Камбанният звън

В днешното пост-модерно технотронно общество камбанният звън ни подсеща за духовното, за Божественото, тъй като ни известява началото на богослужението в храма, и за нуждата да спрем поне и да се се осеним с кръстния знак (да се прекръстим), ако пътят ни не минава край църквата, понеже сме ангажирани с нещата от този живот и не можем (за кой ли пореден път?) да отидем на църковна служба.

Историята на камбаната започва от бронзовия век (4-1 хилядолетие пр. Хр.), обусловена от разпространението по света на металургията на медта и нейните сплави, от които се изготвяли бойно оръжия, оръдия на труда, предмети на бита и др. Археолозите са намирали бронзови камбанки и звънчета при разкопки в древните градове на Китай, Кавказ, Близкия и Средния Изток, чиято възраст стига до 20 век пр. Хр. В началото на християнското летоброене бронзовите звънци и камбани получили широко разпространение и изпълнявали както култови, така и светски функции.

По време на гоненията на християните (1-3 в.) и дума не можело да става за употреба на камбани в църковните служби, защото християнството не било разрешена религия в границите на Римската империя. Призив за богослужението се извършвал от особени лица от низшите клирически чинове, наричани народосъбиратели. През 313 г. Медиоланският (издаден в днешния град Милано) едикт на имп. Константин Велики дава на християнската религия статут на разрешено вероизповедание, religio licitae. Самият император се опитал да въведе духови инструменти-тръби, с които да се призовава за богослужение, но след смъртта му в 337 г. те просъсществували кратко време. Около края на 3 век в храмовете и манастирите вече повсеместно се използвали била и клепала, т. е. дървени или металически дъски, по които се бие с чукче.

До 5 век камбаните рядко се използвали в църковната служба – те били ляти, ковани, клепани, имали малки размери, най-разнообразна форма и звучали твърде непретенциозно. Тласък за тяхното разпространение било изобретението в началото на 5 век от епископа на град Нола, провинция Кампана в Италия Свети Павлин (353-431 г.) на лалеподобната форма на бронзовите камбани и организирането на тяхното масово производство. Легендата гласи, че връщайки се веднъж след служба у дома, той полегнал в полето и заспал. Насън му се явили ангели с полски цветя-камбанки, от които излизали приятни звуци. Поразен от случилото се, той веднага разпоредил на майсторите да отлеят няколко бронзови камбани с форма на лале. Оказали се удачни и скоро новият модел камбани (наричали ги „кампани” по името на провинцията, където светителствал еп. Павел Нолански) се разпространил в цяла Европа. В църковно-славянските книги често се среща термина „кампана”.

Първото документално упоменаване за използване на камбани в църковното богослужение се отнася към 6 в. Официалното им въвеждане в християнското богослужение е извъшено от римския папа Сабиниан през 604-606 г. Във Византия първите камбани се появяват в 865 г., когато венецианския дожд Орсо I изпраща като подарък на византийския император Михаил III една дузина неголеми камбани, които били поставени на върха на специално построена кула, редом до Константинополския съборен храм „Света София”. В Русия за пръв път намираме писмено свидетелство за камбани в третата Новгородска летопис в 1066 г.: „Приде Всеслав и взя Новгород и колокола съима у святыя Софии и паникадил съима”. Първото документално свидетелство за отливане на камбани на руска земя е от 1259 г., когато княз Даниил Галицки докарва от Киев в Холм иконите и част от камбаните, а останалата част решил да се отлее на място. В периода 14-17 век историците са изследвали 505 камбанолеяри, от които 190 били майстори. Самите руски монарси поддържали бурното развитие в камбанолеярното дело, тъй като водели с предшествениците си честолюбиво съревнование кой по-голяма камбана ще направи при царуването си. През 16-17 в. Руските майстори разработват свой профил и методика и достигат висоти в технологията и отливане на камбани с предварително зададени свойства. В звънарната на Успенския събор на Ростовския Кремъл огромните камбани (2000, 1000 и 500 пуда) са отляти в класически мажорен акорд в точност до 1 процент, което е непостижимо за повечето от днешните камбанолеяри. Доказателство за световната слава на руските камбани е случаят, когато ген. Дибич Задбалкански влиза в Одрин и събирайки българските първенци ги попитал какво да направи за българското население в града, те му отвърнали, че го молят да им уреди една камбана от Русия (естествено и разрешение от властите да я използват, понеже мюсюлманите по принцип забраняват ползването на камбанен звън в завладяните от тях територии). Колкото и да е важно благолепието на един храм, било с наличието на ангелозвучни камбани и скъпоценни църковни утари, или прекрасни свещени изображения (икони, стенописи) и дърворезби, прекрасната душевна чистота и отвореното сърце към приемане на Словото Божие и прилагането му в нашия живот, ни правят последователи на Христа, истински християни. Показателен е следният случай: през 1819 г. гражданите на гр. Франклин, САЩ, поискали от Бенджамин Франклин да им подари камбана, но той им подарил библиотека. Той им подарил библиотеката си с думите: “Вместо камбана, изпращам ви библиотека. Уверен съм, че тя повече ще ви помогне, отколкото камбаната, за да разберете как трябва да се служи на Бога и как да се работи за доброто на хората”.

Православният чин за освещаване на камбана е поместен в Допълнителния или във Великия требник. Извършва се преди окачването на камбаната в камбанарията от свещенослужители в пълно богослужебно одеяние, които я прекадават от четирите страни и я освещават отвън и отвътре. Четат се „Трисвятое”, „Отче наш”, псалми 148, 150, 28, и 69, след което следва паримия из книга Числа (глава 10:1-10 стихове): „Рече Господ на Моисей, казвайки: направи си две тръби сребърни, ковани. …. И в дните на вашето веселие, и вашите празници, и в новомесечията си възтръбете с тръбите на всесъжението и жертвите за вашето спасение.” После идва пеенето на стихирите и дневният отпуст.

Камбаните се явяват една от необходимите принадлежности на православния храм. Църковният звън се използва за:

– да свиква вярващите на богослужение;
– да изразява тържеството на Църквата и нейното богослужение;
– да възвестява на неприсъстващите в храма за времето на извършване на особено важни моменти от богослужението.

Православният звън освен това богослужебно предназначение, се явява израз на радостта, скръбта и тържеството на народа, което поражда появата на различли видове камбанен звън и всеки вид има своето название и значение (в нач. 20 век в Свето-Даниловския манастир край Москва били изпълнявани 43 вида камбанен звън). Един от каноническите звънове в православната църква е "перезвон". По-сложен от останалите, при него се удря силно по веднъж всяка от камбаните, от най-голямата до най-малката. Този скръбен камбанен звън се отнася до Господа, нашия Спасител, и е задължително да се отличава от погребалния звън (перебор), използван за обикновените смъртни и грешни хора. "Перезвон" символизира „изтощението” на Иисус Христос, заради нашето спасение и се извършва два пъти годишно: на Велики Петък (на вечернята преди изнсянето и полагането на Плащеницата) и Велика Събота (на утренята при кръстния ход със Св. Плащеница около храма), или в дните на кръстната смърт на Божия Син и на Неговото доброволно погребение.

Интересно е да проследим живота на най-авторитетната българска камбанолеярна фирма – едно предприятие, обхващащо различни епохи в историческия път на България, епохи на робство и освобождение в рамките на последните три века. Тя се появява преди Освобождението, живее с духа и идеите на предосвободителната епоха, продължава и след това в свободното отечество през десетилетията на държавния атеизъм до условията на пазарна икономика в 26-та страна-членка на Европейския съюз. В 1872 г. братята Иван и Лазар Д. Велеганови, леяри от Банско, напускат родния град и след дълго лутане се установяват в Пловдив, където същата година основават фирмата „Братя Д. Велеганови” за изработка на камбани, свещници, полиелеи, както и за отливане на разни машинни части. По време на Априлското възстание Иван е пратен в тъмница от турските власти, защото взема живо участие в борбата за освобождение като лее куршуми и лъвчета за възстанците, където починал от зверските мъчения. Получават признание през 1926 г. от Началника на търговското и индустриално отделение при Министерството на търговията, промишлеността и труда за майсторството да изработват камбани с най-ралични и точно определени тонове („до диез”, „фа диез”). За доброто име и високи постижения на фирмата свидетелстват многото награди: почетни дипломи от Пловдивското изложение в 1892 г., мострените изложби през 1933, 1935 и 1936 г.; златни медали от Горно-Оряховския мострен панаир през 1925 и 1926 г., Старо-Загорската изложба през 1927 г., Пловдивския мострен панаир в 1934 г. Най-голямото доказателство е фактът, че болшинството от църквите и манастирите у нас си доставят от фирма „Велеганов” най-разнообразни по величини, тежест, тонове и пр. камбани, свещници, панахидници, седмосвещници и др. видове църковни принадлежности, а една от последните най-големи поръчки от неправителствения сектор с дарения от цялата страна беше през 2004 г. за вътрешното благолепие на обновената българска православна църква „Св. Вмч. Георги” в гр. Одрин, Република Турция.

Църквата е Богочовешка организация, неин Глава е Сам Господ Иисус Христос, но в земния си живот и мисия тя се ръководи по световните космически и природни закони, които са установени от Създателя на всичко видимо и невидимо – от Бога-Творец. Така се използват и свойствата на различните метали за изработване съсъдите за приготовление и раздаване на Свето Причастие (потир, дискос, причастна лъжичка и др.), на скъпоценни ризници на целувателните икони (покриването им частично или изцяло със злато или сребро), при невъзможност за поръчване изцяло от скъпоценен материал, то поне се прилага позлатяване или посребряване.

със съкращения