Православната журналистка
Нейните тайни оръжия и няколко причини, поради които никога не биха я взели на работа в светските средства за масова информация (СМИ)
Неотдавна във Фейсбук ни заля вълна от “харесва ми“, които с нетърпение чакахме под статията за това, защо е по-добре да не свързваш живота си с журналистка (няма да ви дадем линк – все пак изданието е неблагочестиво!) Нашата водеща Маша Свешникова не само похвали чуждия текст, което според нея се случва крайно рядко, но си позволи и удоволствието да напише свой. Само че, както вече се досещате – за журналистка и то „православна“. А и тя го прави от името на мъж, който се чуди как да избяга бързо, бързо… Впрочем, още от заглавието става ясно. Редакцията искрено моли никой да не се обижда. Макар че ние лично се обидихме, а на всичко отгоре и хонорар на Маша платихме. Изобщо, „мнението на автора може да не съвпада с мнението на редакцията“. (От редакцията на Татьянин день)
***
На официално мероприятие ще я нарекат „православна журналистка“ и тя ще се почувства горда и значима. Но не, моля ви, гордостта е грях; тя ще изпита едно странно извисяване на духа и сърдечна радост: та нали от днес тя е вече сред елита! Та колко още православни журналисти има в нейния град, щом в цялата страна се броят на пръсти? Че то и в целия свят не са кой знае колко.
Тя знае къде се намират всички църкви, манастири и даже параклисчета в нейния град, но все още й е малко трудно с театрите и музеите. Там тя ходи единствено и само със „свещеноначалието“ и цялото й внимание е приковано в официалните лица в залата, а не към действието на сцената.
Друг път ще я вземат при пренасянето на мощите на прославен светец и тя с недоумение ще наблюдава как кореспондентката на „Интерфакс“ при твърдото кацане се втурва в тоалетната на самолета, за да съобщи първа за „пристигането на мощите“. В същото време нейната конкурентка от „РИА Новости“ превзема VIP-овете от първа класа. За нея е по-важно да получи заветното ексклузивно интервю – „пред кореспондента потвърдиха, че мощите са свети“… В православното издание през лятото всички са в отпуск, така че новината за пристигането на мощите ще излезе вероятно след тяхното връщане обратно там, откъдето са дошли.
Тя ще отиде да вземе интервю от известен архиерей, защото от много време мечтае да попита именно него дали да се омъжи (все още няма достоен, но все пак, за всеки случай) или да влезе в манастир. И когато дядото заповяда „спешна сватба“, тя ще се обиди до смърт.
Православната журналистка никога няма да прекъсне събеседника, даже той да говори малко, даже да се превзема или да говори откровени глупости – тя презира наглия стил на Тина Канделаки (журналистка, продуцент и общественик, съсобственик на „Апостол медиа“ – бел. прев.). Макар че презрението също е грях. Тя вижда у всеки Божия образ и затова ще слуша с огромно търпение и смирение.
Пред нея никога не съществува дилема – дали да си предаде текста навреме или да отиде на вечерня в деня на св. Павсикакий – та нали той е бил толкова благочестив! После дълго ще се оправдава пред редактора за липсата на материал с това, че днес вече „цял час е писАла“.
Позвънявайки в район, пострадал от наводнение (пожар, ураган, на място на катастрофа), тя ще попита първо дали сред спасителите е имало свещеник, за да може след това да посвети специален материал на неговия героизъм.
В интервю с оцелял от наводнение (пожар, ураган, земетресение), тя ще повтаря в несвяст: „По Божията воля!“ и „Ще се молим за вас“.
Ако сте редактор, давайки задача на въпросната дама, обезателно трябва да предвидите допълнителен половин час за задължителното четене на „молитва преди писане на статия“.
Православната журналистка дори няма да си помисли да се възмути, ако при постъпване на работа й кажат, че сред задължителните условия за качествена работа са дългата пола и забрадката. Та това си е нейният начин на обличане.
Ако случайно я поканят на тържествена вечеря, тя няма да се удиви, че поканата е за „едно лице“. Тя действително не разбира какво би правил там нейният съпруг.
Тя прекрасно разбира този загадъчен език, който до съвършенство владеят в православните групички, но никога няма да успее да напише на него нито един текст. Впрочем, да пише на нормален, общоприет език тя също не умее.
Когато редакторът й връща материал за доработка, той рискува да не го види никога повече. Православната журналистка, получаваща заплата в размер на N хиляди рубли, един час „писАла“ и посещаваща всички служби, искрено вярва в това, че за „тези пари това, което прави, е напълно достатъчно“.
Един от най-важните аспекти на нейната работа е да разказва колко много работи. На въпроса: „Защо е нужно толкова много да се работи?“ следва отговор: „Та това не е и работа, аз просто така – за без пари!“
С чувство на леко превъзходство над останалите журналисти тя идва на православни мероприятия: та ония никога няма да успеят да опишат всичко така правилно, както умее тя, православната журналистка. Е, друг е въпросът, че тя никога няма да напише нищо за това мероприятие.
Тя винаги работи нощем – през деня все не стига времето; трябва толкова да се свърши, навсякъде да се успее. Не питайте колко и какво – тя никога няма да ви отговори. Но пък нощем ще работи под звуците на нравоучителните песни на Светлана Копилова и ще плаче за своята тежка орис, разказвайки на околните как нищо и никога не успява.
Но е възможно в един момент да се усъмни действително ли N хиляди рубли са достатъчни. Православната журналистка ще се обади за събеседване, на което никога няма да отиде – в края на краищата няма да я вземат и не си струва труда даже да опитва.
Но ако въпреки всичко се стигне до събеседване, на което я помолят да напише няколко тестови материала, първият задължително ще започне с „Негово Светейшество, Светейшият Патриарх“. Във втория ще вмъкне „Господа Нашего Иисуса Христа“ и искрено ще се удиви, когато редакторът потрепери от ужас – най-малкото заради изобилието от главни букви.
Възможно е да й поставят задача да побеседва със „звезда“. Тя ще слуша „звездата“ 6 часа без прекъсване, а след това ще позвъни и ще каже, че не е успяла да събере достатъчно материал.
Тя ще сметне за своя върховна реализация интервюто със своя духовник. Най-после да има възможност да му зададе всички въпроси, които я вълнуват още от детството. И след това естествено няма да се осмели да съкрати каквото и да било. Православната журналистка изобщо няма и да разбере защо редакторът й връща 18 страници „за съкращаване и доработка“. Та нали всяка думичка на „батюшката“ е толкова ценна!
Нейните светски колежки ще точат перата си, ще препускат в търсене на „ексклузивно интервю“ и ще правят кариера. Православната журналистка нищо такова няма да прави – то е неблагочестиво. Все пак нейната заветна мечта е да се омъжи за бъдещ „батюшка“ и да ражда деца. Останалото ще дойде от само себе си. | www.taday.ru
Превод: Презвитера Жанета Дилкова-Дановска
Название: Чудовская Псалтырь XI века, отрывок: Толкования Феодорита Киррского на Псалтырь в древне-болгарском переводе
Автор: Валерий Погорелов
Издательство: Императорской Академии Наук (Санкт-Петербург)
Год: 1910
Страниц: 298
Формат: DjVu (в rar)
Размер: 5,4 мб, в т. ч. 3% на восстановление
http://depositfiles.com/ru/files/t2575nqm7
Честно казано нищо не разбрах от тази статия. Православната журналистика е нещо много сериозно и много трудно – от 15 години пиша по разни издания на християнска тематика и според руската визия за развитието на България съм православен журналист, а според европейската трактовка на ставащото у нас съм историк и политически есеист. Голямата журналистика изисква много солидна обща култура, остър поглед върху ставащото и добро перо, което върху ограничен обем да представи явлението или факта от битието на достъпен и разбираем език. за да бъдеш православен журналист освен с постулатите на вярата следва да познаваш и културната обстановка, в която пишеш за да могат текстовете ти да бъдат полезни. В света, доколкото ми е известно няма катедра или факултет по журналистика, а специалисти или общи хуманистаристи пишат по различни теми – така се гарантира професионализъм на медийното издание. А според мен основаната задача на православната журналистика е да разтълкува битието ни по християнски.
Макар да прекалявам с комeнтdрите от моя скромен опит искам да споделя, че е много трудно да правиш християнски текст, особено в Източна Европа. Комунизмът имаше интегрална структура на образование, политагитация, културно-масовишки мероприятия и издания, които не носеха и намек от християнството освен постулата за общи материални блага по примера на първите християни и изравняване на обществото, макар комунистическите лица да получаваха всякакви привилегии. При това положение се „изчиства“ християнския бекграунд на обществената култура и се чака новата култура, като се превеждат всички съчинения на световната култура, които не носят религиозен отпечатък Така ако искаш да направиш християнски текст ти или тръгваш директно да се позоваваш на Писянията и на св.отци, или търсиш пътища с лексиката на атеизма да разясниш истините на вяратаВторото е много трудно, а първото обикновено не е трайно в живота на човека, защото вярата иска много продукция за да се укрепи Въобще много е трудно.
Една от сериозните задачи на православната журналистика е да разяснява за ментета в религията и за възможно културно шарлатанство в обществото При обстановка на незнание, на проспиване на комунизма от страна на БПЦ, на разни договорки и рационално мислене от страна на духовенството , при отказ на овластени хора да приемат християнството в обществото се получават фалшиви кумири, учения и практики, които обикновено се разнасят от полуграмотни хора, защото критериите на грамотността бяха силно занижени през комунизма за да се отчетат успехи на образованието Затова истинският православен журналист следва да посочва болезнени и важни религиозни и културни теми от живота на общността и да обяснява защо например ни е страх от сектите и новите учения и защо следва да бъдем православни Моите усилия например са съсредоточени върху осветляването на автентичната българска история и извличане на поука от нея и правя опити за възможна религиозна философия на историята, жертва на рациото след 1944г.
Сериозен въпрос пред състоянието на религията в България и по света е въпроса с религиозното мошеничество. Най-често мошеничеството преминава под знака на „духовността“, защото там няма веществено лабораторна провримост и така всеки , който може да чете и пише, доколко го може истински това е друг въпрос, може да се обяви за духовен водач и за представител на духовността. за да се провери истинността на религиозния деец следва да има връзка с Бога, т.е. след негови актове и слова Бог да се прояви в живота на човека, да има предметно-вещева проверимост на религиозния култ – чудеса край икони, мощи, свещени водоеми, свети места край селищата, да има адекватна и правомерна тълкувателна система на свещените текстове, да има , ако е възможно историческа опитност, да има уставност и каноничност в устройството на религиозната общност и да има последващите дела и слова на праведност от адептите на тази общност според световните стандарти за милост, истина и справедливост и култура. А БПЦ?