Вярност и творчество
Една от предпочитаните теми сред православните богослови от ХХ в., особено след началото на тяхното освобождаване от „западния плен“, е взаимодействието между вярност и творчество – нещо, което православното разбиране за Преданието като живо Предание изисква. През 1934 г. например о. Георги Флоровски определя Преданието като „не само съгласие с миналото, а в известен смисъл свобода от миналото като някакъв външен формален критерий.
Преданието не е само предохранителен, консервативен принцип; преди всичко то е принцип на израстване и възраждане“ („Catholicity and the Church“ CW 1, 46-7*). В края на века еп. Калистос (Уеър) също говори за Преданието като за „съзидателна вярност“, която подтиква християните да „преживеят отново значението на Преданието по начин, който е изследователски, смел и изпълнен с творческа съзидателност“ (Orthodox Church [1997], 198).
Още много примери могат да бъдат приведени в посока на това разбиране. В частност то отразява динамиката на мисията на Църквата, която е призвана да проповядва Евангелието на всички народи (Мат. 28:19). Това откровение на Бога в Христа, което се проповядва в Евангелието, остава като постоянен обект за богословски размисъл. Неговата неизменност обаче не отнема възможността за изразяване на една и същата истина по множество начини – разнообразие, за което свидетелства както източната, така и западната църковна история. Възможността за това разнообразие е заложена в самия императив: контекстът, в който бива отправян Христовият призив към Църквата, непрекъснато се променя, а призивът и неговото обяснение трябва да бъдат винаги в съответните нови форми, да използват, според израза на св. Григорий Богослов, „изнамерените нови думи“.
На по-дълбоко ниво естеството на това предизвикателство произтича от факта, че Църквата винаги е на път. Тя пребивава временно в този свят и гледа към небесата, където е нашето истинско гражданство и откъдето очакваме нашия Господ Иисус Христос. Вървейки по този път, ние забравяме онова, което лежи зад нас и живеем в напрегнато очакване за това, което лежи пред нас, отговаряйки по този начин на призива на Бога в Христа Иисуса (срв. Фил. 3:20,13-14). Ето защо Църквата и нейното богословие (по-точно мисълта на онези, които принадлежат към Църквата) не могат и не трябва да остават на едно място. Казаното от св. Григорий Нисийски за духовния живот може с успех да бъде отнесено и към задачите на богословието, а именно че истинското усъвършенстване никога не престава да расте към това, което е по-добро, никога не си поставя предел или ограничения или, както е в нашия случай, никога не се отказва от опита да даде още по-подходящ израз и свидетелство за истината.
Предание и канон
Това изтъкване на взаимодействието между вярност и творчество несъмнено съдържа в себе си важна истина, но то не може просто да бъде повтаряно. Ако наистина е подходящо, се изисква онази критична ангажираност, за която самото то говори. Тази задача е много предизвикателна и рискована и все пак не може да бъде избегната. Именно такава съзидателност, едновременно демонстрираща богато въображение и вкоренена в онова, което имаме по предание, се изисква днес, когато влизаме в ХХІ в. – в общество, което, поне на Запад, както географски, така и културно, окончателно се отказва от всякаква претенция да бъде християнско, но за сметка на това прегръща отворения плурализъм, в който всяка абсолютна претенция попада под подозрение и релативизиране или бива интегрирана в една, сътворена от човека, духовност и религия.
Ако обаче не сме абсолютно сигурни в онова, на което трябва да сме верни, за нас ще бъде трудно, ако не и невъзможно, да бъдем съзидателни. Тук разграничението между „Предание“ и „предания“, към което често се обръщаха през ХХ в., се оказва много по-малко резултатно, отколкото изглежда на пръв поглед. Наистина не всичко от онова, което имаме по предание съдържа еднаква важност. Много от нещата, които претендират да са част от Преданието на Църквата, е по-добре да бъдат обозначени като „обичаи“, но ние все още нямаме адекватен критерий или канон за разграничаване между едното и другото. Въпросът става дори още по-неясен когато, както често се прави, Свещеното Писание се поставя вътре в Преданието като част от многото видими форми или паметници на „Преданието“. При обсъждането на този въпрос на основата на това, че Църквата дава предимство на книгите на Новия Завет и решава кои от тях могат да бъдат смятани за Свещ. Писание, обикновено се пренебрегва съществуването на Писанията (Законът, Псалмите и Пророците) във връзка с които Евангелието се проповядва от самото начало. Тези внушения са били развити до голяма степен в отговор на проблемите, поставени от Реформацията и Контра-реформацията, където Свещ. Писание и Свещ. Предание са противопоставени като два отделни източника на авторитет. Тези внушения не са задоволителни и днес имаме нужда от по-творческо решение.
Такова може да бъде намерено при един по-задълбочен поглед към начина, по който Евангелието – от самото начало – се проповядва „според Писанието“. Благата вест, на която се основава Църквата, препраща назад към Писанията – Законът, Псалмите и Пророците – които сега се използват за разбиране и проповядване на смъртта и възкресението на Христос.
Никой не може да отдели Преданието на Църквата, Апостолското Предание, от това ангажиране с Писанието: св. ап. Павел предава това, което е приел, а то е че Христос умря и възкръсна „според Писанията“ (1 Кор. 15:3-5). Това, че от самото начало Евангелието се проповядва „според Писанията“, е жизнено важно. Тази фраза се среща във всички по-късни вероизповедни формули; ние все още изповядваме, че Христос умря и възкръсна според (същите) Писания. Прочетени в светлината на това, което Бог направи в Христа, Писанията дават термините и образите, контекста, в който апостолите придават смисъл на всичко, което се случи и с който те обясняват и проповядват, че Христос умря и възкръсна „според Писанията“. Тук Христос е Този, Който бива обяснен чрез посредството на Писанията – не е Писанието само по себе си, което бива тълкувано: целта не е да се намери „оригиналният смисъл“ на древния текст, както това се прави в съвременната историко-критична ученост, а да се разбере разпнатия и прославен Христос, Който – както се проповядва „според Писанията“ – е единственият обект на Писанието – на Закона, на Псалмите и на Пророците: Той е Словото на въплътилия се Бог. Прочетени по този начин, всички книги на Свещ. Писание се виждат като една книга с дълбока вътрешна съгласуваност. И тази вътрешна съгласуваност е предадена в съкратен вид, въплътена в каноничните Евангелия: в техните описания на Христос и на Неговите действия, намерили своята кулминация в кръстните страдания и винаги разказвани от тази перспектива. Съществува постоянно позоваване на тази образност за разлика от цялата неканонична литература.
Св. Ириней Лионски
Тази взаимовръзка между Писанието и Евангелието е основата за идентифицирането и защитата на Православието, които срещаме у св. Ириней Лионски – първият от светите отци на Църквата, който изяснява връзката между Свещ. Писание, канона на вярата и апостолското предание и приемство по начин, който след него е възприет като основополагащ. Времето, в което той живее не е било много по-различно от нашето – време на крайно разнообразие и синкретизъм, изобилстващо от фигури, които претендират да са запазили истинското, неподправено Евангелие или Предание. Колкото и да изглежда учудващо, на св. Ириней се налага да се сблъска с абсолютно същите проблеми, които стоят и пред нас днес: истинната идентичност на християнската вяра, на канона на вярата и на динамиката на Преданието. И подобно на съвременните автори, които споменах по-горе, за св. Ириней артикулирането на канона, на правилото на истината, не предполага съкращаване или забрана на съзидателното и критично мислене. Канонът функционира по-скоро, за да направи възможен оригиналния богословски размисъл. За него това е творческа задача – ангажираност на всяко поколение така, както то възприема предаденото от апостолите и го проповядва по нов начин под въздействието на същия Дух Свети, запазвайки така младостта на Църквата. Според св. Ириней проповядването на пророците и апостолите – това, което Църквата е получила и запазила – се обновява непрекъснато от Божия Дух „като скъпоценно предание в съвършен съсъд, което по този начин подмладява и съдържащия го съсъд [т.е. Църквата]“ (Против ересите, 3, 24, 1). Така проповедта на Църквата, която запазва Апостолското Предание, е постоянно под животворното въздействие на Светия Дух.
За св. Ириней канонът на истината изразява правилния подход към Писанието, с други думи – към проповядвания от апостолите според Писанията Христос: Този, за Когото Дух Свети говори чрез пророците, откривайки така Бога Отца. Този канон, ако използваме аналогията на св. Ириней за мозайката, ни дава възможност да видим в Писанието образа на Царя, Който е Христос, вместо образ на куче или на лисица. Канонът на истината е свързан с „реда на Писанията и връзката между тях“. Той ни дава възможност да видим извършените от еретиците изопачавания и да върнем „частиците от истината“ (Против ересите, 1, 8, 1), парчетата от мозайката, на техните точни места вътре в „тялото на истината“ (Доказателство на апостолската проповед, 1), в Писанието, така че то отново да говори за Христос. Въпросът за канона на истината не е просто в това да се дадат установени, абстрактни изложения на учението (които след това да можем да ползваме, за да построим собствените си догматически структури), а да се съхрани истинният образ на Този Христос, за Когото говори Писанието. Трябва например, освен ако не желаем да стигнем до изкривена картина, да настояваме върху това, което твърди първият член от всеки канон на вярата: че Богът на Закона, Псалмите и Пророците е наистина Отец на Иисус Христос. Канонът на истината дава по този начин възможност за среща със същия Христос, Когото проповядват и апостолите – среща, която става възможна само в тази цялостна образност, която дават Писанията.
Последователно променящият се контекст, в който винаги едно и същото Евангелие се проповядва, води до необходимостта от изтъкване на различни аспекти или страни на това Евангелие, които да бъдат изправени срещу съвременните предизвикателства. Същевременно обаче, докато контекстът последователно се променя, съдържанието на това Предание остава същото – Благата вест остава същата. Така св. Ириней продължава, като акцентира върху това, че, макар Църквата да е разпръсната по целия свят, тя преподава своята проповед и своето учение хармонично, защото „смисълът (силата, съдържанието) на Преданието е едно и също“. Тези, които председателстват в Поместните църкви, независимо колко убедително говорят, не могат да кажат нищо различно, нито да излязат от Преданието, защото вярата е една и съща (Против ересите, 1, 10, 2). И тъй като въпросът за канона не се свежда до това да се намалява или забранява богословското изследване или размисъл, а обратното – те да бъдат възможни, св. Ириней дава насоки за онези, които желаят да изследват по-дълбоко Божието откровение: богословското изследване не трябва да бъде свързано с промяна на хипотезата сама по себе си (например чрез мислене за друг Бог или за друг Христос), а със задълбочаване на мисълта върху това, което е казано в притчите, с извличане на значението на по-неясните пасажи, но само чрез поставянето им в ясната светлина на „хипотезата на вярата“ (Против ересите, 1, 10, 3).
Така в хаоса на второто столетие (толкова подобно на нашето), сред многобройните претенции за идентифициране с християнската вяра, св. Ириней настоява върху съществуването както на наистина едно Евангелие, което е от Бога, а не от човеци (срв. Рим. 1:1; Гал. 1:11-12), така и на един Господ Иисус Христос. Този един Христос, Божият Син, проповядван от апостолите в едното Евангелие „според Писанията“ „обяснява“ (Иоан 1:18) Отца, също както единия Бог показва Себе Си в Своя един Син чрез Светия Дух, Който говори за Него чрез пророците. При това Евангелието проповядва Идващия, поради което то не е завършено като текст, а се намира в тълкувателна обвързаност с Писанието – обвързаност, в която изучаващият Словото бива също така „тълкуван“ от Него, доколкото той или тя преценяват идентичността на Христос.
Това предположение на канона изисква продължаващ размисъл – това, което са правили през последвалите столетия, като използвали всички налични средства. Съществуват множество паметници на тази продължаваща обвързаност с проповядваното „според Писанията“ Евангелие – творения на отци на Църквата и светци, иконографски и агиографски школи и т.нат. Всички те притежават сигурен авторитет дотолкова, доколкото сочат същото виждане за Царя – евангелския образ на Христос. В светлината на канона на истината други елементи също могат да бъдат наречени „канони“. Такива са класическите литургийни анафори, които предават в съкратен вид цялото Писание, такива са онези светци, чиито живот и учение въплъщават истината – те също са „канони“ на вярата и благочестието; в отделни случаи „канони“ са и решенията на църковните събори, които се отнасят до нужния за Църквата ред. Словото расте, както четем в книга Деяния (6:7), с това, че повече и повече хора вярват и размислят върху него, с това, че винаги има нови, по-детайлни и по-пълни изяснения, разработвани в защита на една и същата вяра – вярата в това, което е предадено от самото начало, вярата в Евангелието според Писанията, в едно и същото Слово на Бога, в Иисус Христос, Който е „същият вчера и днес и вовеки“ (Евр. 13:8).
Христос според Писанията – Алфа и Омега
По този начин св. Ириней ни показва пътя към запазването на толкова скъпата за православните богослови от ХХІ в. истина – това, че истинското Предание на Църквата се съхранява много по-вярно в творческия отговор към Христос. Канонът или критерият, които правят тази съзидателност възможна, изразяват хипотезата на Писанието, разкрита в апостолската проповед за Христос „според Писанията“. Християнското богословие има своя център в Иисус Христос – разпнатия и прославен Господ, разбран и проповядван „според Писанията“.
Този жизнено важен въпрос, който може би изглежда твърде очевиден, за да бъде споменаван, днес често е твърде неясен. И тази тъжна истина важи не само за богословието, но и за много други аспекти от живота на Църквата. Твърде лесно е за Църквата да играе ролята на изразно средство за много други интереси и дейности, които сами по себе си могат да изглеждат дори твърде религиозни и духовни, благочестиви и пастирски (подобно на великия инквизитор на Достоевски или на тези, които критикува св. Игнатий Брянчанинов, които служат повече на Типика, отколкото на Христос). Да не говорим за начините, по които Църквата може да бъде използвана за чисто националистични или политически, сектантски или бягащи от действителността цели, за всичко друго, но не и за Христос и Евангелието – истината, която сама е в състояние да ни освободи (Гал. 5:1; Иоан 8:32). Всички тези феномени изобилстват, но нито един от тях не се основава на Иисус Христос – Този, Когото проповядва Евангелието, – нито пък са вдъхновени и осведомени от Божия Дух, Който ни води към пълнотата на истината, открита от Христос.
По отношение на богословието проблемът изглежда че възниква – и това е парадоксално – от изобилието на богатства. Ние сме наследници на две хилядолетия богословски размишления – на отци и светци, чието свидетелство е било подложено на изпитание чрез пот и кръв. Нашата фамилиарност обаче с размислите на отците и с резултатите от различните догматически сопрове лесно ни заслепява за централния въпрос в тези размисли и дебати: Иисус Христос, разпнатия и прославен Господ. Твърде често богословският размисъл започва с резултатите от догматическите дебати, вместо с въпросите, на които отците са търсили отговори. Като започваме от онова, което си мислим, че вече знаем, ние поглеждаме назад към отците просто за да намерим неговото потвърждение. След това откриваме, че всички те са мислили същото, което се оказва, че е това, което и ние вече знаем! Подхождайки по този начин за нас съществува възможност не само от сериозно дезангажиране от творенията на отците, но и риск от погрешно разбиране на това, което те казват: ако обсъжданите въпроси остават неразбрани, ще бъде трудно, ако не и невъзможно, да разберем и отговорите.
Всички догматически спорове и появилите се като техен резултат формули са, както в първоначалния, така и в крайния си анализ, размисли върху Христос, Който отваря книгите на Писанието (Лука 24:27 сл.), Който открива Отца (Иоан 1:18), от Когото, чрез Христа, ние получаваме Светия Дух. Догматическите формули на Църквата не са абстрактни разглобяеми изложения, които ние можем да използваме, за да конструираме метафизическа система, отговаряща на нашите екзистенциални или философски интереси. Разбира се, богословският размисъл става още по-абстрактен, но неговата същност не е в това да отстъпва от Кръста и да предлага независима метафизика, която описва първичните структури на „действителността“, да изработва някаква фундаментална онтология, която след това да се опитва да функционира като че ли самата тя конституира съдържанието на Откровението. Трябва да сме много внимателни да не подменим изяснението с това, което то се опитва да изясни. Целта на богословския размисъл е била и е да изговаря възможно най-точно, пред лицето на видимите отклонения, канона на истината, така че да запазва неповреден представения в Писанията образ на Христос.
Както видяхме Христос, с Когото се занимавахме, е Христос според Писанията: Христос, Който се явява в Евангелията като разпнатия и прославен Господ, разбран и представен чрез посредството на Писанията – на Закона, Псалмите и Пророците. Този Христос е обект на нашата вяра – не такъв какъвто Го познаваме от историческите реконструкции, от индивидуалния метафизичен опит или от нечии метафизични обяснения. Цялото богословие се развива от Писанията, взети в техния основен контекст. Това е видно със същата сила и в нашата литургична традиция, където се молим и служим на Христос, отдавайки слава чрез Него на Отца в Светия Дух – в химни, чиито образност и поетика са взети направо от съкровищницата на Писанието.
Този контекст на Свещ. Писание днес изглежда омаловажен не само във все по-силно секуларизиращия се свят, но (което е още по-трагично) вътре в Църквата и дори вътре в богословието. Обичайната за предходните столетия интимност с основните разкази на Писанието, с книгите, които информират и формират въображението и мисловния свят, в голяма степен е загубена. Днес може би повече хора изявяват претенцията да се наричат християни, но за тях Христос е по-скоро „моят личен Спасител, Който ми помага да намеря щастието си и истинското си аз“ или пък „Христос на абстрактното богословие, Чието въплъщение се отразява върху моето обòжение само ако успея да се свържа с божествените енергии“. Това не е Христос от Писанията, в Чиято светлина ние можем да знаем едновременно себе си, такива, каквито сме – грешници, живеещи в смърт – и величието на Бога, Чиято сила „се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:9).
Ако приемем сериозно така силно възвеличаваните през ХХ в. творчество и вярност, ние трябва да се насочим към Иисус Христос, разпнатия и прославен Господ, така, както Той е разбиран и проповядван в Писанието. Нуждаем се от възвръщане към „предаденото ни от самото начало слово“, както през ІІ в. св. Поликарп настоява пред своите читатели (Послание до филипяни, 7:2).
* Цитатът от о. Георги Флоровски привеждаме по българското издание: Библия, Църква, Предание. (Православно гледище). С. 2003, с. 58. Курсивът е на автора (Дж. Бер). Вж. също цялата глава „Съборността на Църквата“ (с. 43-70 в същото издание). Бел. прев.
Превод от английски: Борис Маринов
-520x245.jpg)
