват душите си, но сред жертвите може да има праведници, чиито души – най-скъпоценната плячка – завинаги ще бъдат изпуснати за Тъмния княз.
Затова той не спи, а произвежда своите средства за всепоразяване – религиите.
Кои религии?
Всички.
Всички освен Пътя, в Който ни се е явил Сам Бог.
Първата Божия заповед гласи изрично: „… да нямаш други богове освен Мене.“ (Изход, 20, 3.).
Добре. Христос е Пътят. Вярваме в това и вървим – с всичките си грехове и падения – по този Път. А милиардите нехристияни – те какво? На Сатаната ли служат? И ако е тъй – как да общувам с тези люде?
Как да кажа на онзи софийски кришнар, който любезно ми натрапва поредната Бхагавадгита: братко, ти служиш на Измамника! Служиш на един, чието име е Тъмният и който провъзгласява: „Дошъл съм тук, за да унищожа всички хора.“ Не че не е истина, но как да му кажеш в очите такова нещо? Нали от най-обикновено човешко честолюбие веднага ще заеме кръгова отбрана. Ще убеди сам себе си, че ти се самовъздигаш на по-високо равнище от брата си. Че го съдиш. Че го унижаваш и оскърбяваш най-съкровените му чувства. Всеки самозаблуден има своята желязна система за самосъхранение. Веднага ще извади евангелски цитати. Ще каже за сламката и гредата. Ще каже да не го съдиш, за да не бъдеш съден. А вътре в себе си ще те обяви за свой враг. И ще се затвори за теб.
Как да му кажеш истината? Но и как да не му я кажеш?
И въпреки всичко все някой път – ето сега – съм длъжен да назова нещата с истинските им имена. Да изкажа името на болестта. Тя е смъртоносна. А Лечителят е толкова голям – по-голям от цялата вселена, – че може и да не го видим.
Моите духовни дарби са ограничени. Не съм нито светец, нито боговидец, а немощен грешник. Аз едва кретам нагоре по Пътя, удрям се в препятствията, сривам се по сипеите, падам и ставам, изнемогвам и вопия за помощ. Но ето – виждам някого, който с пресни сили, гладко, ведро и безпрепятствено тича по погрешния път в обратната посока. Към пропастта, която едва съм избягнал. Още миг и ще го изгубя от погледа си – как да замълча? Не мога да бъда нито съдник, нито спасител на българските „кришнари“, „будисти“, „йоги“ и пр. Не бих могъл. Един е Съдникът и един Спасителят. Несъизмерими са собствените ми сили за тази работа, а и нямам правоспособност. Нямам духовно ръкоположение и съответните пълномощия. Не ми е възложено.
Но въпреки това Пътят трябва да бъде изповядван пак и пак. Защото става дума за живи люде. И дори последният злодей има правото да се обърне в последния миг с лице към Истината. А в религиите-антихристиянства не отиват отрепките на нашето общество. Там пропадат някои от най-добрите. Хлътват момчета и момичета нравствени, талантливи, истинотърсачи, идеалисти, алтруисти, добродушни, умни, с духовни копнежи и с най-добри намерения.
И как да кажеш на истинотърсача: божеството, на което се кланяш, е Лукавият. Ето виж, в същата тази книга – Бхагавадгита – с която напираш да ме „просветиш“, самото това божество най-изрично и в най-прав текст ти е поднесло своя христоматиен образ на класическия Сатана.
Разбира се, големите източни религии не са тъждествени със сатанизма – прякото обожествяване на Злото като зло. Сатанизмът е привлекателен само за най-изпадналите и оскотели души. Той е една маргинална стратегия.
Традиционните религии не утвърждават пряко Злото като зло. Тяхната стратегия е обратна: да подменят Доброто. Да представят Злото като добро. Как? Чрез най-впечатляващите подобия на Доброто. Чрез всички истини на света – освен Истината. Чрез всички мъдрости на света – освен Премъдростта. Чрез всички възможни „пътища към Бога“ – освен Пътят. Чрез всички възможни светлини – освен Светлината.
Тъй Князът на мрака – Тъмният – се облича в светлини, за да изиграе своята коронна роля.
Но.
Измамата никога, никога не е пълна.
Безброй са разказите на духовници за явленията на Изкусителя като „Ангел на светлината“. И винаги, винаги в мизансцена има някакъв недостатък, някоя неприкрита „опашка“ или „копито“. Винаги някъде в картината стои недвусмисленият отпечатък на Злото. Фалшификацията никога не е перфектна. И то не само защото Бог никога не ще допусне подобна съвършена измама, която би подвела и най-добрите.
А просто защото тогава целият спектакъл би изгубил смисъл за самия Враг. При една съвършена измама жертвата няма да е имала никакво средство за проверка на Истината, никакъв избор, никаква свобода.
А там, където няма свобода, там не може да има грях, не може да има зло. И тогава Праведният Съдия никога няма да те осъди. И Тъмният никога няма да те придобие.
Казано ни е, че в най-последното представление Актьорът ще се изяви в своята най-звездна роля – ще се уподоби лично на Христос – и ще умре на сцената. И за това всеизкушение сме предупредени най-изрично в последната книга на Библията. Но това е друга тема.
В случая важното е, че във всички религии (във всички антихристиянства) винаги има някакви сатанински строфи. Винаги има някакво пряко проявление на Тъмния в истинския му образ на зло, мрак, смърт.
Така е, разбира се, и в Бхагавадгита.
Насред един главозамайващо дълбок – като черна дупка – текст, пълен с истини, светлини и мъдрости, по едно време главното действащо лице, което играе ролята на Бог в тази религия, ни се представя в своята „вселенска форма“. Бхагавадгита е всепризнатата кулминация в индийската словесна и религиозна култура. А кулминацията в самата Бхагавадгита е знаменитата глава ХI, в която Кришна разкрива пред княз Арджуна своя истински, отвъден „божествен“ образ. Въпросната глава ХI нерядко пряко се сравнява с евангелското Преображение Христово. Дори понякога бива изрично именувана „Преображение Господне“ (например в коментирания английски превод на Бхагавадгита от С. Радхакришнан, виден религиозен ерудит, някогашен президент на Индия). След като в първите десет глави Арджуна е изслушал наставленията на въплътеното божество Кришна относно „най-поверителните духовни теми“, той иска още: да види самата му „божествена форма“. Кришна се съгласява и тъй като Арджуна не би могъл да го лицезре със своите човешки очи, то божеството му дава „божествени очи“.
Това, което следва, е един грандиозен фойерверк на поетичния език на границите на неизразимото, пред който бледнеят Данте, Микеланджело, Милтън и Стивън Спилбърг (Бхагавадгита, ХI, 12). Започва така:
„Ако стотици хиляди слънца изведнъж изгреят в небето, тяхното сияние може да наподоби блясъка на Върховната Личност в тази вселенска форма.“ Тук, както и по-нататък, последователно използвам българския превод по същото издание, което нашенските кришнари разнасят по София и предлагат на недоверчивите софиянци. Преводът е изненадващо некачествен.
Разбира се, всички преводи на Бхагавадгита – не само българските – отстъпват на санскритския оригинал. В някои случаи дори се публикуват успоредно два литературни превода – единият точен и недотам поетичен, а другият поетичен и недотам точен (например ерудираният английски превод на Франклин Еджертън и поетичният на Едуин Арнолд, издадени заедно в 1944 г.)
Но преводът на българските кришнари (името на преводача липсва) е необяснимо слаб в двоици от противоположни отношения – едновременно неточен и непоетичен, неизпипан и невдъхновен, неиндийски и небългарски. Вероятно е превеждан през английски от някой, който няма усет нито за санскрит, нито за английски, нито за български език.
Този род мистическо словотворчество по начало е непреводимо. А и самата словесност на оригинала е необикновена. Тя се отличава – включително по самото си стихосложение – не само от обичайния разказен слог на Махабхарата, но и от останалите части на самата Бхагавадгита. Пред нас е едно върхово отвъдно видение, при което санскритът – един от най-великолепните духовни езици на света – се блъска като птица в клетката на изразимостта. И ето – стигаме до самата кулминация на кулминациите, изразяването на неизразимото, образа на неизобразимото.
Ето го самият Кришна в неговата вселенска форма (ХI, 23-32):
23. „О, силноръки, всичките планети с техните полубогове са смутени от вида на Твоята огромна форма с многобройни лица, очи, ръце, бедра, крака, кореми и ужасяващи зъби. И както те са обезпокоени, така обезпокоен съм и аз.“
24. „О, всепроникващ Вишну, като виждам Твоето многоцветно сияние да докосва небето, като виждам отворените Ти усти и Твоите големи блестящи очи, умът ми се обърква от страх. Не мога да запазя повече спокойствието и равновесието на ума си.“
25. „О, Бог на боговете, о, убежище на световете, моля Те, бъди милостив към мен. Не мога да запазя равновесие, като гледам Твоите пламтящи, подобни на смъртта лица и ужасните Ти зъби. Аз съм напълно объркан.“
26. „Всички синове на Дхритаращра, заедно с царете-съюзници и Бхишма, Дрона, Карна, а също и нашите главни воини
27. се хвърлят в страшните Ти усти. Някои от тях виждам притиснати между зъбите Ти със смазани глави.“
28. Както водите на многобройните реки се вливат в океана, по този начин всички тези велики воини влизат горящи в устите Ти.“
29. „Виждам всички хора да се втурват със страшна сила в Твоите усти, както нощните пеперуди, които се устремяват към пламтящия огън и загиват в него.“
30. „О, Вишну, виждам как с Твоите пламтящи усти поглъщаш всички хора от всички страни. Ти обгръщаш цялата вселена със сиянието Си и се разкриваш с ужасни изгарящи лъчи.“
31. „О, Бог на боговете, толкова ужасен по форма, моля Те, кажи ми кой си Ти? Отдавам почитта си на Теб и Те моля да бъдеш милостив към мен. Ти си първоначалният Господ. Искам да Те разбера, защото не зная каква е мисията Ти.“
32. Бог, Върховната Личност, казва: „Аз съм времето, великият разрушител на световете, и съм дошъл тук, за да унищожа всички хора“. “
И тъй нататък.
Прави впечатление, че така изграденият словесен образ на Кришна поразително прилича на обичайното в нашата православна иконография – особено през Възраждането – изображение на ужасяващия „Ад ненаситен“ (Геената огнена). То редовно се стенописва върху западните фасади на храмовете, като част от сложната композиция на Страшния съд.
Горе в средата на Страшния съд е Христос – в качеството Му на Праведен Съдия. Под Него е изобразена Божията ръка, която тегли душите. Откъм десницата Му са праведниците в райската градина или Лоното Авраамово, а откъм лявата Му страна започва огнената река, в която стремглаво надолу летят осъдените грешници – към зейналата паст на грамадно чудовище с огромни зъби. Тези изображения сякаш дума по дума следват описанието на Кришна от Бхагавадгита. Тук са и „отворените усти“, и „големите блестящи очи“, и „ужасяващите зъби“. По същия начин – „като водите на многобройните реки“ – пълчища от „нашите главни воини се хвърлят в страшните Ти усти“. Самата река е горяща, огнена – съответно и воините „влизат горящи в устите Ти“. И пак, и пак: „Виждам всички хора да се втурват със страшна сила в Твоите усти, устремяват се към пламтящия огън и загиват в него“.
Никъде в Библията и изобщо в православната книжнина няма текст, който толкова буквално да съответства – образ по образ – на тази иконография на Ада.
Разбира се, приликата е типологична. Тя не се дължи на иконографски влияния, а на сходно духовно видение – макар и с противоположно тълкуване. Българските зографи не са черпили образност от стиховете на Бхагавадгита. Те не са и чували за нея. Не са мислили за Кришна, когато са изобразявали Сатаната или Геената огнена.
В този смисъл с успоредиците между индийския сакрален текст и нашите сакрални образи аз нищо не доказвам. Само показвам.
Във верските неща по начало няма доказателства. Има само пряк опит. Доказателствата са валидни само в интелектуалната област. Наивните интелектуалци смятат, че вярата е под интелекта. Напредналите знаят, че тя е над него. Но така или иначе всички са съгласни, че тя е в друго измерение.
Истинският вярващ се отдава изцяло – без остатък – на своята вяра. Независимо дали вярва в Истината или в многобройните нейни подставени подобия.
Но дори когато вярва в най-нископоставения демон, истинският вярващ („преданоотдаденият“) не може да бъде върнат в Истината с никакви интелектуални доказателства и изобщо с никакви човешки средства. А само с Божията благодат.
Затова аз нито за миг не си въобразявам, че мога да спася с каквито и да било писания някоя заблудена душица на истински вярващ български кришнар. Това е над човешките възможности, а още повече над моите.
Мога само да покажа още няколко образци от текста. Например когато Кришна заявява (ХI, 33-34): „По Моя замисъл те вече са убити и ти, о, Савйасачи, можеш да бъдеш само инструмент в това сражение. Дрона, Бхишма, Джайадратха, Карна и другите велики воини вече са унищожени от Мен. Затова убий ги и не се безпокой!“ Никой никога не може да докаже на истинския вярващ каквото и да било, което да е против вярата му. Не можеш да докажеш на един истински вярващ български кришнар, че Кришна е тъждествен с християнския Сатана.
Но и истински вярващ български кришнар няма.
Българските кришнари – също като българските дзен-будисти, йоги, почитатели на Далай-лама и т.н. – не са истински вярващи. Те са духовнопетимни душици. Те са едни от най-нежните, най-красивите, най-надарените с духовни дарове люде. Те – всички до един – се стремят към доброто, светлината, мъдростта, истината. И най-вече любовта, любовта.
Те са петимни за любов. Искат да служат, да принадлежат, да се отдадат. На тях вещественото не им стига. Не може да бъдат съблазнени с пари. Не може да бъдат съблазнени с власт. Те имат потребност от добро, от любов, от аскеза. Те са духовнопетимни.
Но. Има стръв за всяка твар. Рибата се примамва с червей; тигърът – с козле. Алчният се ловува с пари; развратникът – с похот; честолюбецът – с почести. Всеки с това, което обича. Тъй се ловят и онези, които са предразположени да обичат Бога – чрез богоподобия.
Закоравелите грешници не са ценен дивеч за Княза на мрака. Царският лов на Тъмния са духовнопетимните души. Потенциалните Божи люде.
Те се примамват с подобия на доброто, светлината, истината, любовта.
И ето. Когато солта изгуби силата си, когато християнската проповед заглъхне, когато енорийският свещеник е невеж требничар, когато владиката е самодоволен фарисей – тогава духовнопетимният изпада в съблазън.
Защото е едновременно и незнаещ, и непитащ. Защото не знае какво е живот в Христа, няма собствен християнски духовен опит, а вече има мнение. Вече търси нещо повече.
Казва си: да, Христос сигурно е бил велик, но в днешното Християнство вече всичко се е опорочило и няма истинска духовност.
Казва си: ето на! – Християнството не го бива. То е недостатъчно, за да удовлетвори моята духовна жажда. То е една религия закостеняла, скучна, западнала – кажи-речи мъртва. (И няма кой да му каже: аз и ти, братко, сме западналите, скучните и кажи-речи мъртвите.)
И тогава духовнопетимният напуска Християнството, в което е бил роден, и се превръща в търсеща душа. Тръгва да странства по книги, да се среща с духовни люде, да търси „своя“ гуру и „своя“ духовен дом. И рано или късно стига до някаква разновидност на Индия – независимо дали е минала през Тибет, Китай, Япония или Америка.
Ако си намерил истината и търсиш нещо друго, значи търсиш лъжата.
Св. Иоан Златоуст: „Ние, българите, се раждаме в лоното Христово, раждаме се в православна България, която от времето на равноапостолната ни троица Светите Кирил, Борис и Методий е била просветена в Христа. Да тръгнем да търсим други пътища, значи да станем отстъпници от Пътя, Истината и Живота. За нехристияните боготърсачеството може да доведе до спасение. За нас е обратното“.
Навремето и аз бях духовнопетимен. И аз бях търсеща душа. И аз индийствах. Дори в периода 1981-1982 г. малко позадълбах. Тогава още тук нямаше университетска специалност индология, но с гостуващия в Софийския университет индийски преподавател д-р Рамакришна Каушик учихме хинди и санскрит. Под негово ръководство и с още четирима съставихме първия санскрит-български речник, който бе одобрен от научния съвет в Университета, но остана непубликуван поради заминаването на индиеца. Двата обемисти тома – на пишеща машина – още линеят сред книжата ми. Оттогава са и първите ми – подарени с посвещение – две издания на Бхагавадгита, на санскрит и на английски.
Някъде по това време ми беше предложена петгодишна стипендия за изучаване на хинди и санскрит в Индия – наистина съблазнително предложение, което отказах след доста колебания. Бях съгласен на две години: за да усвоя езика, да опозная културата, изкуството, да попътувам и разширя общите си познания. Но пет години – това означаваше да се посветя на Индия, което не ми се щеше. Моят ангел-хранител е имал нещо по-добро наум.
Казано е: тъмна Индия. Кой ли е създал този словесен образ-откровение? Който в две думи е побрал разковничето към цял континент на духа.
Има образ-откровение и само от една дума. Името Кришна на санскрит означава „Тъмният“.
Другите значения на същата дума са: черен, лош, зъл.
„Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света.“ (1 Иоан, 4, 1).
Пагубно невежество е да се приема, че духовността е нещо a priori добро. Измамникът също е дух и също произвежда духовност. И тъмната духовност също има своите жреци, учители, аскети, храмове и сакралност. Също предлага шеметни глъбини, които човек – без помощ свише – никога не може да преодолее със собствените си силици.
Индия е тъмният духовен полюс на земята.
Тя привлича като магнит всички духовнотърсещи – особено от изпадналите в маловерие отстъпническо-християнски западни общества. Включително и от бившия комунистически блок, който от 60-те години насам е духовна провинция на Запада. Българското индийстване е в основата си западопоклонническо.
Самите индийци са – като цяло – много по-духовни от нас, българите. Сред тях има много по-жива аскетична традиция, многобройни харизматични духовни водачи, необхватна духовна книжнина. Те са толкова много напреднали в обратната духовна посока, че никога не можем да ги достигнем. Разбира се „здравият разум“ – този непоправим слепец – веднага ще забележи множество привидно явни нелепости. Например: как става така, че всички тези милиони и милиарди люде, по-голямата част от човечеството, ще да са поклонници на Сатаната и ще гинат в Геената огнена, а пък точно ние – православните българи – се оказваме в лоното на Истината. Като си гледаме хала – едва ли ще е така. Ако ли пък е тъй – не е ли по-добре да сме в някое недотам „истинно“ място, като будистко-шинтоистка Япония или в християноотстъпническия Запад. И още: как така един разбойник, който цял живот е тънал в грях, ще се спаси с едно обръщане към Христа в последния миг, а един индийски аскет, който не е убил дори мравка и живее в непрестанна медитация и духовни подвизи – ще бъде осъден?
За съденето и осъждането не знам. Не ми е дадено да съдя. И не мога да кажа нито как ще бъдат съдени индийските аскети, нито индийските народи. Знам само, че тях ще ги съди Същият, Който ще съди и нас. Ще ги съди Праведният Съдия по най-справедливия закон на богочовешката любов. Не по нашите човешки закони и не според нашето мъдруване. Казано ни е, че „грях се не смята, когато няма закон“ (Римляни, 5, 13.). Индусите, които са се раждали в лоното на Тъмния и никога не са били в досег с Христа, не могат да носят същата отговорност и да отговарят по същия параграф като нас.
Ние, православните, да му мислим. Защото много ни е дадено и много ще ни се иска. Даден ни е Христос и ще ни се иска Христос. И съвсем справедливо ще ни се считат за пагубно отстъпничество всякакви други истини, пътища, религии.
Обикновено се казва, че има много религии и че Християнството е една от тях. Това е заблудително твърдение. Самото понятие „религии“ – ако обединява в обща парадигма Християнството с антихристиянствата – не е инструмент на познанието, а на заблудата. Защото обединява привидностите (които са подобни), а не същностите (които са противоположни). Обединява в едно понятие единичния оригинал и множествените фалшификати.
Ако пък държим да използваме думата „религия“ и за Християнството, то тя трябва да бъде отличена с главна буква – Религията – и да не се включва по смисъл в множественото число. Така както Бог е разграничен от „боговете“ и Духът от „духовете“.
Казват още – като своего рода мъдрост, – че Бог е един и че отделните религии са пътища към него. Добре. В този образ има нещо вярно, но пак липсва най-важното, определящото – че всички тези безброй религии-пътища не са Пътят.
Тома Му рече: „Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?“ Каза му Иисус: „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.“ (Иоан, 14, 5-6).
Различните духовни пътища уж водят към Бога, но те не стигат във Него, нито в Истината и Живота. Стигат в обратното: лъжата, смъртта, преизподнята. Как тогава да ги обединим с Пътя-Христос и да ги наречем общо „пътища“?
Как да обединим Пътя-Християнство с различните подменящи Го религии, които са създадени нарочно за боготърсачите – но не за да ги упътят в Бога, а да им попречат да Го достигнат?
Разликата между висшите и низшите религии – която изглежда тъй важна за повърхностния ерудит – се свежда по същество до разлика между висшите и низшите измами, които използва Тъмният княз.
И още. Нашият човешки свят и Горният свят са различни. Тук царува несъвършенството и относителността; Горе – Абсолютът. Затова е несъстоятелно да се мерят Бого-човешките институции – Църквата, Християнството – с чисто човешките измерения.
Затова християните са призвани да обичат своите врагове, но Християнството никога не може да прави духовни компромиси с религиите. Не може да встъпва в някаква духовна равнопоставеност с тях – защото тъй би въвело в най-тежка заблуда своите нехристиянски братя.
Любов, мир, уважение, приятелство, почтеност, добросъседство и любезност спрямо ближните ни нехристияни – всичко това да. То е и естествено и задължително. Но Истината, Пътят и Животът не може да бъде предмет на преговори, компромиси и подменяне за ничие човекоугодничество.
Опитите за „обединяване“ на Христос с каквото и да било друго – под знака на някаква толерантност, синкретизъм или плурализъм – са поредни стратегии на Измамата. Дори когато се отнасят с уважение към Христа, цитират Го, хвалят учението Му. А в най-изтънчените случаи дори ти казват, че спокойно можеш „да си останеш християнин“ в рамките на тяхното учение, което било „над религиите“. В основата и същността си всевъзможните нови синкретични религиозни движения са също така – фундаментално – антихристиянски, както цар Ирод или император Диоклециан.
„Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.“ (Матей, 12, 30).
Самата вселена не е демократична, не е плуралистична, а йерархична и единожбожна.
И ние, българите, които сме се родили в Християнството (Православието), няма защо да страним от Неговия Път и от Неговата Истина. И няма какво да търсим – като блудни синове – в религиите. Там ни чака само онзи, чиято „вселенска форма“ с такава откровеност ни се представя в „преображението“ на Тъмния.
А Преображението Христово? То какво е?
В сравнение със страховития холивудски мизансцен от глава ХI на Бхагавадгита – в трите синоптични евангелия Преображение Христово ни е дадено само с по няколко прозаични реда – сякаш необработени откъслеци от бележник на очевидец.
Подробностите са оскъдни. Сред тях неподправено човешката и простодушна – както винаги – реакция на Св. Петър.
И накрая: осем слова, които казват всичко: „И след шест дни Иисус взе със Себе си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги на висока планина; и Се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина.“ (Матей, 17, 1-2.) „И ето двама мъже приказваха с Него, а те бяха Моисей и Илия; като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим. (Лука, 9, 30-31.) Тогава Петър заговори и рече на Иисуса: Рави, добре е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един и един за Илия. Защото не знаеше какво да каже, понеже бяха уплашени. И яви се облак, та ги засени, и от облака дойде глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте!“ (Марко, 9, 5-7.)
