За преданието и творческата свобода в иконописта


Източник: сп. Мирна, бр. 2

Няма нужда да се представя обстойно нашумялото през миналата година събитие, наречено "църквата на Ванга". Храмът стана печално известен с това, че се оказа поредния повод за напрежение между "православния български народ" и църковния клир и откри в медиите един доста претенциозен дебат, за съжаление воден както обикновено некомпетентно и повърхностно. На висок глас се предложиха всевъзможни мнения и прочити на понятията Църква, канон, храм, икона, иконостас, иконописна традиция и т. н., без дори да се полагат усилия да се постигне някакво равнище на осведоменост по темата. Непонятно защо сред представителите на голяма част от интелигенцията се е утвърдило мнението, че за всички въпроси, свързани с "духовното", както те го наричат, е достатъчно интуитивното отношение. Смущаващото е, че това отношение се изказва открито, понякога дори агресивно и във всички случаи – с претенции да прозвучи мъдро и проникновено.
В материалът, който предлагаме тук, също ще бъдат изказани лични мнения. По необходимост те ще са натоварени с известна доза субективизъм. Но по-важното в случая е, че тези мнения се опитват да разкрият истинския смисъл на църковните понятия и да предложат едно мисловно настроение, в което е възможно да се тръгне към Църквата с разбиране и отговорност. Да се види, че тя е създадена за човеците и за тяхното спасение. И ако те са в състояние действително да изпитат загриженост за съдбата си, би трябвало да потърсят обективен критерий за себе си и път за изцеление. Този критерий се предлага от Църквата, но е невъзможно да бъде разпознат дотогава, докато в увлечението да говорим за нея все не остава време да чуем, че и тя има какво да каже за себе си и, което е по-важно – на човеците, заради които и съществува в "мир сей".

Събитие ли е появата на необичайния храм "Света Петка" в Рупите (1994г.)? Събитие или ситуация, на която трябва да се съпротивляваме, която трябва да преодоляваме и с която най-накрая да привикнем… Вестникарският шум около "църквата на Ванга" започна да заглъхва сред атрактивните новини за бедността и нищетата, които ни притискат и посрещат в бъдеще. Но въпросът за  духовната нищета и обездушената бедност не бива да бъде изместен от вниманието, настроеността, мисловните движения и жестовете в съвременната българска  културна ситуация, в която се роди или от която се роди абсурдът на петришката църква. Актуалността на този проблем се натрапва още по-болезнено в момента, когато единствено Църквата  е утеха, вярата е опора, храмовете пристан; в момент, когато най-необходимото ни нещо е думата "криза" да изчезне поне в пространството на духовните ни нагласи и във вътрешното ни време.

Не трябва да се забравят причините и предпоставките, сторили възможността за появата на странния "храм" в областта на Рупите, защото ценностното разместване става на длъбинно религиозно-богословско ниво, и съществуващите вече напрежения биха кристализирали в нови и още по-опасни форми. Говорим за живота на живата Православна църква и за грубите намеси, псевдоинтелектуалното своеволие и объркването като техен резултат именно в лоното на Църквата, което трябва да ни пази и което трябва да опазим. Творецът, историята, основните църковни понятия и техният контекст – традицията са основни теми, които ще ни занимават в частния случай  на Светлин Русев, построяването на църквата, забравянето на дълбоките основанията на християнското изкуство. Когато говорим за християнско изкуство не бива да пропускаме думата "християнско", когато говорим за храм е недопустимо да бъде наречен "на Ванга" (сп. "Европа 2001", бр.3, 1993 год. – Светлин Русев възкликва: "Ванга се е сляла с храма, храмът е Ванга!").Този духовен конфликт става емоционален и само вярата би ни извела в спокойната сфера на опита за диалог. Но нашият опит е за диалог  и с традицията; диалог, който други не пожелаха да изговорят, промислят или чуят. Въпреки това идеята за толерантност би трябвало да ни пази от грубите нападки – по- важно за нас е да се вгледаме в проблема, с надеждата да го преодолеем.

Вярно е, че идеята за построяване на храм в Рупите е много добра – това беше необходимо и важно. Верен  е пътят, по който хората тръгват, за да правят, сътворяват добро, да ваят трайни форми в съвременния свят. Единствено грешен се оказа начинът – да се скъса с традицията не е акт на свободомислие, а самоизява, воля за власт и отказ от разбиране. Тема за разговор и повод за преоценка стават както идеите за изкуство, творчество, творец от една страна, така и тези за икона, иконостас, канон, църковна традиция – от друга. Исторически спорове за иконата са се водили още през VIII век. Добре известни са мотивите, аргументите и публичната изява и на иконоборците: император Лъв III Сириец (717-741), Константин V Копроним (714 – 755), император Лъв V Арменец (813-820), император Теофил (829-842), Константин Наколийски, Тома Клавдиополски, Теодосий Ефески и на иконопочитателите: патриарх Герман, (715-730), императрица Ирина,  нейния син Константин … (780-797), Георги Кипърски, Йоан Дамаскин.  За цялата църковна история и за нас изключително важно остава съборното вероопределение на VII-то заседание на Седмия Вселенски събор, свикан в Никея през 787 година:

Ние пазим без нововъведения всички, с писание или без писание, установени за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съгласно с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те се уясняват взаимно.

Въз основа на това ние, ходейки като по царски път и следвайки внушеното от Бога учение на светите отци и Преданието на Вселенската църква и живеещия в нея Дух Свети, с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честните и свети икони … колкото по-често биват гледани … толкова повече тези, които ги гледат биват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинско служение, което според нашата вяра подобава само на божественото естество, но с такава почит, каквато ние въздаваме на изображението на честния животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други светини… Защото честта, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея. Такова е учението на светите наши отци, тоест Преданието на Вселенската църква, която до край земя е приела Евангелието.

Богословски формулирана е идеята за основанията за почитание на иконите и догматическия им смисъл ,(също и почитта към Кръста като образец, местата за поставяне на икони, материята за направата им). Основанията във времето и историята ни водят  към основанията на вечността и противопоставянето им ражда единствено несигурност, окаяност, страх. Връщайки се към историческите корени, получаваме не само идентификация и смисъл,но и възможността със смирение и вслушване да чуем Гласа, Който ни говори. Когато в края на ХХ век някой, макар и от незнание или по неволя посегне на всевремево установеното – канона, трябва да внимаваме. Като се позоваваме на Павел Флоренски смятаме, че каноничното е църковно, църковното е съборно, а съборното – общочовешко. Излизайки встрани, не нарушаваме ли единството на вярата в изначалните и непроменяеми устои на Църквата и битието? Не поставяме ли себе си център на света, център, който принадлежи на всички хора? Това, което се случва, необходимо изисква рефлексия. То не е явление в изкуството, не е феномен на "духовното" и дори ако авторите му не го съзнават, това е произвол. Трябва да бъдем отговорни.

Изясняването на основни понятия в богословската терминология е втората опорна точка, през която минава пътят към смисъла на християнското изобразително изкуство и е основен аргумент на нашата реплика срещу отхвърлянето на традиционно приетите форми с акта на създаването на църквата в Рупите. Професор Тотю Коев определя понятието "канон":

От гр. правило – ръководна норма или жизнено правило. В църковния живот има различни значения: правило на вярата, установено от апостолите или църковните отци, решение на вселенски събор и т.н. , както и правила в иконографията за начина на рисуване на икони и подреждането им в храма като цяло и на иконостаса в частност.

Философска интерпретация на понятието "канон", поставена от гледна точка на създаване на една цялостна концепция за естетическата същност на християнството прави по великолепен начин Емилия Дворянова:

Християнството с векове изработва каноните на своето истинно изразяване. Каноничната образност е символ на абсолютната неподвижност на божествената истинност, намерила съвършения си израз. Християнският канон прави от божественото битие една смислова схема, но това е единственият начин за изобразяване на нещо, чиито очертания се губят зад хоризонта дори на  човешкото вътрешно виждане. Догмата става опора на това битие, стълб, върху който човек може да стъпи, за да твори своите представи за него. Въображението е безсилно да проникне в тези непристъпни сфери… В каноните на християнската догма битието застива в своята абсолютна определеност. Всеки детайл, всеки елемент на иконата е значещ, значим, ясно и определено говорещ, определени са и границите на влагания смисъл. Християнският канон е максимално концентриран зрим израз на божествената вечност, … в която умният разсъдък разполага своите разсъдъчни представи, а въображението бива обуздано, за да отстъпи място на интелектуалната умозримост.

Изключително важно е разбирането на понятието "канон" от художествена гледна точка, тоест от гледна точка на твореца, дръзнал да изписва икони, стени и храмове. Философско-религиозният, богословският и християнотворческият поглед съвпадат в зримата фиксация на художественото, когато то е плът на Църквата. Когато творецът е изправен пред каноничните форми, би трябвало да изпитва радост от съществуването им. Павел Флоренски проблематизира този въпрос:

В съборните актове ясно се казва, че иконите се създават  не по замисъл, не като собствено откритие на живописеца, а по силата на ненарушимия закон и  Преданието на Вселенската църква (к.м. – З.П.). Иконата е предмет, който не подлежи на произволна промяна… Неразбирането на църковния консерватизъм е неразбиране на художественото творчество. Канонът никога не е бил художествена пречка. Каноничната форма извисява до висотата, достигната от човечеството и освобождава творческата енергия на художника за нови постижения. Художникът, който поради невежество си въобразява, че без каноничната форма би сътворил велики неща, прилича на пешеходеца, който си мисли, че му пречи твърдата почва… В действителност художникът, отхвърлил съвършената форма несъзнателно се залавя с отломки и части на несъвършени форми и към тези несъзнателни реминисценции залепва етикета "творчество". Истинският художник иска не своето на всяка цена, а прекрасното, истината за нещата… Първата задача на художника е да постигне смисъла на канона, да проникне в него като проява на синтезиран човешки разум и с духовно напрежение до най-високото равнище на постигнатото да се самоопредели… Колкото по-труден и откъснат от всекидневието е предметът на изкуството, толкова по-необходимо е съсредоточаването върху съответния канон – както поради отговорността на такова изкуство, така и поради трудната достъпност на изискания тук опит. Художникът е длъжен да разбира какво прави … иначе настъпва огромно духовно объркване и смущение… Старите форми не ограничават новото откровение, защото са израз на реалната действителност. Каноничната форма е най-естествената форма, по-проста от която не би могла да се измисли, доколкото отстъпленията от нея са ограничаващи и измислени… С каноничната форма се диша леко… Пречистването на душата чрез подвиг, като се отхвърли всичко субективно и случайно, разкрива на подвижника предвечната, първичната истина на човешката природа, създадена по Христа, тоест абсолютните устои на създанията… В собствения смисъл иконописци могат да бъдат само светците (какво става в нашия случай? – б.м.) или достатъчно обученият, приемащ тяхното ръководство. Иконите трябва да бъдат изписвани според утвърдените образи на духовно битие, по образ, подобие и същество.

Виждаме колко ясно и точно е формулирана абсолютната невъзможност да се пренебрегва канонът като нещо незадължително при сътворяването на образи в християнското изкуство. Несъобразяването с изискванията на каноните, когато се твори в Църква – не е ли това несъобразяване със самата Църква? Отхвърлянето на каноничните форми, принципите на иконата, каноничността на иконографията (Православната иконография е подчинена на определени канони, църковни изисквания, християнската иконография е част от Свещеното предание и като такава се направлява от Светия Дух, който живее в Църквата – проф. Т.Коев) не нарушава ли самото битие на християнското изкуство, не се ли разрушава смисълът му, неговото предназначение? Това са реторични въпроси. Всекиму е ясно откъде иде опасността от своеволието, случайността на субективното изразяване и  творческият произвол. Интересува ни  проблема – защо се стигна до там.

Скъсването с традицията не е стъпало по пътя нагоре. Текстовете, между които се опитваме да създадем духовен диалог, аргументират тъкмо обратното. Могат много обстойно да бъдат разгледани принципите на иконата – извънвремевост, обратна перспектива, опитът да се рисува без гледна точка, линията, цветовете без сенки, липсващия източник на светлина, което прави самите образи да излъчват светлина, ликовете, фигурите, одеждите – и отклонението от тях, което осъществява в картините си г-н Светлин Русев. Но това не би ни довело доникъде. След говоренето за Историята, за Традицията, за Понятията и за откъсването от тях като неправомерно и невъзможно, ще погледнем и през очите на твореца, с опита ни да го разберем.

Иконата – изваяна и извайваща в мистичния си естетико-религиозен пламък е вече не-картина. Тя е литургия, отслужена пред битието на Бога, тя е съхраненост на това битие, самата тя е храм на Бога – казва Емилия Дворянова.

Кой създава иконите чрез "изразяващо пресътворяване на сътвореното"? Какво са всъщност иконите – видимите  свидетели на невидимия свят, посредниците, живите символи на съединението на Едното с Другото, светите твари… Те са живата душа на човечеството, с помощта на които то се е издигнало към възвишения свят. Заради немощното духовно зрение на молещите се , грижейки се, Църквата създава известни пособия, отбелязва отчетливите и светли небесни видения… Църквата е признала и признава за истински иконописци светите Отци. – Павел Флоренски

Това е от особена важност за нашия прочит.

©Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Vassil Stanoev каза:

    Vassil Stanoev 2006-10-07 15:38:59 Vsqko Curkovno pesnopenie e prekrasno,za6toto ni e dadeno ot Samiqt Bog!