Децата с тежки увреждания и нашата отговорност за тях
Източник: сп. Мирна, бр. 12 [поръчай]
Какво означава “деца с тежки увреждания”? Кои са те, какво им е?
Дали това е контингентът на изолираните социални заведения, където не пристъпва външен човек; където в сивота и мръсотия животът е доизживяване?
Дали това са “децата-животни” или “децата-растения”, както по-грубо или по-прилично ги наричат “специалистите”?
Дали това са “уроди и изроди”, както битуват в съзнанието на множество обикновени хора?
Без да бъде амбициозен, проведеният в Енорийския център семинар “Децата с тежки увреждания и обществената отговорност за тях” се опита да постави тези и много други въпроси, свързани с живота на децата с тежки увреждания. Той беше в малка или по-голяма степен новост, защото на него се чу гласът на Църквата не само за това “кои са децата с тежки увреждания”, но и за това какво ние миряните, клирът, институциите, организациите можем и трябва да правим за тях.
Възгледи и разбирания, които за нас, християните, са самопонятни, едва в последно време навлизат в по-широките кръгове на обществото, но за да се превърнат в действащи принципи на ефективна социална грижа за децата с тежки увреждания ще са нужни още много усилия.
Това че децата с увреждания са личности, индивидуални човешки същества, е наглед очевидно, но много трудно се оказва да съобразим нашето отношение, нашето поведение и действия с тази очевидност. Защото личността означава съзнание, независимо дали то е придружено от болест или не, означава чувства, независимо дали те са култивирани или не, означава памет, независимо дали тя е силна или не, означава потребност от обич, общуване и вяра. Това са и нещата, от които обикновено са лишени децата с тежки увреждания те не могат да живеят в собствените си семейства или защото семействата им нямат пари и помощ от никъде, или защото се срамуват, или защото са ги убедили, че децата трябва да се лекуват в изолация. Те не могат да се развиват, защото са ги определили като “необучаеми”, понеже таблицата за умножение е нещо, което никога няма да научат. Те не могат да общуват, защото са различни, необикновени, некрасиви. И всичко това се случва, въпреки че повечето хора са склонни безпроблемно да признаят факта на тяхната самостоятелна личност.
На семинара представителите на множество организации и институции обсъждаха как грижата за децата с тежки увреждания да бъде практическо приложение на принципа на зачитане на детската индивидуалност и достойнство.
Това че Църквата има своето място и значение в определянето на адекватните подходи, беше прието и признато от всички, дори от представители на институции, които за първи път влизат в диалог с духовенството и миряните. Но по какъв точно начин, как можем да бъдем най-полезни на децата с увреждания това е отговор, който можем да дадем само ние, хората в Църквата. Този отговор не може да е формален, не може да е пасивен, нито по принцип. И това е, защото не можем да се оправдаем нито с държавата и нейните структури, нито с пакетчето стари дрехи, оставени в храма.
Сигурна съм, че всеки може да намери своя отговор по съвест.
За мен един от отговорите е животът на Йорданка, на 9 години, от дома в гр. Роман. Тя има диагноза олигофрения, няма роднини, посещава помощно училище, един ден ще бъде прехвърлена в дом за лица с психически увреждания. Различното в нейния живот е, че е кръстена, че макар и рядко и с много затруднения се причастява със светите животворящи тайни Христови. Нейният кръстник е събитие в дома. За останалите 110 деца там и в помощното училище той е просто “Кръстникът”.
Йорданка повтаря първи клас за трети път, буйна е, нервна, често е цялата в рани и струпеи, това обаче не е проблем и не є пречи да се радва на неделните разходки из градчето с кръстника си, да разглежда минувачите и къщите, да вдига щастливо лице към слънчевите лъчи и да пие боза в сладкарницата. Йорданка е изключение: тя е кръстена и има кръстник…
