Църковната благотворителност – професия или начин на живот
Председателят на Синодалния отдел по църковна благотворителност и социално служение към Руската православна църква, Орехово-Зуевският епископ Пантелеймон изнесе доклад на конференцията „Между вярата и разума: социалната доктрина на Църквата и нейното вселенско значение“, която наскоро се проведе в Милано (Италия). Представяме ви пълния текст на доклада…
В Евангелието Господ Иисус Христос говори за две основни заповеди (Мат. 22:37-40). Първата заповед е свързана със служението на Бога; втората, подобна на нея, предполага служение на ближния. „…на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“, казва Господ (Мат. 22:40). Любовта към ближния, за която говори Христос, ни се разкрива в притчата за милосърдния самарянин (Лук. 10:29-37).
Ние знаем, че много християни следват този пример в своя живот, проявявайки от време на време дейно състрадание към роднини, познати или дори към случайно срещнати хора, а други превръщат това в своя професия и понякога постигат в това служение голяма ефективност и висок професионализъм.
Днес в Руската православна църква само на територията на Русия действат над 2900 социални проекти и инициативи, сред тях повече от 40 приюта за възрастни хора, 62 рехабилитационни центъра за наркозависими, 18 приюта за бременни и майки в трудна житейска ситуация, 90 приюта за деца сираци и деца, останали без родителски грижи, 61 църковни приюта за бездомни. В служение на нуждаещите се са се посветили около 2600 милосърдни сестри – жени, които по принцип се грижат за болни, самотни хора в болниците и по домовете. На територията на ОНД действат над 300 православни сестринства на милосърдието. (Всички тези проекти възникнаха за последните 20 години, когато гоненията срещу Църквата от страна на властите бяха прекратени и трябва да кажем, че до ден-днешен руската държава фактически не оказва системна помощ на църковните социални проекти.)
При това в нашия изгубил своята цялостност свят личното милосърдие и професионалната работа в тази област също са разделени. Вероятно ако всички ние, християните, бяхме в нашия личен живот добри ученици на Христос, то в света не биха били необходими благотворителни организации, които да се опитват да запълнят дефицита на любов, жертвеност и грижа един към друг с някакви специални усилия.
И тук възниква проблем: за съотношението между личния подвиг на човека и неговото участие в организирани форми на милосърдно служение. Всички работещи в каритативната сфера ли са милосърдни? От друга страна, всички обикновени християни ли са задължени да участват в организирани форми на благотворителност? Къде е границата на личната ангажираност на всекиго? Бих искал да се спра накратко върху всеки един от тези проблеми.
Разбира се, че професионализмът във всяко едно дело е хубаво нещо. За да обработиш рани или правилно да обърнеш лежащо болен човек, е нужно първо да се научиш, иначе със своето старание може само да навредиш. Социалните работници, милосърдните сестри, координаторите на доброволци, ръководителите на проекти трябва да получат съответното образование, да преминат през практика, да придобият определен опит. Но много пъти съм виждал как човек, който идва да работи в църковен социален проект, за да послужи на ближния и е бил пълен с ентусиазъм, ставайки професионалист, заедно с навиците придобива цинизъм, суровост, хладност.
При нас, в Москва, съществува църковен проект – автобус „Милосърдие“, който в мразовито време спасява бездомни по улиците на града. Този проект действа вече много години. Веднъж попитах сътрудниците: „За тези години станахте ли по-милосърдни?“. „Ние станахме по-професионални“, отговориха уклончиво те. Както каза друга наша сътрудничка: „Струваше ми се, че идва опитът. Всъщност си отиваше любовта“.
Ефективността е много важно нещо. Но винаги ли трябва да правим избор в полза на ефективността? Когато в състояние на недостиг на ресурси и претовареност благотворителната организация (в това число и църковната), се опитва да постигне ефективни резултати – например да организира мащабна проява, голям благотворителен празник, случва се зад фасадата на усмивки и цветя, отвътре да кипят взаимни обиди, сривове, нежелание да си помагаме едни на други в дреболиите. Получава се така, че в стремежа към ефективност лесно забравяме, че колегите също са наши ближни и ние сме призвани по същия начин да ги търпим и да им помагаме, според заповедта на апостола: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“.
Случва се и това, че заради работата в благотворителна организация, особено църковна, хората нерядко са напускали високите си постове в светски фирми, в банки и са отивали за малка заплата да се грижат за нуждаещите се. Но минават пет, десет, двадесет години труд и човек прегаря, изгубва смисъла на служението. Да се върнат обратно от социалната сфера към светската работа такива хора често не могат, поради гордост. „Как ще сляза от своя кръст?“, казват те. Те не могат да признаят, че този път не е бил по силите им. А вътрешното недоволство расте и започва да се проявява във всекидневната дейност.
Сигурно мнозина от вас са се сблъсквали с подобни ситуации. Как да се направи така, че любовта, която е довела човека до избора именно на такава професия, да не стихне, а да се умножи в професионалната социална работа?
Мисля, че е необходимо през цялото време да имаме предвид тази опасност, необходимо е да осъзнаваме, че нашата цел не е в суперефективността, не е в това да надминем държавата в нейните социални грижи и да преустроим целия живот на Земята, а именно в това – да може в сърцата и на нас самите, и на хората, които обгрижваме, да нараства любовта. Нужно е през цялото време да изскубваме тези плевели на формализма, хладността, ожесточението, властолюбието, които са неизбежни за падналата ни природа. В нашите проекти в Москва ние отново и отново напомняме на сътрудниците си за тези главни неща. А в най-голяма степен за това са длъжни да мислят и да се грижат ръководителите на социални проекти.
Необходимо е да живеем не за да извършим много дела, да създадем приют, служба за помощ на бездомни, болница, да нахраним всички гладни, а за това – да спасим своята душа. А душата се спасява чрез изпълнение на двете главни заповеди: любовта към Бога и любовта към ближния. При това любовта към Бога се проверява именно чрез любовта към ближния, чрез състраданието към него, което започва от простото внимание. И началникът, ако е християнин, следва да бъде повече баща, отколкото началник, да разбира, че състоянието на душата на подчинения e по-важно, отколкото състоянието на работата.
А делата трябва да се вършат спокойно, с разсъждение и упование в Бога. Във всяка християнска дейност по-важна е душата. Затова всеки професионалист в своите действия винаги трябва да помни за първата заповед: любовта към Бога. В случай, че тази заповед бъде забравена, нашите благородни пориви ще бъдат обречени на „прегаряне“ – загуба на желание, интерес, на радост от дейността, която до неотдавна е предизвиквала възторг и е носила удовлетворение.
Да съчетаем хармонично професионализма и християнския подвиг позволява само едно средство – истинското участие на човека в тайнствения живот на Църквата. Участието в църковните Тайнства, молитвата и животът по Евангелието са залог за това, че ще успеем да се издигнем до висотата на професионалното служение на ближния като християнски начин на живот.
Всеки християнин е призван да извършва подвизи на любов и милосърдие. За тази цел не е задължително да участваме в социални църковни проекти, да се записваме като доброволци, да ходим редовно в болница или в детски дом. От църковната история знаем за светци, които са извършвали дела на милосърдие самостоятелно, тайно. Тайно е благотворил свети Николай Чудотворец, известни са светци, които вземали тайно при себе си вкъщи болни и прокажени. В тайна от своето семейство извършвала добри дела руската света Юлиания Муромская, наречена Милостива. В тази тайна благотворителност всеки има своята мяра на подвиг, за която знаят само човекът и неговият духовник.
За мнозина съвременни хора е много важна някаква форма на участие в каритативна дейност – това е доброволчество, което предоставя на личността голяма свобода в реализация на стремежа към добри дела, и освен това създава кръг от единомишленици и съратници. Именно съчетанието от доброволци и професионалисти, работещи срещу заплащане е най-добрият път за осъществяване на благотворителни социални проекти. Силният гръбнак на професионалистите дава стабилност и високи стандарти на оказваната помощ, а участието на доброволци привнася особена атмосфера на любов и сърдечност. (Въпреки че множество милосърдни сестри и енорийски социални работници в Русия днес могат да бъдат приравнени към категорията на доброволците, които на Запад не получават заплата за своя труд, а получават пари за транспорт и храна. За съжаление, у нас заплатите на милосърдните сестри са толкова ниски, че стигат именно за храна и за пътуване до работното място, така че тези професионалисти са истински подвижници.)
Да се помага в църковен приют или църковен детски дом, където редом до теб се трудят единомишленици, е по-лесно и по-спокойно, но освен изцяло църковните проекти, в Русия съществува огромно поле за дейност – помощ за пациентите и за настанените в държавните здравни и социални институции, където потребността от участие на доброволци, в това число и църковни, е много голяма.
В този доклад не споменавам за паричната помощ, въпреки че този много прост вид участие в добри дела – макар и с малки пожертвования – е също, струва ми се, естествена част от живота на християнина. В Русия разбирането, че неголеми, но редовни дарения за благотворителност са нещо напълно естествено и достъпно за всички, едва започва да се създава.
Църквата, енорийските общини призоват своите членове да вземат участие в различни форми на социално служение. В кои от тях да участва и под каква форма – всеки решава сам. Изборът на конкретен път за добротворство е тайна на човешкото сърце. Но това, че на този път трябва да застане всеки, е очевидно.
Разбира се, много важно е да напомним на хората, че дори малката помощ е необходима. Необходима е преди всичко на тях самите. А за Църквата милосърдното служение се явява най-действената форма на проповед – защото то изразява в нашия свят християнската любов.
Не наставлявай по друг начин, освен чрез своя живот.
Иначе, привличайки, само ще отблъскваш.
Нужни са по-малко думи, ако вършиш необходимото.
Художникът се разкрива чрез творбите.(Св. Григорий Богослов)
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
