Книгата „Православният път“ на митрополит Калистос излезе на български
В началото на новата църковна година издателство „Омофор“ поднася на своите читатели ценен подарък. Българското издание на книгата „Православният път“ на Диоклийския митрополит Калистос вече е на книжния пазар. Преводач от английски е Божидар Питев, а редактор е Мариян Стоядинов.
Митрополит Калистос (Тимоти Уеър) е един от най-известните и авторитетни имена в православието днес. „Митрополит Калистос съчетава по блестящ начин църковното служение на висш йерарх на Православната църква (към Вселенската патриаршия) с академичната и преподавателска работа в едни от най-престижните висши школи в света, където е търсен лектор и днес. В цялата си академична и популяризаторска дейност митрополит Калистос се отличава с изключителния дар да свидетелства за православното християнство на естествен и разбираем съвременен език, да излага с достъпно слово дълбоки богословски истини“, отбелязва за автора богословът доц. д-р Димитър Попмаринов.
Вдъхновяващото и увлекателно слово на книгата „Православният път“ завладява както вярващият, който вече е навлязъл в православното учение, така и онзи, който прави първите си стъпки в духовния път на православието.
Самият автор казва по повод заглавието на своята книга: „Едно от най-древните имена на християнството е просто „пътят“. Това е име, което подчертава практическия характер на християнската вяра. Християнството е повече от теория за вселената, повече от учение, записано на хартия. То е път, по който пътуваме – пътят на живота, в най-дълбокия и всеобхватен смисъл на думата“.
Представяме ви откъс от книгата „Православният път“…
Три „указателя“
Бог следователно е Онзи, Когото обичаме, нашият личен приятел. Няма нужда да доказваме съществуването на един личен приятел. Бог, казва Оливие Клеман, „не е външно свидетелство, а тайният зов вътре в нас“. Ако вярваме в Бога, то е, защото Го познаваме непосредствено от собствен опит, а не поради логически доказателства. Тук обаче е нужно да направим разграничение между „опит“ и „преживяване“. Непосредствен опит може да съществува, без непременно да е съпътстван от конкретни преживявания. Наистина, мнозина са достигнали до вяра в Бога поради някакъв глас или видение, каквото е имал апостол Павел на път за Дамаск (Деян. 9:1-9). Много други обаче никога не са имали конкретни преживявания от този тип и все пак могат да твърдят, че в живота им като цяло присъства един цялостен опит от живия Бог, една убеденост, съществуваща на много по-дълбоко ниво от всичките им съмнения. Макар и да не могат да посочат определено място или момент по пътя, както бл. Августин, Паскал или Уесли, те с увереност могат да заявят: Познавам Бога лично.
Ето тогава основното „свидетелство“ за съществуването на Бога: призив към непосредствен опит (но не непременно свързан с преживявания). И все пак, въпреки че не може да има логически доказателства за божествената реалност, съществуват някои „указатели“. В света около нас, както и в самите нас, има факти, които се нуждаят от обяснение, но остават необясними, докато не се обърнем към вярата в един личностен Бог. Три такива „указателя“ заслужават специално внимание.
На първо място, това е светът около нас. Какво виждаме? Много безредие и очевидно разхищение, много трагично отчаяние и наглед безсмислено страдание. И това ли е всичко? Разбира се, че не. Ако го има „проблема за злото“, има го също и „проблема за доброто“. Накъдето и да погледнем, виждаме не само обърканост, но и красота. В една снежинка, листо или насекомо откриваме структурни модели с такава деликатност и хармония, че нищо, произведено от човека, не може да се сравни с тях. Няма нужда от сантиментално отношение към тези неща, но не можем да ги пренебрегнем. Как и защо са се появили тези модели? Ако взема едно съвсем ново тесте карти, в което четирите цвята са подредени последователно, и започна да ги разбърквам, то колкото повече разбърквам, толкова повече ще се загубва първоначалният модел и ще се заменя от безсмислено редуване на картите. Но по отношение на вселената се е случило обратното. От един първоначален хаос са се появили модели с все по-нарастваща сложност и смисъл, а сред всички тези модели най-сложен и смислен е самият човек. Защо процесът, който наблюдаваме при тестето с карти, протича точно в обратна посока на нивото на вселената? Какво или кой е отговорен за този космически порядък и замисъл? Тези въпроси не са неразумни. Именно разумът ме подтиква да търся обяснение всеки път, когато забележа порядък и смисъл.
„Житото беше сияйна и безсмъртна пшеница, която нямаше да бъде ожъната, както не беше и засаждана. Мис лех си, че тя пребъдва отвека и довека. Прахът и камъните по улицата бяха скъпоценни като злато […] Когато за пръв път зърнах зелените дървета през една от портите, бях прехласнат и очарован; тяхната сладост и необикновена красота разтуптяха сърцето ми и го изпълниха с почти безумен възторг – толкова странни и чудни неща бяха те […]“ Красотата на света през детския поглед на Томас Трахърн намира съответствие в многобройни текстове от православни автори. Ето например думите на киевския княз Владимир Мономах:
Виж как небето – слънцето, луната и звездите – мракът и светлината, и земята, която е положена върху водите, са устроени, Господи, по Твоя промисъл! Виж как различните животни, а също и птиците и рибите, са украсени чрез любящата Ти грижа, Господи! Дивим се още и на това чудо: как си сътворил човека от прах и колко многообразен е видът на човешките лица: дори и да съберем заедно всички човеци от целия свят, пак никой няма да има еднакъв вид с друг. Да се почудим и как птиците небесни заминават от своя рай: те не остават в една страна, но отиват – и силни, и слаби – из всички страни по Божие повеление, по всички гори и поля. [1]
Това присъствие на смисъл в света, но също и на обърканост, на съгласуваност и красота, но също и на безсмисленост, ни дава първия „указател“ към Бога. Втори „указател“ откриваме вътре в нас. Защо, обратно на желанието ми за наслаждение и ненавистта ми към болката, откривам в себе си чувство за дълг и нравствена отговорност, усещане за правилно и неправилно, съвест? И тази съвест не просто ми казва да се подчинявам на норми, които съм научил от другите ñ тя е лична. Защо освен това аз, който съм поставен във времето и пространството, откривам в себе си онова, което св. Николай Кавасила нарича „безкрайна жажда“, или жажда по безкрайното? Кой съм аз? Какво съм аз?
Отговорът на тези въпроси съвсем не е очевиден. Границите на човешката личност са изключително широки; всеки от нас знае твърде малко за своето истинско и дълбоко аз. Чрез своите способности за възприемане, външни и вътрешни, чрез своята памет и чрез силата на подсъзнанието ние преброждаме огромни пространства, движим се напред и назад във времето и се устремяваме отвъд пространството и времето към вечността. „В сърцето има неизследими дълбини“, се твърди в Духовните беседи на св. Макарий Египетски. [2] „Самото сърце е малък съсъд; но там има змии, лъвове, отровни влечуги, там са всички сък ровища на порока, там има неравни и трудни пътища и зейнали пропасти; но там също е и Бог, ангелите, животът и царството, там са светлината и апостолите, там са небесните градове и съкровищата на благодатта: там е всичко.“
По такъв начин ние имаме, всеки в собственото си сърце, един втори „указател“. Какво е значението на моята съвест? Какво е обяснението на моето усещане за безкрайното? В мен има нещо, което ме кара непрестанно да гледам отвъд себе си. В себе си нося извор на удивление, извор на постоянно себенадхвърляне.
Трети „указател“ откривам в своите взаимоотношения с другите човешки личности. Всеки от нас – може би само един или два пъти през целия си живот – е имал моменти на внезапно откритие, когато виждаме да се разкрива най-дълбоката същност и истина на някой друг и преживяваме неговия или нейния вътрешен живот, сякаш е наш собствен. И тази среща с истинската личностност (персоналност) на някой друг е, отново, съприкосновение с трансцендентото и безкрайното, с нещо по-силно от смъртта. Да кажеш на някого с цялото си сърце: „Обичам те“, означава да му кажеш: „Ти няма да умреш“. В такива моменти на личностно споделяне знаем – не чрез доказателства, а като непосредствена убеденост – че има живот след смърт та. Така в нашите отношения с другите, както и в опита ни от самите себе си, имаме моменти на трансцендентно откровение, сочещи към нещо, което лежи отвъд. Как да бъдем верни на тези моменти и да намерим смисъла им?
Тези три „указателя“ – в света около нас, вътре в нас и в нашите междуличностни отношения – могат заедно да ни послужат като начин, по който да подходим, и да ни доведат до прага на вярата в Бога. Никой от тези „указатели“ не представлява логическо доказателство. Но каква е алтернативата? Дали да кажем, че очевидният порядък във вселената е чиста случайност; че съвестта е просто продукт на социалните условия; и че когато животът на тази планета накрая угасне, всичко, което е преживяло човечеството, и всички наши възможности ще бъдат, все едно никога не са съществували? Такъв отговор ми се струва не само незадоволителен и нечовешки, но също така и крайно неразумен.
За мен, като човешко същество, е дълбоко присъщо да търся навсякъде разумни обяснения. Ако правя това с малките неща в живота си, не трябва ли да го правя и с големите? Вярата в Бога ми помага да разбирам защо светът е такъв, какъвто е, със своята красота, но и с грозотата си; защо съм такъв, какъвто съм, със своето благородство, но и с подлостта си; и защо обичам другите, утвърждавайки тяхната вечна ценност. Извън вярата в Бога не виждам никакво обяснение за всичко това. Вярата в Бога ми дава възможност да намирам смисъла на нещата, да ги виждам като свързано цяло така, както нищо друго не може да го направи. Вярата ми дава възможност да събера многото в едно.
Бележки
1. Княз Владимир Мономах цит. по: G.P. Fedotov, The Russian Religious Mind, vol. i, Kievan Christianity: The Tenth to the Thirteenth Centuries (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1966), p. 247.
2. Духовни беседи на св. Макарий Египетски, Беседа 15, 32 и Беседа 43, 7: The Homilies of St Macarius xv, 32 and xliii, 7, tr. George A. Maloney, Pseudo-Macarius: The Fifty Spiritual Homilies and the Great Letter (The Classics of Western Spirituality: New York: Paulist Press, 1992), pp. 120 and 222; вж. Свети Макарий Египетски. Духовни беседи. Света гора, Атон: Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, 2002, с. 265 (преводач не е посочен).
Из книгата „Православният път“ на митрополит Калистос (Уеър), ИК „Омофор“ 2014 г.
