Светата Литургия – да не бъдем само безучастни зрители
През 80-те години на ХХ век научнофантастичната комедия „Късо съединение“ разказваше за историята на един симпатичен военeн робот – Номер 5, който вследствие на токов удар се събужда в състояние на съзнателност. Той се бои да се върне при военните, защото там те ще го препрограмират. И така, с помощта на приятели-човеци започват трогателните му усилия да съхрани свободата си. Неговата многократно повтаряна и вече прочута реплика отразява неудържимия му стремеж да добие ясна представа за нещата: „Липса на входяща информация!“ Той е образец на нашата съвременна умствена визия. Имаме потребност от информация и на базата на тази информация правим своя избор. В наши дни употребата на компютърна лексика за описване на вътрешните ни настроения не е нещо нетипично. Мнозина оприличават човешкия мозък на сложна компютърна система.
Известният американски психолог Робърт Епщайн отбелязва: „Ето обаче кои са нещата, с които не се раждаме: информация, данни, правила, програмна система, познание, речников фонд, прототипи, алгоритми, модели, спомени, колекции от образи, процесори, процедурни схеми, енкодери и декодери, символни таблици, буфери – все структурни елементи, даващи възможност на дигиталните системи и да функционират като някакъв род интелигентни единици. Не само че не се раждаме с подобни неща, но и никога не ги развиваме у себе си – абсолютно никога.“
Оприличаването на човешкото същество с компютър допада на много хора. Причината за това е заложена във факта, че живеем с изопачено разбиране за живота и предназначението на човеците. Макар и да звучи странно, тази изопаченост има своята дълбока връзка с богословието.
Реформацията е отрекла голяма част от идеите на средновековното християнство и е наложила модели, превърнали се в основа на съвременния свят. Един от тях включва новата концепция за възприемане на човека. По същество този опростен модел предполага свеждането на представата за човека до ум и воля. Съществували са някои нюанси в приемането или неприемането на позицията относно това, дали водещо място заема умът или волята, но с единодушие е била поддържана тезата, че подходът към човешките същества трябва да се формира на базата на информацията и съзнателното вземане на решения.
Църковната архитектура твърде бързо става отражение на това ново разбиране. Олтарите изгубват своята подчертана значимост и нерядко биват заменяни от обикновена маса. Възлово място започва да заема амвонът и нерядко в центъра на вниманието е именно той. При все че Тайнствата (поне първоначално) са запазили своята важна роля, те до голяма степен биват дълбоко засенчени в полза на „словото“. Акцентът е бил изместен върху Свещеното Писание, но вече по нов начин. То е било скъпоценното находище на „цялата информация“. Вярващите постоянно са получавали предписания и настойчиви упътвания какви са най-подходящите възможности за избор. Християнските събрания доста бързо са се видоизменили в общност за религиозно нравоучение. Тази структура и този тип разбиране вече са толкова разпространени, че мнозина читатели ще се почудят как изобщо някога е било по друг начин.
Литургията обаче никога не е имала като предназначение поднасянето на информация по споменатия начин. Тя съдържа съвършено различна представа за човешката същност, за смисъла на богопочитанието и богослужението в Църквата. Човешките същества добиват познание по многообразни начини. Младите ползват почти всеки миг от съзнателния си живот като възможност за добиване на познание. Но техните познавателни умения се развиват предимно чрез конкретни действия (кинестетична памет) и подражание (игра). Възможно е добиването на известна доза информация и в лекционен формат, но може да се каже, че по отношение натрупването на познание тази човешка дейност си остава с най-ниска степен на ефективност. Тя няма никаква връзка с литургичното богослужение.
Преди Реформацията християнството е било усвоявано предимно като набор от практики. Неща, които днес изглеждат повърхностни (и дори лековерни), се явяват на практика съдържанието, формиращо и даващо израз на християнския живот. Празничните тържества и постите, молитвените обреди, подготовката за и приемането на светото Причастие – всички тези практики, твърде сложни и многопластови, за да бъдат описани в краткия текст на една статия, са формирали взаимосвързана плодоносна среда за умножаване на християнските последователи. Хора, които твърдят, че това не е имало достатъчно добър ефект, не могат да посочат нищо, с което самите те са допринесли за някакъв напредък.*
Предписанията и намирането на избор не са довели до по-добро християнство – на практика те се явяват първостепенен фактор във все по-нарастващата секуларизация на западната култура.
Тези две култури – класическата и съвременната – нерядко стигат до остро противоречие в контекста на Православната църква. Хората, възпитани в средата на популярната протестантска култура, обикновено възприемат себе си като зрители. Те идват. Очакват да намерят къде да седнат (а в православните храмове не винаги се поставят места за сядане). Желаят да имат пряка видимост към „това, което се случва“ и предпочитат по времетраене богослужението да не надвишава капацитета на тяхното внимание. Със същия тип културни нагласи се стига до настойчивото искане децата или да бъдат извеждани по-рано от богослужението, или да бъдат внимателно контролирани, за да не смущават и разсейват околните. Виждал съм немалко подобни храмове, устроени „по западен образец“ (или просто „модернизирани“). Факторите, довели до модернистичните литургични реформи при протестантите и римокатолиците, са идентични и ползват еднакви аргументи.
Трудно е да се противодейства спрямо претенциите на укрепнал консуматорски манталитет
Но всичко това е изопачен мисловен модел, неправилно разбиране на самата ни същина като човешки същества и на естеството на нашия живот в Бога. Да живееш като консуматор е съглашение със смъртта. Бог не е вид информация за оценяване и закупуване. Понятието „католици само по име“ бе въведено преди няколко години от един папа и представлява доста точно описание на църковните членове, които се ползват от съвременната нагласа на мисълта. Те „обслужват“ със собствено подбрани продукти своите религиозни убеждения, защото така са наставлявани. Това се е превърнало в техен модел на духовност.
По своята дълбока същност богопочитанието е общение с Бога, участие в Божествения живот чрез приношение, благодарение и признателност. Старецът Захария описва това като взаимодействие. То е нещо изключително присъщо на човешкото битие и е достъпно както за децата, така и за зрелите хора. В своята основа то се явява начин на съществуване. Не е представление, на което да бъдем зрители, а деятелност, изискваща нашето непосредствено участие.
Редно е да отбележим, че в Православната църква децата получават свето Причастие още от деня на своето Кръщение – по такъв начин се приема за даденост тяхната възможност за пълно участие в живота на Църквата. Това получава израз по разнообразни начини в зависимост от съответния културен контекст, но по време на богослужение не е нещо необичайно да видиш дете, което седи на пода и тихо си играе с някаква играчка. Това е детски вариант за „непосредствено участие“.
На Литургията ние не сме зрители. Не трупаме информация, която да ни послужи да взимаме решения. Ние участваме в Литургията, за да живеем, да дишаме, да въздаваме благодарение на Бога. Обикновено сред присъстващото в храма православно паство се наблюдава тихо движение: палят се и се гасят свещи; отдава се почит на образите върху иконите; при произнасянето на определени слова богомолците полагат кръстния знак върху себе си, но те го правят също и по причини, известни само на тях и на Бога. Това е място за молитва, и то не само молитва, произнасяна от свещеника и певците.
Християнинът в съвременния свят е изправен пред борбата да се откаже от живота на зрител
В качеството си на зрители ние стигаме до дълбоко отчуждаване от Бога. Винаги сме в качеството на хора, „наблюдаващи“ от някаква странична позиция, винаги с погрешна представа за себе си, която налага своите норми за отсъждане, преценяване, вземане на решения. Светът се превръща в красиво съревнование, но не и в среда за единение. Съвремието създава погрешни стандарти за различаване на доброто и злото. У нас се надига тревожност, че ако не сме „участници в текущото шоу“, ние по някакъв начин ще останем отхвърлени. „Къде са жените при вас?“, попита един посетител, имайки предвид хората в олтара. Ироничното в случая е, че те бяха навсякъде из храма, участници в свещеното съчетаване между небето и земята, което представлява Божествената Литургия. Да „наблюдаваш“ представител на женския пол как „извършва богослужението“ няма по никакъв начин да подсили реалното присъствие на жените, просто ще удовлетвори преценката на зрителите, че е реализирано някакво абстрактно съждение за обхват.
Изопаченото съзнание на съвременния свят не може да познае нито щастието, нито удовлетворението, защото сърцето жадува за участие и общение, не за съвършено представление. По време на богослужението сред утринните слова на църковния хор чуваме да се възнася не възгласа: „Гледайте това!“, а призивът на Църквата: „Дойдете да се поклоним и паднем пред Христа Царя, нашия Бог!“ | blogs.ancientfaith.com
* Тук е уместно да посочим следния цитат от една статия на Имън Дъфи, озаглавена „Краят на християнството“: „… Средновековното християнство е имало за своя базисна цел установяването и заздравяването на мира в един свят на насилието. В средновековна Европа понятието „християнство“ не е обозначавало нито идеология, нито институция, а общност от вярващи, чийто религиозен идеал – постоянно желан и рядко постиган – са били мирът и взаимната любов. Тайнствата и обредите в средновековната Църква не са били полуезически магии, а средства за постигане на„социалното чудо“, форми на обредност, предназначени да намаляват враждите и да създадават взаимовръзки на братско и духовно сближаване чрез помиряване на враждуващи и утвърждаване на общност на милосърдието.
Превод: Анжела Петрова
