Откъде е злото в света
Откъде е злото в света? Този въпрос бил поставян в човешката култура още от самото начало на нейното съществуване. Всички древни народи имали поне един мит, обясняващ произхода на злото. Всеки отделен народ разбирал първоначалното зло по различни начини. Понякога под зло разбирали смъртта, понякога тъмнината, понякога разрушителните природни стихии, болестите, глада или което и да било друго нещастие, което можело да сполети човека. Този въпрос никога не преставал да бъде актуален, независимо от епохата и културата. Съществуването на злото в света често водело хората или до отричане на Божието битие, или до презрение към света като нещо, което няма истинско битие.
Езическите религии, въпреки че не смятали боговете за съвършени в нравствен смисъл, рядко им приписвали възникването на злото. Те свързвали произхода на злото с нещо изконно, с нещо, което и самите богове не могат да победят, или поне не напълно. Злото често се свързвало с различни титанични същества, предшестващи възникването на космоса, който се управлява от боговете. От друга страна, боговете били почитани като същества, които са обуздали изконните разрушителни стихии и са установили космическия ред, който побеждава унищожението. За това, че нещастията все пак са проникнали в света, намиращ се под властта на боговете, често е бил виновен човекът, както в древногръцкия мит за кутията на Пандора. Въпреки това, независимо от своята роля в установяването на космическия ред, самите боговете също са подчинени на някаква по-висша от сила, разбирана като съдба, орис или необходимост.
Древноперсийската религия – зороастризмът – дава отговор на този въпрос, развивайки учение, според което съществуват двама богове. Единият е добрият бог, от когото произлиза всичко, което е добро в света, а другият е злият бог, който е причина за злото. Светът е смесица от действията на тези двама богове, а историята е тяхно бойно поле, на което добрият бог ще постигне окончателна победа и ще унищожи всичко, което което е сътворено от злия бог. Това е най-старата форма на религиозен дуализъм.
Отделен проблем при обясняване на произхода на злото в света възниква, когато в средите на езичеството се развива идеята за един бог. Този един бог, за разлика от езическите богове, винаги е бил възприеман като добър. Тогава как да обясним произхода на злото, ако светът произлиза от един бог, който е добър? Опитът да се отговори на този въпрос води до друг вид дуализъм. Така се появява разбирането, че този бог е обусловен от нещо, което вече съществува. Такова виждане развива древногръцкият философ Платон. Неговият творец на света, макар и да е проекция на най-висшето добро, в някакъв смисъл е ограничен от материята, от която сътворява света. Така всичко, което е несъвършено, преходно и тленно в света, произлиза от материята, която е съществувала и преди сътворението на света. Такъв философски дуализъм е за всеки, който смята, че доброто в света произлиза от материалността на света. Такова учение по-късно отново се развива до религиозен дуализъм, според който върховният и добър бог е сътворил идеалния свят на безплътните духове, а злият бог – материалния свят.
Това учение е било едно от първите предизвикателства пред богословието на ранната Църква. Неговите привърженици били наречени гностици. Те проповядвали дуалистично разбиране за християнството, което било повлияно от неоплатонизма и древноперсийската дуалистична религия. Гностиците твърдели, че Христос е бил изпратен от добрия Бог Отец, за да избави душите на избраните от робството на материалния свят, сътворен от злия творец от Стария Завет. Така отците на ранната Църква били предизвикани да отговорят на въпроса за произхода на злото, изхождайки от вярата, че един и същ Бог е и Творец на материалния свят, и Отец на Иисус Христос.
Книга Битие представя Бог като Творец на света в абсолютния смисъл. Той не сътворява света нито въз основа на някакви предсъществуващи идеи, нито от някаква предсъществуваща материя. Той сътворява света свободно – въз основа на Своята воля, воден от любов, а не от каквато и да било принуда. Следователно, освен Бог не съществува нищо, което да предшества сътворението и на което би могло да се припише произходът на злото. В същата книга е засвидетелствано още, че след сътворението Бог се е убедил, че всичко, което е сътворил, е „твърде добро”. Впрочем и самият Христос е засвидетелствал, че „този свят лежи в злото”, както показва и всекидневният човешки опит. Ако този свят няма друга причина, освен Бога, това значи ли, че Бог е причина и за злото, макар и косвено? Ако Той е причина за злото, възможно ли е да е добър?
Отговорът на въпроса за произхода на злото е даден още в самата книга Битие. Бог, сътворявайки човека по Свой образ, му дарява целия свят. Дава му и свобода, която се състои в това човек или да избере общността с Бога, чрез което целият свят би получил нетление и вечен живот, или да я отхвърли, присвоявайки си света. Подучени от змията, първите хора избрали второто, с което отсекли и себе си, и света от единствения Източник на живот и битие. Така светът попаднал под властта на смъртта и тленността. С това отделяне на света от Бога този свят станал враждебен на човека, тъй като започнал да се руши и да погива, влачейки човека след себе си като своя част. Така започва борбата на човека срещу природата и борбата на хората помежду си за природните блага, необходими за оцеляване – за отлагане на смъртта. Така „злото в света се умножило”.
Защо Бог допуснал светът да има такова несъвършено битие и защо не му попречил да направи такъв погрешен избор? Ако Бог беше направил това, Той би анулирал човешката свобода. Сам Бог е причина за Своето съществуване. На Него не е дадено битие от друго същество. Той изразява Своята свобода и със самия факт, че съществува. От друга страна, човек не е сам причина за своето съществуване. Неговото битие му е дадено от Бога. Затова човек може да изрази своята свобода единствено с допълнителното приемане или отхвърляне на своето съществуване. Чрез свободата на човека, като същество, сътворено по Божи образ, се изразява и свободата на целия сътворен свят, от който човек е част и на който е завършек. Така битието на творението е реалност на диалога между две свободни същества, а не нещо, наложено от страна на Бога. Следователно, Бог иска свят, който осъществява свободата чрез боголико битие, а не свят, който би бил насилствена проекция на Неговата воля. Което и да било добро в света, ако не бъде потвърдено от свободното съгласие на човека, за Бога не би било никакво добро.
Така светът е реалност, която е сътворена от Бога, но и зависеща от човека. Тази реалност може съществува единствено във взаимното съгласие между Бога и човека. Допускайки погрешен избор, Бог всъщност допуснал човекът да прояви своята свобода. Чрез такъв избор връзката, върху която се основава светът, се е разпаднала поради грешка на човека. Следователно, смъртта не е наказание, което Бог впоследствие е измислил, за да накаже престъпниците против Своята воля – тя е последното разпадане на връзката, чрез която светът получава живот. С греха на човека в света не е било въведено нещо ново, някакъв нов начин на съществуване, а започнало разрушаването на онова, което е сътворено. И така, злото не е някакво ново битие, имащо своята причина в Бога, нито пък в човека, но то е отхвърляне на битието от страна на самото битие.
Впрочем това отхвърляне на битието не е решение, което било взето с ясното намерение да се унищожи светът и определено да се каже „не” на Бога. То е последица от волята на човека светът да се утвърди като съществуващ, но не така, както той в действителност съществува (като диалогична реалност между Бога и човека), а като нещо, съществуващо независимо от Бога. Желанието на човека да има още животи, така че да стане „като бог”, по думите на змията, го довело до това да се отдели от единствения Източник на обожение и битие. Така злото бива разбирано като небитие, въведено в света от човешкото желание за самообожение – осъществяване на божествените свойства извън общността с Бога.
Същата воля за участие в пълнотата на живота и получаване на божествени свойства, която била дадена на човека от Бога, за да го доведе до най-висшето добро – а то е осъществяване на обожението в общение с Бога – довела до появата на злото чрез опита за самообожение. Човекът, благодарение на дара на свободата, злоупотребил с онова, което трябвало да го доведе до най-висшето добро, и така въвел злото в света. С това той се отклонил в посока, противоположна на целта, която Бог му е определил още преди сътворението на света. А тази цел е обожението на цялото творение чрез човека в Сина Божи.
Въпреки всичко, Бог не се отказал от тази цел. Той в цялата история на спасението – от старозаветните праведници и пророци до Богородица – действа, изпълнявайки тази цел. Той прави това по единствения достоен за Него начин – обновявайки общението с хората и уважавайки тяхната свобода. С раждането на Христос и Неговото спасително дело тази цел била осъществена. Бог, ставайки човек, понася последиците от злото и по такъв начин го побеждава. Така Бог не е ням наблюдател на мъките, които са се случили, нито някой, който решава проблема със злото, без да изпитва неговите последици. Той понася най-позорната смърт и така унищожава смъртта като окончателна съдба на творението. Неговото възкресение е начало на възкресението на всички. Въпреки това тази победа съществува паралелно с реалността на света, който все още е подчинен на злото, до самия край на историята.
Въплътеният Бог е взел участие в човешката богооставеност и страдание. Ставайки състрадалец, Той е станал Спасител. А не едното без другото. Христовото страдание и смърт е най-красноречивият отговор на човешкото страдание. Вечният живот в общност с Бога, започнал с Христовото Възкресение, е единствената окончателна победа над злото в света. I www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева
