Светата Петдесетница

Историята на слизането на Светия Дух върху апостолите, което празнуваме на празника Петдесетница, е изложена във втора глава от Деянията на Апостолите. През Своя земен живот Спасителят неведнъж е предсказвал на учениците си идването на Утешителя, Духа на истината, Който ще изобличи греха в света, ще насочи апостолите към благодатния път на истината и правдата и ще прослави Христос (вж. Ин. 16:7-14).

Преди Възнесението Си Иисус повтаря пред апостолите Своето обещание да изпрати Утешителя: "Ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий" (Деян. 1:8). След тези думи Христовите ученици се молели, събирайки се заедно. В тяхното число влизали не само единадесетте апостоли и избрания вместо Юда Искариотски Матия, но и другите последователи Христови. Споменава се дори, че на едно от събранията присъствали към 120 души (вж. Деян. 1:16). Сред тях били жените, служили на Христос, Пресвета Богородица и братята на Спасителя.

Апостолите се молели съвместно и на десетия ден след Възнесението на Господа. Изведнъж се чул шум и се появили огнени езици, които спряли над всекиго от тях. Тогава те се изпълнили със Светия Дух и започнали да говорят на чужди езици (вж. Деян. 2:4).

Сигурно е, че този необикновен дар – глосолалията (говоренето на езици, прев.), чието изчерпващо обяснение е, разбира се, невъзможно, въпреки че са правени много опити за това, е бил получен не само от дванадесетте най-близки съратници на Господа, но и от другите Му ученици, а също и от Божията майка (вж. например "Беседи за апостолските Деяния" на св. Йоан Златоуст). Описание на говоренето на езици, различни негови интерпретации и оценка на синхронните реликти могат да се намерят в книгата "Тълковен Типик" [1].

Нейният автор М. Н. Скабаланович признава в друг свой труд, че за езиковата дарба може да се каже със сигурност само едно: "От вътрешна гледна точка, от гледна точка на душевното състояние, говоренето на езици е било състояние на особено духовна, дълбока молитва. В това състояние човекът е говорел непосредствено на Бога, заедно с Бога е прониквал в тайните Божии. Това е състояние на религиозен екстаз, за който така горещо благодари на Бога апостол Павел. От външна гледна точка това е било толкова величествено явление, напълно достойно за Божия Дух, че дори и за най-невярващите то е било знамение, свидетелстващо за истинното присъствие на Самото Божество в християнските събрания (вж. 1 Кор. 14: 25). Това е било състояние на най-висок душевен подем. Особено величественото в това явление е, че независимо от силните чувства, обземали в този момент човека, той не загубвал власт над себе си и можел да се сдържа и да регулира външните прояви на това състояние: можел да мълчи, очаквайки своя ред" [2].

И така, придобивайки благодатта на Светия Дух, последователите на Христос започнали да говорят на различни езици. Когато те излезли от домовете си и се обърнали към хората с дръзновена и пламенна проповед за истинната вяра, представителите на различните народи (а през тези празнични дни в Йерусалим имало множество поклонници от различни страни) ги разбирали без проблем. А онези, които не знаели никакви чужди езици освен арамейския, се присмивали на учениците на Христос и твърдяли, че те са пияни.

Апостол Петър отхвърлил тези обвинения: "Тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня" (Деян. 2:15). Тъкмо тези думи позволяват точно да се определи моментът на слизането на Светия Дух: това е станало в 9 ч. сутринта.

Значението на слизането на Светия Дух е изключително голямо. На този ден се е извършило същинското раждане на Христовата Църква. Апостолите за пръв път надвили своя страх пред юдейските старейшини и първосвещеници и излезли с открита и безкомпромисна проповед за разпнатия и възкръснал Спасител на света. И тогава те събрали богати плодове: само през първия ден около три хиляди души приели кръщение в името на Иисуса Христа (вж. Деян. 2: 41).

Така това събитие завършило с пълното тържество на Светия Дух над невярващите. Три пъти Иисус Христос дарил на учениците Светия Дух: преди страданията – неявно (вж. Мт. 10:20), след Възкресението чрез вдъхване – по-ясно (вж. Ин. 20:22), и сега – очевидно за всички.

Тъкмо затова Петдесетница заема заедно с Великден централно място в църковния календар: "Запазването на Петдесетницата (преди всичко като петдесетдневен период след Великден) независимо от първоначалното литургично отбелязване на този празник, показва християнското разбиране на годината, времето, природните цикли, които се отнасят към есхатологичната реалност на Царството, дареното на хората в Христа… От една страна, характерно е, че християните пребивават сякаш постоянно в деня Петдесетница (срв. Ориген: "Този, който наистина може да се каже: "Ние възкръснахме заедно с Христос" и "Бог ни прослави и ни сложи отдясно на Себе Си на небето в Христос", пребивава винаги в Петдесетница"), а от друга – Петдесетница е отделена като особен празник: „Празнуваме също – пише св. Атанасий Велики – светите дни на Петдесетница… посочваща ни бъдещия век… И тъй, ще добавим седемте свети седмици на Петдесетница, радвайки се и славейки Бога за това, че с тези дни Той предварително ни показа радостта и вечния покой, приготвени на небето за нас, вярващите истински в Иисуса Христа, нашия Господ" [3].

От този ден Църквата, създадена не от празните човешки усилия и умувания, а по воля Божия, непрекъснато расте и укрепва – преди всичко с благодатта на Светия Дух. Вярата в Христос придобива яка, непоклатима основа. Светата Църква възнася общо славословие за Пресветата Троица и внушава на вярващите да възпяват "Безначалния Отец, и Събезначалния Син, и Съприсъщия и Пресветия Дух, Троица Единосъщна и Безначална".

Да се обърнем към историята на празника Петдесетница. Корените му са в Стария Завет. Съгласно Изход (Изх. 23: 14-15) в древен Израил е имало три най-важни празника: Празник на безквасните хлябове (на петнадесетия ден от първия месец на еврейския календар), Празник на първите плодове, наричан още празник на седмиците (петдесет дни след Пасха) и Празник на сбора на плодовете (в края на годината).

Първоначално Праздникът на седмиците, към който непосредствено възхожда Петдесетница, се е отбелязвал седем седмици след началото на жетвата: "Отброй си седем седмици: почни да броиш седемте седмици, откогато сложиш сърп на жетвата" (Втор. 16:9). След това започнали да отброяват датата му от Пасха. Определянето на конкретния ден на празника предизвиквало ожесточени разногласия сред юдеите. Тъй, садукеите започвали броенето от първата събота след първия ден на Пасха (при това празникът винаги се падал в първия ден след събота). Фарисеите смятали, че съботата трябва да се разбира като първия ден на Пасха и добавяли седем седмици към следващия ден. През I в. сл. Хр. последната гледна точка започнала да преобладава.

Един век по-късно с Празника на седмиците (отданието на Пасха) започнали да съчетават Празника на Завета на планина Синай – петдесет дни след бягството на евреите от Египет.

Трябва да отбележим, че терминът Петдесетница – на гръцки πεντηхόστη – не се среща в равинистичната литература, но е известен от паметниците на елинистическия юдаизъм (например, цитати от 2 Мак. 12:32, Тов. 2:1 могат да се видят в "Юдейските старини" на Иосиф Флавий).

Богатата дохристиянска традиция на разглеждания празник обяснява, защо той, макар и твърде почитан от апостолите и другите ученици, се е възприемал от тях най-вече като юдейско тържество, посветено на жетвата. За тази амбивалентност свидетелства освен всичко друго и фактът, че по време на своите пътувания апостол Павел не е забравял за празника и се стараел да бъде винаги в Йерусалим на този ден (см. Деян. 20:16; 1 Кор. 16:8).

Древнохристиянските извори в течение на дълго време (до IV век) не дават ясни сведения за обема на термина Петдесетница. Той се използва в две значения. В повечето случаи той се разбира като петдесетдневен празничен период след Пасха, по-рядко – като празник на последния ден на този цикъл (срв. при Ириней Лионски, Тертулиан, Евсевий Кесарийски и други [4]).

Имаме многобройни свидетелства за този празник от Африка, Александрия, Кесария, Мала Азия, но в известните ни сирийски паметници от III–IV в. (в това число и в творенията на преп. Ефрем Сириец) Петдесетница не се споменава изобщо, въпреки че пасхалното празнуване е описано в детайли.

Събитийната и литургична история на Петдесетница е тясно свързана – особено през първите векове – с Възнесението. Последното, както сочат някои древни извори (например сирийската "Дидаскалия" от III в.), се е празнувало – най-малкото на някои места – не на четиридесетия, а на петдесетия ден след Пасха.

Петдесетница в православното богослужение

Апостолските постановления съдържат следното нареждане: «След като отпразнувате Петдесетница, празнувайте една седмица, а след това една седмица постете» (книга 5, глава 20). Същевременно през този период се забранява да се работи, "защото тогава е дошъл Светият Дух, дарен на повярвалите в Христос" (книга 8, глава 33) [5]. Въпреки че празничната седмица след Петдесетница не е формално следпраздненство, това говори за особеното положение на този празник, продължавал цяла седмица. Тази цикличност обаче не е била възприета навсякъде.

Тъй, в Йерусалим през IV в. още на следващия ден след Петдесетница започвали да постят.

И въпреки това именно в Светия Град Петдесетница била един от най-значимите празници в църковния календар. И затова я отбелязвали тържествено и мащабно. Ярко свидетелство за това намираме при поклонничката Етерия [6]. Този ден разкрива в най-пълна степен характерните черти на йерусалимското богослужение, обусловени от уникалното положение на града. За последованието на празника били характерни различни процесии по време на службите или между тях, отслужване на части от богослужебния чин в различни храмове, възпоменаване на едни или други събития по възможност на мястото, където те са се случили: "Празникът в чест на Светата Живоначална Троица продължава на Светата Земя три дни, както и трябва да бъде" [7].

Празничното богослужение на Петдесетница се състояло от нощно бдение, литургия и дневно събрание, които се извършвали в храма на Възкресението, при Кръста, в Мартириума, на хълма Сион, където били четени Деянията на апостолите, а също в църквата на Елеон (там била разположена пещерата, в която Господ учел Своите най-близки последователи). Дневният богослужебен кръг бил толкова наситен със събития, че завършвал едва след полунощ.

Свидетелствата, по-късни от това на Етерия (например арменската редакция на йерусалимския Лекционарий) дават почти съвсем същите сведения за празника.

Богослужението в Константинопол се извършвало след VIII в. според тъй нареченото песенно последование. Типикът на Великата Църква съдържа празнични елементи в съответната глава, изразяващи се в отмяната на вечерните и утринни изменяеми антифони, в пеенето само на трите малки антифони и веднага след това на "Господи, возвах". След входа са се чели три паримии – същите, които звучат на службата и понастоящем. В края на вечернята певците пеели трижди тропаря на празника от амвона заедно със стиховете на 18 псалм.

Утренята се е извършвала от амвона (което отново говори за тържествеността на богослужението). Нейти обичайни седем изменяеми антифони са се отменяли, и веднага след първия (постоянен) антифон се е полагало пеенето на песента на пророк Даниил (Дан. 3:57–88). След утренята се е прочитало словото на св. Григорий Богослов за Петдесетница.

Между утренята и литургията патриархът извършвал тайнството кръщение – древна христианска традиция, за която са писали Тертулиан, св. Григорий Богослов и други.

По време на литургия са се полагали празнични антифони и четене на Деян. 2:1–11 и Ин. 7:37–52, 8:12, както е прието и сега.

Празникът в западната традиция

Както и на Пасха, всенощната служба в деня на светата Петдесетница е била обикновено съчетавана с масово кръщение. Този обичай се запазва и до днес в Римокатолическата църква за възрастните, които се кръщават.

От литургична гледна точка този празник се приравнява към Пасха.

Знаменитата златна секвенция "Ела, Свети Душе" ("Veni, Sancte Spiritus") – химн, принадлежащ на неизвестен автор от XIII в., се пее по време на праздничната литургия на Петдесетница.

Светоотеческата екзегеза

След IV в. празникът Петдесетница определено става общоразпространен, придобивайки все по-голяма тържественост и значение. Това се доказва от многобройните проповеди на светите отци (бл. Августин, св. Йоан Златоуст, св. Григорий Богослов и други).

Няма съмнение, че сърцевината на всички проповеди за празника Петдесетница е догматът за Троицата. Св. Григорий Нисийски казва: "Това, което ни спасява, е животворящата сила, в която вярваме под името Отец, Син и Свети Дух. Слабите и неспособни да възприемат тази истина в нейната цялост… се научават да съзерцават единното Божество, и в единното Божество виждат само силата на Отца… След това чрез Евангелието им се открива и Единородният Син. След това ни се предлага най-съвършената храна за нашето естество – Светият Дух" [12].

Много размисли на светите отци са посветени на дарбата за говорене на езици: "Ако запитат някого от нас: "Ти си получил Светия Дух, защо тогава не говориш на всички езици?" – той трябва да каже: “Говоря всички езици, защото съм член на Църквата, на онова тяло Христово, което говори на всички езици". И наистина, за какво друго ни е дал тогава знак Бог, ако не за това, че, имайки Светия Дух, Църквата Му ще говори на всички езици" (бл. Августин).

[1] Скабалланович М. Н. Толковый Типикон. М., 2004. с. 34–41.
[2] Скабалланович М. Н. Пятидесятница. Киев, 1916. с. 57.
[3] Шмеман Александр, протопресвитер. Введение в литургическое богословие. Спб., 2006. с. 76–77.
[4] Скабалланович М.Н. Толковый Типикон. с. 127, 263–264.
[5] Пак там, с. 266.
[6] Вж. Подвижники благочестия Синайской горы. Письма паломницы ІV века. М., 1994. с. 215–216.
[7] Дмитриевский. Праздник Святой Троицы на Сионской горе и у дуба Мамврийского в Хевроне // http://www.rusdm.ru/holiday.php?item=3
[8] Пак там.
[9] Озолин Николай, протоиерей. "Троица", или "Пятидесятница" // Философия русского религиозного искусства. М., 1993. С. 375.
[10] Там же. С. 383.
[11] Лукашевич А.А. Из истории богослужения на праздник святой Пятидесятницы // Служба в неделю святыя Пятидесятницы с последованием коленопреклонения. М., 2004. С. 110.
[12] Тук и по-нататък цит. по: Скабалланович М.Н. Пятидесятница. с. 47, 50.| Pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов