Евхаристия и съборност

Светата Евхаристия се извършва за спомен на Христа. И преди всичко за спомен на Тайната Вечеря, по време на която Господ установи и Сам за пръв път извърши заедно с учениците Си най-светото тайнство на Новия Завет, давайки заповед: “Това правете за мой спомен”… Ала това не е само спомен. Спомняме си за нещо, което е било и отминало, което някога се е случило и вече го няма. А Тайната Вечеря не само е била извършена един път, но и продължава тайнствено във вековете — “докле Той дойде”…

Никто же да рыдает убожества,
явися бо общее царство…


I
Светата Евхаристия се извършва за спомен на Христа. И преди всичко за спомен на Тайната Вечеря, по време на която Господ установи и Сам за пръв път извърши заедно с учениците Си най-светото тайнство на Новия Завет, давайки заповед: “Това правете за мой спомен”… Ала това не е само спомен. Спомняме си за нещо, което е било и отминало, което някога се е случило и вече го няма. А Тайната Вечеря не само е била извършена един път, но и продължава тайнствено във вековете — “докле Той дойде”… Това изповядваме всеки път, когато пристъпваме към Евхаристийната чаша: На Твоята тайна Вечеря днес, Сине Божий, като причастник ме приеми… Тя продължава, а не се повтаря. Защото една е жертвата, едно е приношението, един е Йереят, “който принася и бива принасян”… “И днес  предстои същият Христос; същият, Който е приготвил онази трапеза, приготвя и тази сега”, казва Златоуст. И добавя: “онази трапеза, на която бе установено тайнството, не е с нищо по-пълна от всяка следваща, защото Този, който извършва всичко и раздава, е Същият, както и тогава”.

В това се разкрива тайната на съборността, тайната на Църквата. Апостолът  тайнствено говори за Църквата като за “пълнота” или “изпълнение” на Христа (Еф. 7:23: to pleroma). И Златоуст обяснява, че “пълнота” значи осъществяване — Църквата е вид осъществяване на Христа, Който е само Глава в Своето Тяло. “Ще рече, че само когато главата се осъществи [в своите членове], ще се устрои съвършеното тяло”… Тялото Христово, Църквата, се осъществява, изпълнява във времето. По подобен начин и всяка Евхаристия е изпълнение на Тайната Вечеря, нейно осъществяване и разкриване в света и във времето. Всяка евхаристийна служба е цялостно пресъздаване на едната велика Евхаристия, извършена от Спасителя в навечерието на Неговите волни страдания по време на Тайната Вечеря. Както казва Златоуст, всяка Евхаристия е цялостна жертва — “същата принасяме и ние сега, която е била принесена тогава и никога не оскъднява”… Винаги и навсякъде Христос е един, “и там всецяло, и тук всецяло”…

Като Вечен Първосвещеник Спасителят “непрестанно извършва за нас тази служба”, казва проникновеният византийски литургист Николай Кавасила. Не тъй, сякаш Той слиза отново на земята и се въплъщава или заселва в осветяваните Дарове, “не тъй, сякаш възнеслото се Тяло слиза от небето”… В Своето Възнесение Христос, седящ оттогава отдясно на Отца, не напуска обаче и земята и “пребъдва неотстъпно” в Своята Църква. Както казва Златоуст, “Христос и на нас е оставил плътта Си, и пак с нея се е възнесъл”. Това трябва да се разбира в смисъла на страшното и неизповедимо евхаристийно предложение – че с тайнственото действие на Светия Дух, изпратен в света чрез Сина от Отца, се явява по неизречен начин Пречистото Тяло Христово. И в това е тайнството. Не се повтаря жертвата, не се повтаря заколението… Тази жертва,  казва Кавасила за Евхаристията, “се извършва не чрез ново заколване на Агнеца, но чрез превръщане на хляба в заклания Агнец”. По силата на молитвеното призоваване на Църквата чрез слизането на Духа предложените Дарове се освещават — изземат се чрез Неговата благодатна сила от тленния кръговрат на естествения живот. Честните Дарове се приемат в пренебесния жертвеник Божи и стават истинска плът и кръв на Христа; и с това се приемат в единството на Ипостаста на Бога Слово. Това е тялото на Богочовека, родено от Девата, пострадало, възкръснало, възнесено, прославено. Това е Самият Христос — “в две природи неслято познаван”…

“Той рече в началото: да произведе земята зелена трева”, обяснява Дамаскин: “и до днес тя след оросяване с дъжд произвежда своите растения, подтиквана и укрепвана от божествената заповед. Така и тук Бог рече: “Това е Моето тяло, и това е Моята кръв, и това правете за Мой спомен“; и според всесилната Му заповед тъй и става, докато Сам Той не дойде… И пак чрез призоваване дохожда дъждът за това ново земеделие — осеняващата сила на Светия Дух”.

Това “ново земеделие”, според дръзновения израз на Дамаскин, е вид космично тайнство, освещаване на природата — предобраз и зародиш на онова бъдещо велико обновление, когато Бог ще стане всичко във всички. То е зародишът на новото небе и новата земя. В светата Евхаристия земята вече и сега става небе: защото “вече и сега можем да виждаме на земята тялото на Царя на небесата”, отбелязва Златоуст. И все пак това не е някакво самостойно физическо, природно чудо, не е само преображение на материята. Защото евхаристийното чудо се извършва заради човека и чрез човешкото естество на Въплътилото се Слово. Евхаристията е “лекарството на безсмъртието”, farmakon athanasian, според израза още на св. Игнатий Антиохийски, — “лекарството на живота”, “лекарството на нетлението”… Тя е нетленна и безсмъртна храна за човека. Тя е преди всичко трапеза. И приемайки телесно Евхаристийните Дарове, ние най-тясно се съединяваме с Христа, с Христа-Богочовека. Защото Плътта на Господа, одушевена и жива, е вече обожена чрез единството на Ипостаста на Въплътеното Слово, тя е “тялото на Бога, Който е над всички”, според израза на Златоуст. По силата на неизменното и неразделно единство на двете природи в Лицето на Богочовека, чрез вкусването на Евхаристията, “чрез смесването на плътта и кръвта”, както се изразява Дамаскин, “ние ставаме причастници на Божеството на Иисус”. И за  телесно-духовното същество, каквото е човекът, няма друг път и начин за съединение с Бога, както ни е открил Сам Господ: “Ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, няма да имате живот в себе си” (Ин. 6:53).

Съзиждайки Своята Църква, в тайнственото Си предузнаване на Своите спасителни страдания, Господ установява по време на Тайната Вечеря най-свещеното тайнство на Новия Завет и разкрива на учениците, че това е тайнство на единството и любовта. За любовта учи и наставлява Спасителят апостолите през онази нощ. И говори за любовта като за сила на единението. Той говори за Себе Си като за Нов и Втори Адам. Бидейки Нов Адам, Господ е Пътят за човеците, които идват в Него и чрез Него при Отца. И тайнственият Дом на Отца, в който има много обители, е самият Господ, в Чието Тяло, в Църквата, вярващите в Него се съединяват чрез благодатната сила на любовта в тайнствена сътелесност с Него и помежду си. Съединяват се чрез тайнството на Плътта и Кръвта — според собственото Му слово: “Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него” (Ин. 6:56). Апостолското учение за Църквата като Тяло Христово предава преди всичко литургичния опит, изразява  евхаристийната действителност: “Един е хлябът, и ние многото сме едно тяло, защото всички се причастяваме с един хляб” (1 Кор. 10:17). Златоуст обяснява: “Ние сме самото това тяло. Защото какво е хлябът? Тяло Христово… В какво се превръщат причастяващите се? В Тяло Христово… Не в много тела, а в едно тяло”…

В светата Евхаристия вярващите стават Тяло Христово. И затова Евхаристията е тайнство на Църквата, “тайнство на събранието”, “тайнство на общението”. Евхаристийното общение не е само духовно или нравствено единство, не е само единство на изживяването, волята и чувството. То е реално и онтологично единство, осъществяване на единния органичен живот в Христа. Самият образ на Тялото сочи органичeн континуитет на живота. Във вярващите, по силата и в степента на тяхното съединение с Христа, се разкрива единният богочовешки живот — в общението на тайнството, в единството на животворящия Дух. Древните отци не се колебаят да говорят за “природно” и “физическо” общение, да обясняват съвсем реалистично евангелския образ на гроздовата Лоза. “Едно тяло и една кръв с Христа” нарича причастниците св. Кирил Йерусалимски. В Своето единно Тяло, казва св. Кирил Александрийски, Христос чрез тайнственето си благословение прави вярващите действително да бъдат едно тяло с Него и помежду си, “та и ние самите да се събираме и спояваме в единство с Бога и помежду си, па макар и отделени един от друг с душите и телата си като особени личности”… “Затова Той се е споил с нас и е разтворил Тялото Си в нас”, казва Златоуст, “за да съставляваме нещо единно, като тяло, съединено с главата си. И това е знак за най-силна любов… Аз пожелах да бъда ваш първороден брат. Аз заради вас се приобщих към плътта и кръвта. И с тези плът и кръв, чрез които Аз станах едно цяло с вас, Аз отново ви причастявам”. В Евхаристията се преодолява индивидуалната непрозрачност и изключителност. Вярващите стават “съчленени” в Христа и чрез това един с друг. Създава се ново, католично човечество — род християнски. “Всички са един Христос, като едно тяло от много членове”,  казва преп. Симеон.

Евхаристията е католично тайнство, тайнство на мира и любовта, и оттам на единството. Mysterium pacis et unitatis nostrae, по израза на блаж. Августин. Това е вечеря на любовта. Истинска Вечеря на любовта е била и Тайната Вечеря, когато Господ открил и показал на учениците “по-добрия път” на съвършената любов — по образа на Неговата любов: “както Аз ви възлюбих, тъй и вие да любите един другиго” (Ин. 13:34), и нещо повече — по образа на Троичната  любов: “както Ме е възлюбил Отец, тъй и Аз ви възлюбих: пребъдете в Моята любов” (Ин. 15:9). Господ свързва заповедта за любов с тайната на Троичното единство — защото тази тайна е любов: “и това име е по-угодно на Бога от всяко друго”, отбелязва св. Григорий Богослов. Завършвайки Своята прощална беседа с Първосвещеническата молитва, Спасителят се моли за единство на вярващите в Него: “Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно… Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство” (Ин. 17: 21, 23). За нас, разделените и обособените, това единение по образа на Троицата, Единосъщна и Неразделна, е възможно само в Христа, в Неговата любов, в единството на Неговото Тяло, в общението на Неговата чаша. Единството на католичната Църква е тайнствено отражение на Троичното  единосъщие; и по образа на Троичното единосъщие и перихоресис на Божествения живот многото вярващи се оказват с една душа и едно сърце (срв. Деян. 6:32). И това свое единство и съборност Църквата познава и осъществява преди всичко в евхаристийното тайнодействие. Може да се каже, че Църквата е образ на Пресветата Троица в творението — и тъкмо затова  откровението за Троичността е свързано с основаването на Църквата. А евхаристийното общение е реализация и връх на църковното единство.

ІІ
Евхаристийното тайнодействие е преди всичко обща и съборна молитва, publica et communis oratia, по думите на св. Киприян Картагенски: “и когато се молим, молим се не за отделен човек, а за целия народ, защото ние, целият народ, сме едно”… Молим се за целия народ и се моли целият народ… Това добива израз дори във външната форма на молитвословията: “ние се молим“… “Молитвите на благодарението също са общи”, отбелязва Златоуст. Принася ги тайнодействуващият свещенослужител, но ги принася от името на целия народ,  Църквата, събранието на верните. От името на Църквата, от името на целия  църковен народ принася той светата безкръвна жертва; и се моли не от свое име, а като представител на  народа — тъй, както от народа идват и Даровете, предложени на олтара. “Още Ти принасяме тази словесна и безкръвна служба, и просим, и молим, и умоляваме: изпрати Твоя Дух Свети върху нас и върху тези предлежащи дарове”… И народът потвърждава “тайнствени” (по-точно, отколкото “тайни”) молитви и призоваване със своето съгласие: “Тебе поем, Тебе благословим, Тебе благодарим, Господи, и молимся Тебе, Боже наш”… Това не е пасивно съгласие, не е молитвен съпровод, — това е свидетелство за неразделното единодушие и тъждество в молитвата. Църквата говори с устата на свещенослужителя. Само свещеникът може да възнася молитвата на народа, защото само той облечен от божествената благодат с правото и дръзновението да говори от името на всички. Той има това право и получава този дар не от народа, а от Светия Дух чрез приемството на свещеноначалието; но той го получава  заради народа, като някакъв корифей на църковния хор, — има го като дар на служението, като един от даровете в многообразието на църковните дарове.

Молитвеното “ние” означава не само множествено число. То означава преди всичко духовното единство на предстоящата пред Бога Църква, неразделната съборност на молитвеното обръщане. “Ти, Който си ни дарувал тези общи и съгласни молитви”, се обръща Църквата в одна от евхаристийните молитви. Защото молитвата на верните трябва да бъде “симфонична” молитва, трябва да се  принася “с една уста и едно сърце”. И не тъй, че просто да се сумират частните, лични и обособени молитви, а тъй, че всяка отделна молитва да се освобождава от личната ограниченост, да престава да бъде само лична и да става обща и съборна. Сиреч всеки да се моли не сам по себе си, а именно като член на Църквата, усещащ и съзнаващ себе си като съчлен на църковното тяло. Това се дава в мира и любовта. Затова в литургичното последование молитвата на възнасянето се предшества от призив за любов и молитва на целувката: “Да възлюбим един другиго, за да изповядаме в единомислие”… И при това се разбира не немощната и чисто човешка любов, а онази нова любов, за която учи Спасителят — любовта на Христа, в Христа и заради Христа. Не естественото влечение, а благодатната сила, изливана в нашите сърца от Светия Дух (Рим. 5:5). В Църквата любовта се преобразява, придобива онтологична пълнота и реалност. Тъкмо затова става възможно да “обичаш ближните като самия себе си” — тъй може да се обича само в Христа, Когото вярващият взор открива и във всеки ближен, в “едного от тези малките”, и само със силата на жертвената любов Христова. Тази любов не познава ограничения и предел, тя не може и не иска да бъде обособена, самотна. Престава да бъде желано и сладко всяко лично благо. И това е подобие на Христовата любов, която не отхвърля никого от своята  пълнота. С голяма сила говори за това Златоуст, обяснявайки думите на Господнята молитва: “Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята“: “Това означава: както на небето, казваме ние, няма нито един грешник, така и на земята да няма нито един; но у всички, казваме, вкорени Твоя страх и направи всички хора ангели, дори и те да са наши врагове и неприятели”… С такава любов следва да се  пристъпва към страшното евхаристийно тайнодействие. “Защото се принася общата за целия свят очистителна жертва”, отбелязва Златоуст. “И се откри общото царство“…

Има католичен размах и дръзновение в литургичната молитва. “Още Ти принасяме тази словесна служба за вселената”, се моли Църквата. И литургичните прошения обхващат целия свят като вече получил Божието благословение. В молитвите си Църквата се стреми към изброяване по име на целия си състав, на прославените и немощните, живите и починалите. И в това именуване на всички, за когото църковният народ трябва и иска да се моли, се освещава и утвърждава принципът на личността. Евхаристийното изброяване на живите и починалите означава утвърждаване на всяка индивидуалност в единното и съборно тяло на Църквата. “И дай им място и пребиваване в Твоето царство”, според израза на древната александрийска литургия. Ние молим Бога да  запълни немощта и пропуските на нашата памет: “И онези, които не споменахме по незнание или забрава, или поради множеството имена, Сам спомени, Боже, Който знаеш възрастта и званието на всекиго, познаващ всекиго от майчината му утроба”… И с общата молитва за “всяка душа християнска” и за всички починали с надежда за възкресение и живот вечен ние свидетелстваме и потвърждаваме волята си за всеобхватна, всеобемаща молитва. Нещо повече, евхаристийната молитва обхваща с любовно внимание цялата пълнота и цялата сложност на жизнените положения и състояния, цялата сложност на земната съдба. Върху целия живот се призовава Божието благословение и милост, защото всичко се обхваща и е обхванато от Христовата любов: “Ти Сам бъди всичко за всички, Който познаваш всекиго, и молбите му, и дома му, и нуждите му”… Целият живот е съзерцаван в Христа. И Църквата се моли: “Спомени, Господи, онези, които са Ти принесли тези дарове, и онези, за когото, чрез когото и заради когото са ги принесли. Спомени, Господи, даващите добър плод и вършещите добро в Твоите свети църкви и помнещите сиромасите… Спомени, Господи, намиращите се в пустините, и планините, и пещерите, и отворите в земята… Спомени, Господи, благочестивите и благоверните царе… Спомени всяко началство и власт… Спомени присъстващия народ и неприсъстващите по благословени причини, и помилвай и тях, и нас според богатството на Твоята милост: съкровищниците им напълни с всяко благо, семействата им опази в мир и единомислие, децата отгледай, младите научи на добро, малодушните утеши, разпръснатите събери, заблудените в правия път обърни… мъчените от нечисти духове освободи. Съпровождай плаващите, съпътствай пътуващите, покровителствай вдовиците, защити сираците, избави пленниците, изцери болните. Спомени, Боже, намиращите се в съда, и в заточение, и в рудниците, и във всяка скръб, нужда и беда, и всички нуждаещи се от великото Ти милосърдие, — и онези, които ни обичат, и онези, които ни мразят, и поръчалите на нас недостойните да се молим за тях. И целия Твой народ, Господи Боже наш, спомени, и излей върху всички богатата Си милост”… Тази молитва се възнася след освещаването на Даровете, пред лицето на Самия Христос. И това любовно споменаване завършва с молба за единодушие и мир, за мир по целия свят: “Прекрати раздорите на църквите, спри смутовете на народите, разруши със силата на Светия Твой Дух надигането на ересите. Приеми всички нас в Твоето Царство, и правейки ни синове на светлината и синове на деня, дарувай ни Твоя мир и Твоята любов… И ни дай с една уста и едно сърце да славим и възпяваме Твоето всечестно и великолепно име”… — Тъй се моли целият народ и за целия народ.

И това не е само молитвено единство. В Евхаристията незримо, но действително се разкрива пълнотата на Църквата. Всяка литургия се извършва във връзка с цялата Църква и от нейно име, не само от името на присъстващия народ — както и пълномощието си за тайнодействие свещенослужителят има по силата на  апостолското приемство, и по такъв начин от апостолите и цялата Църква, а оттам и от Самия Христос. Защото всяка “малка Църква” е не само част, но и умален образ на цялата Църква, неотделим от нейното единство и пълнота. И затова във всяка литургия тайнствено, но реално съприсъства и съучаства цялата Църква. Литургичното свещенодействие е вид обновяващо се Богоявление. И в него ние съзерцаваме Богочовека Христос като Основател и Глава на Църквата, а с Него и цялата Църква. В евхаристийната молитва Църквата съзерцава и съзнава себе си като единно и всецяло Тяло Христово. Външен знак на това съзерцавано единство са частиците, полагани по време на проскомидията върху светия дискос в близост до св. Агнец, приготвен за освещаване. “В този  божествен образ и действие на свещената проскомидия”, обяснява Симеон Солунски, “ние виждаме по особен начин самия Иисус, съзерцаваме и цялата Му единна Църква. В центъра на всичко виждаме Него, истинската светлина, вечния живот… Защото Сам Той присъства тук под образа на хляб, по средата. Частицата отдясно изобразява Неговата Майка, отляво — светците и ангелите; и отдолу — благочестивото събрание на всички, които са повярвали в Него. Тук има велика тайна… Бог сред хората и Бог сред боговете, получили обожение от истинския по природа Бог, въплътил се заради нас. Тук е бъдещото царство и откровението на вечния живот”.

И това не е само образ, не е само свещен символизъм. Литургичното  споменаване има тайнодействена сила — и затова се извършва само заради верните, заради членовете на Църквата (въпреки че Църквата се моли и за “външните”, за отстъпилите и нетърсещите Бога, но не по времето на светото приношение). Защото, продължава Симеон Солунски, “частицата, принасяна за някой човек, която лежи до божествения хляб по времето, когато той се освещава и претворява в тяло Христово, става веднага и сама причастна към освещаването; и бидейки положена в потира, се съединява с кръвта. Затова тя низвежда благодат и върху душата, за която е принесена. Тук сякаш се извършва мислено приобщаване; и ако човекът е благочестив, или пък грешен, но покаял се, той невидимо с душата си приема общението с Духа”… По този начин в евхаристийното споменаване се укрепва онтологичната спойка на верните в едно цяло в Христа. Това не е магично действие, а действие на спасителната благодат на Кръста, приемана и усвоявана от всекиго в степента на неговата чистота и достойнство. Защото причастяването със св. Тайни може да води и до осъждане. Само любовта на човека се удостоява с любовта на низхождащия Бог. И Христос раздава Себе Си не само на онези, които се причастяват телесно с Неговата Плът и Кръв от ръцете на свещеника. Чрез евхаристийното тайнодействие Той раздава Себе Си и на отсъстващите — “както само Той знае”. Тъкмо това е духовното или “мислено” приобщаване. Защото смисълът на приобщаването е в съединяването с Богочовека чрез Неговата плът; не само в телесното съединяване, но и в душевното и духовното. Обратно, всяко съединение с Христа е вид приобщаване и оттам — докосване до Неговото пречисто и прославено Тяло. “Всеки покой на душите и всяка награда за добродетелта, и голяма, и малка”, казва Кавасила, “не е нищо друго освен този хляб и тази чаша, с която еднакво се причастява и родът на живите, и родът на мъртвите — всеки по свойствения за него начин”. По този начин в Евхаристията се преодолява стената на смъртта, стената на смъртната раздяла, — умрелите се съединяват с живите в евхаристийното единство, в единството на Христовата трапеза. Евхаристийното споменаване не е само спомен, но и виждане, съзерцаване на апостолското общение в Христа. Тъкмо затова се и принася молитвата за всички, защото “чрез тази свещена жертва всички заедно, и ангелите, и светите хора са се съединили с Христа и са се осветили в Него, и чрез Него се съединяват с нас”, казва Симеон Солунски. И всеки път, когато извършваме евхаристийната служба, ние съзерцаваме и изживяваме това съвършено единство и се молим от името на цялото призвано и спасено човечество. Молим се като Църква — моли се цялата Църква.

Евхаристията е вид онтологично откровение за Христа и за Църквата, — за Христа в Църквата. “Светите Тайни означават Църквата”, казва Кавасила, “тъй като тя е тяло Христово, а също и членовете й (1 Кор. 12: 27)”. И продължава: “Тайните сочат Църквата не като символи, а тъй, както сърцето сочи крайниците, корените на дървото – клоните, и, както казва Господ, гроздовата лоза – пръчките; защото тук става дума не само за еднаквост на името и не за сходство на подобието, а за тъждество на реалността… Ако някой можеше да види Христовата Църква в истинския й вид – как тя е съединена с Христа и участва в Неговата плът – той щеше да я види не като нещо друго, а като тяло на Господа… Защото чрез тази кръв верните вече живеят живот в Христа, истински са съединени с онази Глава и са облечени с това тяло”.

Евхаристията е по-скоро химн, отколкото молитва — оттук и самото й име: “благодарение”. Това, разбира се, е Голгота, и върху престола лежи закланият Агнец, разкъсваното Тяло и изливаната Кръв. И в същото време Голгота е тайнство на радостта, а не на страха, тайнство на любовта и славата… “Днес се прослави Човешкият Син” (Ин. 13:31). И ако поради недостойнството си ние треперим пред Кръста, правим го от благоговение, смаяни от неизказаната пълнота на Божествената любов. Защото “и началото, и средата, и краят на Христовия кръст — всичко е една любов Божия”, казва митрополит Филарет Московски. “Ето, яви се чрез кръста радост за целия свят“… И заради греховете си треперим, но се и радваме, и славим с песни, и възпяваме победен химн, химн на хвала и благодарност: “за всичко, което знаем и което не знаем, за явните и неявните благодеяния, сторени за нас”. В цялото литургично тайнодействие, във всички молитвословия звучат победни и благодарствени тонове. Това е влизане на Царя на Славата… Ние съзерцаваме и си спомняме не само Голгота, но “и всичко, направено за нас — кръста, гроба, тридневното възкресение, възкачването на небесата, седенето отдясно (на Отца), а също и второто и славно пришествие”… Ние съзерцаваме не само разпнатия и страдащ, но и възкръсналия и въздигнал се към надсветовна слава Христос — Началника на живота, Победителя на смъртта. Евхаристията е знаме на победата, знаме на извършилото се спасение, на спасението от тлението, на победата над смъртта. Това е тайнство на помирението — на любовта, а не на скръбта, на прошката, а не на съда. Христос пострада, но и възкръсна; и със смъртта си смъртта разруши… Възкръсна, наистина, след доброволни страдания, и върху прославеното тяло на Господа останаха “раните от пирони”, които бе докоснал Тома. И все пак възкръсна и се прослави. И смъртта Му стана за нас възкресение. На това се радваме и благодарим. “Благодарим Ти и за тази служба, която си ни удостоил да приемеш от ръцете ни”… Защото в тази страшна служба ние се съединяваме с Христа и възприемаме Неговия живот и Неговата кръстна победа.

Според израза на Кавасила, “цялото тайноводство е сякаш едно въплъщение на историята”, “единен образ на единното царство на Спасителя”. Евхаристията е образ на целия Божествен промисъл. Поради това благодарственото  възпоменание обхваща цялата пълнота на творението, цялата пълнота на делата на Божествената Премъдрост и Любов. Литургичното съзерцаване е преизпълнено с космичен патос, защото в Христа, във Въплъщението на Словото и във Възкресението на Богочовека се е изпълнило и завършило предвечното решение на Бога за света. Във Въплъщението на Словото се е извършило освещаването на материята, и ние принасяме частица от плодовете на земята – от житото и от плода на лозата – за евхаристийно освещаване. В него са се възстановили Божият образ и подобие в човека, и ние съзерцаваме в праведниците и светиите обещаното и чаканото “обожение” на човека като вече извършило се, и се радваме и благодарим за него. В светците Църквата съзерцава своето осъществяване, вижда Царството Божие, дошло в сила. И се радва за тях като за най-голям Божи дар за човека. Това са нейните членове, стигнали чрез добър подвиг до Христовия покой и влезли в радостта на своя Господ. “Всички сме едно тяло, макар едни членове да са по-светли от другите”, отбелязва Златоуст. И преди всичко и най-вече Църквата споменава Божията Майка, “корена на тази божествена жертва” по човечество. В Евхаристията ние се причастяваме с Плътта, родена от Нея, — в известен смисъл и с Нейната плът; и чрез това ставаме по тайнствен начин Нейни синове, а Тя — Майка на Църквата като Майка на Христа, Главата на Църквата. “Истина е това слово”, свидетелства дръзновено преп. Симеон Нови Богослов, “защото плътта на Господа е плът на Божията Майка”… Във Въплъщението на Словото земният, човешкият свят се е обединил отново с горния, ангелския свят; и по време на литургията ние се молим и славим заедно с небесните сили, “изобразявайки тайнствено херувимите” — хорът на човеците заедно със събора на ангелите… И принасяме, и повтаряме незамлъкващата серафимска песен — “защото чрез Христа Църквата на ангелите и човеците е станала единна”, обяснява Симеон Солунски. Ангелските сили служат заедно с нас на земята, “желаят да се поклонят в тайнството на на Църквата”… — Тъй в Евхаристията се събират и пресичат всички измерения на битието: космичното, човешкото, серафимското. В него светът се разкрива като истински космос, единен и обединен, събран и съборен. Мисълта се издига към началото на света и проследява неговата съдба. “Ти ни изведе от небитието към битие, и след като паднахме, отново ни изправи, и не престана да вършиш всичко, докле не ни възкачи на небето и не ни дарува бъдещото царство”, се моли Църквата. И за всички се отваря в Христа път “към пълнотата на Царството”.

В Евхаристията се съединяват началото и краят, евангелските спомени и апокалиптичните пророчества — цялата пълнота на Новия Завет. В Апокалипсиса има силен литургичен момент — Вечерята на Агнеца. И в литургичното последование вече греят багрите на бъдещия век. Това е вече започващото преображение на света, започващото му възкресение за вечен живот; и обратно, може да се каже, че Възкресението на живота ще бъде тъкмо вселенска Евхаристия, трапеза, пир на живота. “Тъкмо затова е нарекъл Господ насладата на светиите в бъдещия век трапеза”, обяснява Кавасила, “за да покаже, че там няма нищо по-велико от тази трапеза”. “Иисус, най-съвършената  жертва”, казва Симеон Солунски, “ще бъде сред всички свои светии, за всички мир и единение, свещеноприносител и свещенопринасян, съединяващ всички и съединяващ се с всички”. Евхаристията е предобраз на осъществяването или пълнотата на Църквата, онова съвършено единство на човечеството, което очакваме и за което се надяваме в живота на бъдещия век. Евхаристията е предобраз и зародиш на възкресението, според обещанието на Спасителя: “Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Ин. 6:54). Тя е надежда и залог на възкресението, “сгодяване с бъдещия живот и царство”. В Евхаристията ние се докосваме до преобразения свят, качваме се на небето, усещаме бъдещия живот. “Причастяващите се с тази кръв”, казва Златоуст, “стоят заедно с ангелите, архангелите и горните сили, облечени с царската дреха Христова и имащи духовно оръжие. Ала с това не съм казал още най-голямото: тяхното одеяние е самият Цар”… Това се извършва в недрата на емпиричния свят, в историята; и в същото време това е краят и отмяната на историята, победа над разделящото и изтичащото време. Според обяснението на преп. Максим, всичко в литургията е  образ на бъдещия век и означава “края на този свят”. С особена сила и дръзновение говори за това Николай Кавасила. “Самият хляб на живота, Евхаристията, е жив, и заради него са живи онези, на които се дава… Хлябът на живота сам движи хранения с Него, и го променя, и го превръща в Себе Си… Когато се излива в нас Христос и съединява Себе Си с нас, Той ни променя и ни преобразува в Себе Си. [Ставаме] като капчица вода, вляла се в безпределното море… Когато Христос довежда някого при трапезата и му дава да вкуси Неговото Тяло, Той изцяло променя човека, получил тайнството и го преобразява според собствените си свойства; и пръстта, приела царски образ, не е вече пръст, а тяло на Царя, и нищо по-блажено от това не може и да се помисли… По-доброто надделява над по-слабото, и божественото овладява човешкото, и както казва Павел за възкресението, смъртното се поглъща от живота (2 Кор. 5:4)… Това е последното тайнство. Няма къде другаде да вървим, няма друго, за което бихме могли да помислим”…

И толкова по-силно усещаме стената и пропастта между преобразеното и  непреобразеното, между свещеното и светското — острото противоречие между тишината на пределното тайнство и раздора на заобикалящия ни свят. В храма вее тишината на вечната любов. А около храма бушува морето на света. Църквата е все още само остров във “вълнуващото се житейско море. Това е сияен, лъчезарен остров; и над него грее и пламти Божественото Слънце на Любовта, Sol Salutis. Но светът остава без любов и извън любовта; и сякаш не желае и не приема истинската любов”. — И в християнската душа се появява горчиво раздвоение. В литургичния опит има патос на мълчанието, жажда за тишина, жажда за усамотени съзерцания. “Да оставим сега всяка житейска грижа…“ В това изоставяне на всичко има безусловна истина. Пътят към евхаристийната Чаша води през сурово себеизпитване, през оттегляне насаме със съвестта си пред Божието лице. И благоговението се стреми да огради светинята от суетата на този свят — “не ще издам Тайната Ти на враговете“… Както и на планината на Преображението, в литургичния опит има толкова много Божествена светлина, че не ти се иска да излизаш навън и да се връщаш назад към суетата на света. И въпреки това любовта не търпи бездействие: патосът на единението и единството, придобит в литургичното бдение, не може да не се излива в дела. Делата на любовта продължават богослужението, защото и самите те са богослужение, служене и хвала на Бога — на Любовта. Затова от Евхаристията се отваря път към житейския подвиг, към търсенето на мир за  света. “Пълнотата на Твоята Църква запази… мир на Твоя свят дари” — с такава молба ние излизаме “с мир” от храма, както с мир трябва и да влизаме в него… С желание целият свят да стане Божи свят, сияйно изпълнение на всеблагата воля на Всеблажения Бог. Служението на мира става задача за причастниците на Чашата на мира. Раздорът в света не може да не тревожи и да не ранява християнското сърце — и особенно раздорът в света на Христа, размирицата в  християнския свят, разделението зад евхаристийната трапеза. В този раздор и  разделение има скръбна тайна — тайната на човешката измяна и противене. Това е страшна тайна, защото се разкъсва нешития хитон Господен, Неговото Тяло. Само любовта побеждава това разкъсване, само Христовата любов, действаща в нас чрез Духа на мира. Вярно е, че каквито и усилия да прилагаме за “съединението на всички”, тези усилия винаги се оказват недостатъчни. И пътят на Църквата се разпилява на  множество пътища, и завършва отвъд пределите на историческия хоризонт, в невечерното царство на бъдещия век. Скитането ни ще свърши едва тогава, когато дойде Царят и се разкрие Неговият триумф.

И дотогава с мъка и копнеж ще звучи молитвата на Църквата за осъществяването й. Както тя звучи още от първите дни: “Както този хляб, някога разпръснат по планините, бе събран и стана едно, тъй и Твоята Църква събери от всички краища на земята в Твоето Царство!”

Да дойде Твоето Царство! Да бъде волята Ти както на небето, така и на земята!

1929.III.11/24, 
Неделя Православна

Превод: Андрей Романов