Всемирно събитие



EvharistiaЛитургията или Евхаристията са двете велики имена, чрез които Православната църква свидетелства за едната и единствена, нова и несравнима реалност. С тези две имена се изповядва едно и също Тайнство; дейното простиране на тайната на спасението на света в Христос чрез Светия Дух; обозначава се единият и единствен, пълен и неповторим еклисиологичен и църковен акт: Литургията на Евхаристията или Евхаристията на Литургията. Благодарение на тези „двуединни” събития се очертава, съгражда и съхранява главната цел на църковното богослужение и молитва, една реалност, която ги предпазва от трайната опасност или изкушение да изпаднат в някакъв специален, затворен, случаен, макар и религиозен ритуал, или в повод за емоционално разчувстване на религиозни хора.

В самото начало трябва да отбележим, че светата Литургия или Литургията на Евхаристията в действителност не се изчерпва в някакъв частен въпрос, касаещ главно клириците. Тя не се тълкува като някаква неопределена моралистична и пиетистична екзалтация на религиозната душа; като удобен случай за необезпокоявана и по-пълна духовна медитация и концентрация, като повод за емоционална самоугода, пълно автономизиране или умиление. Наблягаме особено на наблюдаваната злоупотреба чрез налагането на обичаи или предания, които настояват да се говори за „частни”, „специални” или „семейни” Литургии – факт, който в името на някакво лъжеблагочестие или неопределено лъже-усещане продължава да терзае живота на „православните”. Частното отменя литургичното, индивидуалното – новото, частичното – съборното, религиозното – църковно-християнското. Ако това се случва, тогава в този случай говорим за ерес, каквато именно е приватизирането или индивидуализирането, социализирането или „одържавяването” на Литургията на Църквата. Православният свещеник никога не служи сам или в името на един или на повече отсъстващи, без предшестващото събрание на верните, съслужещи на свещениците. Литургията предполага дейното присъствие на членовете на конкретното църковно тяло в енергиите на христологичната тайна. На практика църковното тяло е литургично тяло.

По богословски, а и пастирски причини, сме длъжни да не заобикаляме и да не скриваме тази ерес – индивидуализирането или приватизирането на Тайнството Евхаристия, на Тайнството на Спасението, на Тайнството на Тайнствата. Вече се намираме пред пълното отделяне и изкореняване на Тайнствата на църковния и християнски живот от Тайнството на Тайнствата, съборното Тайнство, т.е. от Литургията на Евхаристията. Този факт свидетелства, че не само Тайнствата на християнското съществуване и живот почти са загубили своя църковно-евхаристиен характер, но и че самата Евхаристия е лишена от своето централно-съборно измерение, църковното измерение. Всичко вече се движи сред всякакви индивидуални или социални произволни разбирания и стремежи, сред невиждани досега секуларизирани обичаи на кръстените по християнски, но живеещи по езически, на религиозните, но най-дълбоко разцърковени роби на социалния и културен атеизъм. Това, което продължаваме почти напълно да пренебрегваме е, че Евхаристията е Литургия, дело и живот на Църквата, на верния народ на Бога и затова нашият голям грях или еретична заблуда е нейното ограничаване до средство за индивидуално благочестие и спасение; нейното поробване от всякакъв тип безполезни опростявания или реформи, (поробване) в нашите чисто естетични или емоционални претенции, чрез което Църквата вече не може да бъде на дело Църква на Живия и на живите, Църква на Евхаристията.

Според църковното предание Литургията, това изначално любимо име и дело на православните, е върхът на радостта на събраните на едно и също място верни; опитът от напълно другото, което идва от другаде, различното от повторението на всекидневието. Очакването и идването, идването и очакването на новостта на живота, осъществяването на единството и възстановяването на съборността в едното и многолико Тайнство на Църквата. Главната цел на Литургията е Евхаристията, но и двете свидетелстват за простиращите се плодове на спасителното дело на Христос, за спасението, което Църквата пази и осъществява, като спасение на всички човеци, на целия свят. Това се осъществява на дело като спасение на единия човек, заедно с другите и за другите, с цялото творение и за цялото творение. Нашето спасение се отъждествява с това да ставаме членове на Църквата, членове един другиму (1 Кор. 12 гл.), с това да осъществяваме Църквата в нейното единство и съборност, в нейното съзиждане, нарастване и усъвършенстване чрез любовта. [1]

Показателно е, че съграждането на Църквата не се извършва с камъни, с които строим стени или етажи. Тя не е каменно здание, а общност на единство от верни, причастни на даровете на евхаристийно-сотириологична тайна. Тя е животът на верните, един разнообразен живот, който представлява и нейна одежда, райски живот в многобройните животи на хората [2]. Каменният храм вече се заменя от тялото Христово, чиито членове са верните, тяло на живота в Евхаристията и чрез Евхаристията. Църквата не е някакво религиозно сдружение, някаква доброволческа организация с разнообразни цели. Преди всичко тя е новата общност, новият живот в едното тяло на Христос [3]. По време на Литургията ставаме причастни на тази конкретна и видима реалност на Въплъщението (Йоан 1:1-2) чрез Христовите тяло и кръв [4].

Следователно, Църквата не е затворена в стените, в някаква архитектурна или художествена естетика, в богатството на материалните и тленни елементи. Църквата е земно небе или небесен рай, където човекът влиза, приобщава се и се храни с плодовете на дървото на живота. На живота, който бликнал от прободеното ребро на Христос, живот, подаван от Духа. Литургията на Евхаристията е непрестанното помнене на Бога сред нарастващата забрава на хората, която съпровожда времето на Църквата като време за спасение в любовта. „Не е време за съд, а за милост; не за вина, а за човеколюбие, не за разпит, а за прошка, не за гласуване и присъда, а за помилване и пощада” [5].

Времето на Църквата е времето на Литургията; Литургията не е външно-обредната част на евхаристийното Тайнство. Тя изразява цялата онази динамична и изпълнена с любов атмосфера, въплъщава отговора на верните членове – призвани светци на Църквата, които чрез своите благодатно-харизматични действия, светодуховно укрепване и пълнота ще допринесат за единството и съборността на тялото Христово, което ще съслужи в Евхаристията. Литургията е историческо-есхатологичен свидетел на единството и съборността на верните в Христос. Съборност, в която целият християнски живот или животът на църковния човек върви по превъзходния път, пътя на любовта, който св. ап. Павел възпява с голяма мъдрост на сърцето (Кор. 13 гл.).

Този път е открит и станал възможен за новото човечество чрез разпънатия Иисус Христос, Кръстната любов на Отца. Литургията е събрание на обичащи и обичани личности, верни на „обичащия, но и обичан” Христос; събрание на верни, които носят всичко носещото уникално Христово име, които преди и над всичко обичат и се радват на Неговото евхаристийно явяване и „ с една уста и едно сърце славят и възпяват” троичния Бог, Бога на любовта и красотата. Литургията на Евхаристията не е събрание и струпване на индивиди, среща на групи или кръгове от самооправдаващи се, които се отличават именно по хладността на индивидуалното благочестие и етика, нито пък сбор от някакви единомисленици, и особено от „духовни чеда”, които се гордеят със своето лицемерно послушание спрямо заповедите или повелите на свещенството или на стареца. Православният човек е литургичният, свободен в Христос човек, благодатният човек на Духа, подвизаващият се и апостолски член на Църквата, който, страдайки за своето спасение, състрадава и за спасението на своя ближен, желаейки заедно с него да се окаже там, където Бог страда за спасението на света.

Това е Литургията – делото на простиращото се спасение на всички в Христос. Спасява се това, което след отчуждението – поради падението – се съединява и общува отново с Бога. Съгрешаваме и се спасяваме всички заедно, всеки заедно с другите и заради другите. За това се надяваме и свидетелстваме в Литургията и чрез Литургията. Тя изразява именно това, защото това означава думата „Литургия”, дело на народа, на Божия народ, общо дело на верните, чиято вяра е Христос. Затова вече намекнахме, че всъщност Литургията не е изключително дело на клириците, а достояние и дело на всички верни: клирици, миряни и монаси. На всички онези, които имат увереността, че Литургията означава влизане във вече установяващото се в настоящето царство Божие, участие на всички в тържеството над смъртта и в празнуването на Възкресението, вкусване от опита и плодовете на вярата в любовта.

„Свещенството и верните”– пише Павел Евдокимов – „формират едно уникално литургично тяло, където всеки изпълнява собственото си служение. Това човешко единство обяснява защо Православието никога не е приемало употребата на музикални инструменти в храма, на звуци без думи, с правилната мисъл, че само човешката природа може да се облече със званието на „отговарящ” на Словото на Бога и че хорът (или народът, не певците), който пее само с една душа, е адекватен израз на тялото, съединен с хора на ангелите” [6]. Това превъзходно православно схващане и тълкувание на Литургията отхвърля възгледа, който я определя просто като някаква проповед или звучене, което претендира за слушатели (или зрители) с подходяща и аналогична психическа и емоционална нагласа. Литургията е общото (общественото) богослужение на тялото на вярващите, на Божиите чеда, на семейството на християните в дома на Отца.

Важно е, че нашето събиране за Евхаристията е най-главното от нашите литургични действия. Това действие означава дейно съучастие, съзнателно съдействие, благодатно съработничество особено на миряните – вярващи чрез донасянето на евхаристийните дарове, тяхнотото съ-принасяне от страна на клириците и миряните, диалога, пеенето, молитвите, които свещеникът отправя от името на целия събран Божи народ.

Свещеникът или свещеноизвършителят не е наместник или представител на Христос и на вярващите, а икона на тайната на Христос в Църквата, знак за Неговото истинско присъствие сред Своите, а Свои са всички хора, особено тези, които носят Неговото име. Когато православният свещеник, който няма собствено свещенство, а съучаства по благодат във вечното свещенство на Христос, предстоятелства литургичното събрание, неговото присъствие иконизира „събранието в едно” (Йоан 11:52) на разпръснатите Божии чеда с Христос и открива именно въплътеното единство на Църквата, единението на всички членове на тялото на Христос в Него. С други думи, свещеникът не свещенодейства сам, а заедно с цялата литургична общност. Той служи сред целия Божи народ, на цялата Църква като един, където като предстоятел прислужва на цялото евхаристийно събрание, което принася и действа чрез него. Както без верния-свещеник, така и без верните-миряни не може да се извърши Евхаристията. Изопачаването на свещеническото служение във властническо надмощие над вярващите е формирало определено усещане за самодържителство и вседържително на свещенството, една хегемония, която не е способна да нарече миряните-вярващи от евхаристийното събрание свои съ-раби или съслужители и съприслужващи.

Въпреки това Литургията е чудото на отстраняването на егоцентризма и на изолацията, така че всички вярващи заедно да присъстват в присъствието на единия Бог. При всеки свещеник-служител и всеки мирянин-съ-служител в изповядването на вярата в единомислие и любов отсъства всяко изкушение от индивидуалистичен пиетизъм или индивидуалистично богослужение. Вместо това са се развили и дават своя плод единството в Христос, съзнанието за евхаристийната общност, разширяването на връзката между членовете на църковното тяло, всемогъществото на съборната любов. Тук именно съществува Църквата, строи се живият дом на Бога, където всички влизаме и живеем освещението на живота, неговото извисяване в свещенически, пророчески и царствен живот. Не съществуват проследяващи, присъстващи се или съ-молещи се на Литургията на Евхаристията. В нея дейно участват тези, които, бидейки запечатани с кръвта на Христос, кръстени в огъня и светлината на Кръста и на Възкресението, помазани с диханието и пламъка на Духа на Петдесетница, заедно служат чудото на жертвената святост и на освещаващата любов, призоваващи и очакващи царството Божие в сърцето на света.

Заболяването и объркването на религиозните чувства не могат да въздействат и да подбудят човека, и особено християнина, към литургично-евхаристийно богослужение. Освен това религията по дефиниция използва критерии и създава категории, които разделят и противопоставят хората. Вече не религията, а вярата, или Христос, е Църквата, тайната на единството и примирението за цялото човечество; тайна на единството, което има „за учител Света Троица” [7], и тайна на примирението, което има за свидетел разпнатия Господ (Рим. 6:10; 2 Кор. 5:18-20). Ако Църквата е тази тайна в нейното единство и съборност, тайната на примирение и събирането на всички хора и на всички светове, тогава Литургията, бидейки светотайнствено преплетена с Църквата, придобива огромни и безкрайни измерения: измерения, които са не само човешки, но и исторически и космически, глобални и всемирни, измерения, обхванати в тайната на Въплъщението и Спасението. Това чудо в Христа трябва да доминира в съзнанието на Църквата и в съзнанието на нейното съзнание: Литургията. Литургията е спасителният акт, в „големия храм”, който е Църквата [8] и чрез Църквата, не само в центъра на земята, а и в храма на всемирния свят. Цялата вселена – всички светове вече се откриват като Църква на Бога, а Литургията на Църквата като литургия на всемира, на всички тварни същества.

Ако единството не е пълно и всеобхватно, тогава става въпрос за лъже-единство или за символично единство, подобно на тези, които обещават толкова религии, както и идеологии. Будните литургични членове на едната и съборна Църква не могат да ограничат Литургията до някаква непристъпна, неземна сакралност, нито светостта, тайната сила на светостта – на мястото на сакралното или сакралността – може да се отъждестви с някаква откъсната, изолирана, забранена, непристъпна, несподелима сфера. Също така не е възможно те да разглеждат Литургията като една част, макар и най-важната, от църковното богослужение, без връзка с вътрешната взаимовръзка на литургичните Тайнства, и най-вече със съборното виждане на християнския живот, в нейната връзка с нещата от всекидневния живот и настоящия свят, в тяхното пълно и есхатологично утвърждаване. Литургията на Евхаристията е събитието на съборността, и последното откровение, където всичко намира единството в своето спасение и спасението в своето единство, в личността на Христос, Който обединява и съединява, обобщава и възглавява всичко, на небето и на земята (Рим. 13:9; Ефес. 1:10).

Литургията се извършва на конкретно място и време от конкретна и обикновено малка общност от вярващи, но това не означава нейно затваряне в някаква поместна или етническа, индивидуална или филетична сфера. Тя е взривният център на цялата Църква с всемирни, глобални измерения; огънят, който възпламенява и осветява цялата вселена. Безкрайността и безмерността на нейните есхатологични сили се отразява във всеобхватни и вселенски последици, така че Литургията, всяка една Литургия, да бъде душата на всички съществуващи хора и същества, на всички хора и векове. В Литургията присъства и живее целият всемир; целият космос, от най-простите до най-сложните неговите елементи. Не става въпрос за някакъв безличен всемир, за някаква мъртва природа, а за близко на битие до Бога, чиято вътрешност е поддържана от винаги пламтящата и безкрайна Негова любов.

Подчертаваме, че всемирът не е сбор от мъртви природи, който механически „се движи” въз основа на някакви неподвижни закони, които детерминират предварително зададена система. Цялото Божие творение, видимо и невидимо, не е чуждо на човека, а съществува като постоянен призив и напомняне за неговата отговорност като извършител на Божията благост и любов, която е определила смисъла и целта на всемира.

Във всемира нищо не се случва случайно, сляпо или напразно. Всичко идва от решението на Бога и е свързвано с призива и мисията на човека, както те са съхранени живи в Църквата и нейната Литургия. От друга страна, това е утвърдено от всемирния характер на Въплъщението и на Спасението. Въплъщението и Спасението представляват едната неограничена тайна на вечността и на безсмъртието, за всяко едно място и за целия всемир.

Литургията е дейното пророчество на Църквата, пророчеството на Словото, Което чрез Въплъщението дава „нова насока и обединение на цялото творение чрез акта на неговото приемане „в Себе Си”, на самото творение, което преди това изоставило началната посока, която Бог замислил за него… Христос побеждава враждите и разделенията на тварите, а единството в Него обхваща цялото творение… Чрез смъртта и Своето Възкресение Той отменя разделението между рая и всемира след падението. Той отваря рая за човешкия род, за да покаже, че в Него раят и всемира са обединени. Чрез Своето Възнесение Той обединява небето и земята и възстановява единството на сетивните и духовни светове и хармонията на цялото творение. Всемирът принадлежи на Христос: той тайнствено е прикрепен към Неговото разпнато и възкръснало тяло” [9].

Следователно, Литургията е космическо, или по-точно всемирно събитие. То е превъзходно еклесиологично или христологично събитие, обобщение на цялата спасителна божествена икономия за целия свят, за всички светове, за техния туптеж и пулс. В своята дълбочина призивът, както и употребата на тварния всемир имат литургично-евхаристиен характер. Всемирът е неразривен елемент от евхаристийната Литургия, където самият космос е една всемирна божествена Литургия: всемирът, който се насочва към Бога, и Бог, Който се насочва към всемира [10]. Както се отбелязва „ Духът на Христос или в Христос, Който преобразява и усъвършенства-изпълва всичко, идва и ни се дарява „в Тайнството” и „в Тайнствата” на Църквата. И тъй, всемирът се открива като Църква; църковната Литургия ни открива всемирната Литургия и църковният човек става великият служител на битието. Църквата е сърцето на света, дори и светът да не познава своето сърце” [11].

Сърцето на Църквата е литургичното събитие, а сърцето на литургичното събитие е срещата на небето и земята, където икономията на Сина раздира небето, за да може Бог да слезе на земята и отново да осъществи единството на всички, а човекът да осъществи себе си в увереността на това единство. Бог на Църквата не е изгоненият (гонен?) на небесата, който като противник проследява отвисоко трагедията на човека, изгонен на земята. Бог на земята и човек на небето. Този дивен, предивен и свръхразумен елемент на божествената икономия става осезаем опит и преживяване в светата Литургия. „То е нещо, което едновременно обхваща два свята, след като Литургията за небето и земята е една и съща” [12]. Действително това, което се извършва по време на светата Литургия, е „образ на небесните неща на земята; защото най-ниската част на главния храм символизира видимия свят, докато куполът, много повече олтарът, са образи на небето. Там, в олтара, Христос принася Себе Си на Отца, вечна жертва на любов и самоприношение; като съучаства в светата Литургия, вярващият бива привлечен в тази жертва” [13].

Вече бе подчертано, че „няма място дори за минимална разлика между богослужещата евхаристийна общност на земята и богослужението, което се извършва едновременно пред Божия трон” [14]. Следователно, призивът към вярващите чрез и на всяка Литургия на Евхаристията, е да подражават на ангелите (ние, които тайно изобразяваме ангелите), естествено не по природа, а на тяхната чистота, за да участват дейно в идването и пришествието на Христос, Цар в Своята жертва. Става въпрос не за претенцията за някакво дематериализация или ангелизъм, а за абсолютната свобода в светостта от всичко, което Бог не е, или което обикновено ни отделя от Бога и Неговата святост; земните или скотски неща, които чрез страстите скриват от човека небесното видение, което е всяка света Литургия и което се открива на всеки вярващ. На всяка Литургия вярващият е призван да стане изцяло личност, светлина или зрение, както ангела, за да вижда – славословейки – всичко, което е от Бога, бидейки непрестанно откривано и дарявано. При извършването на светата Литургия „Ангелите и богослужещата общност съставят единен хор, една Църква” [15].

Литургията на Църквата е дело на ангели и човеци, за да могат те да си припомнят и прославят делата на троичния Бог – от делото на сътворението на света в началото до делото на неговото окончателно спасение. Тук се срещат ангели и човеци, небесното и земното, видими и невидими, настоящи и бъдещи, дошли и идващи, творение и Царство. Във и чрез Литургията можем да виждаме делото или по-скоро тайната на света, на всички сътворени същества, на живота и техния край, в тяхната преобразяваща и метаисторична, освобождаваща и есхатологична перспектива. Литургията – настоятелно повтаряме това – е съборен, т.е. църковен акт, който се преплита със съборната-трояка тайна на живота: Бог, човек и свят. Тя е великият и неизменен момент, в който се разкрива истината за Бога, човека и света. Най-вече в Литургията можем ясно да видим тварния свят като природа, материя и среда, бидейки постоянно напомняне към онези човеци, които които са обладани от пресищането с утилитарната и завоевателна злоупотреба в света, жертва на човешките идеологии и политическата корист. В Литургията виждаме тварния свят и всички негови елементи в тяхната неопетненост, точно както Бог, Който погледнал за първи път и възкликнал „ето, всичко е твърде добро (Бит. 1:31). Тук именно се съхранява непрестанният химн на творението с участието на всички негови елементи, в един евхаристиен призив и мисия.

Като църковно дело Литургията е свещенодействието на свещенодействията и преди всичко Тайнството на Тайнствата. Тя се извършва в центъра на тварния свят като новия квас на цялото ново тесто, преобразявайки го в нов свят, в свят, който отразява божествената красота (която се познава като единство, съборност, святост и нетление на всички). Литургията е център – както сърцето в човека – на мира, на единението, на примирението, на свободата, на любовта, на красотата, с една дума, на спасението на целия свят. Въпреки че всичко в Литургията идва извън света – от бездната на троичното битие – всичко действа в света. Нищо в нея не е чуждо или отчуждено, отделено или изолирано и затова всичко в нея конституира всемира в умален вид. Изповеданието на литургичното събрание е „вярата в единия Бог… Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”. Това е изповедание на всемирното изливане на Божията сила, на творческата благодат, която обхваща икономията на всичко тварно и цялото тварно битие. Именно Литургията съхранява това страшно напомняне, че троичният Бог „в Своята безмерна сила е създал всичко”, и е „Владика на всичко, Господ на небето и земята и на цялото видимо и невидимо творение” [16].

Помненето на това на всяка света Литургия, помненето на цялото творение на Бога, не представлява съдържание на някакво теоретично убеждение. То идва от извора на истината, от който сме призвани да черпим нашата надежда, заедно с нашата отговорност, за неповторимия дар на Божията благост – творението. Ние сме отговорни за страданията на всяка твар, за изопачаването на нашето богослужение от богослужение на Твореца в служене на творението (Рим. 1:25), следователно и за нашето покаяние заради това творение, заради неговата свобода и в повторното му превръщане в Божие творение. В своята неразумност и неразбиране човекът отделя света от Бога, но човекът е слово (λόγος) на Словото, който възвръща света в Бога. Като дело на верните или по-скоро като съработничество на верните с Бога, Литургията възстановява света – чрез Въплъщението – като творение или природа, в неговото състояние преди падението, и сам светът става добър или хубав, украшение, откриване на насладата на красотата и на любовта.

Това е дело, което всъщност е извършил Бог, Творецът и Спасителят на Своите творения; дело, за което светата Литургия непрестанно ни напомня и в което ни призовава да вземем участие. Не съществува друг начин – като откровение на благодатта – за реалното усещане на преобразения всемир, от неговото най-незначително до най-голямо съдържание, освен Литургията на Евхаристията. Правилно се отбелязва, че Литургията на Църквата е „предвкусване на един преобразен свят, преобразен в неговата съвкупност. В Църквата или общността на светиите, сред тържествуващата и борещата се Църква, верният вкусва не само красотата на светостта, но и светостта на красотата, не само смъртта на греха и на тлението, но и силата и славата на Възкресението. Литургията не е само участие в есхатологичния свят на Възкресението, в света на окончателния рай, на общността на светиите… тя е една капсула, която се изстрелва и преобразява настоящия свят. Тя е не само теоретично включване на настоящия свят в света на Възкресението, а едновременно с това и екзистенциално преобразяване на настоящия свят, по образа на света на Възкресението” [17].

Като обобщаваме казаното досега, можем да повторим, че Литургията е единственият акт на откриване на Църквата. Църквата, бидейки „пълна с благодат и истина”, както точно и нейният Господ (Йоан 1:14) е в своята Литургия, в която и чрез която простира спасението чрез Иисус Христос до свършека на света и за всички векове. Той принася света на Бога и светът става – Евхаристия – тяло Христово” [18]. В Литургията тварният свят, неговите материални елементи – водата, житото, виното, дървото, камъкът, пръстта, боята, коприната, памукът, металът, стават храм и икона, утвар и одежди, и най-удивителното и неизказано: тяло и кръв Христови, така че всяка една от тези части на творението допринася в Евхаристията(благодарението) на Бога за цялата Негова икономия, участва в радостта, която тя е донесла в света. „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко”. Целият тварен свят е дар на Бога за човека, който в Литургията се превръща в благодарение от страна на човека към Бога.

В Литургията и чрез Литургията, която не е някакво религиозно изискване и повторение за удовлетворяване на някакви религиозни и индивидуални емоции, някакво изпълнено със страх и лицемерно извършване на религиозни задължения – на най-голямото религиозно задължение(!), става ясно и очевидно, че Бог е Този, Който бива призован да благослови света, всички всемирни сили, блага, вълнения, викове и страдания. В Литургията, това огнено семе в утробата на целия свят, извор на всеобхватното и освещение и неговото всеобхватно преобразяване, живеем благословението на света за човека и отговорността на човека за света. Живеем тяхното категорично сприятеляване, така че човекът и светът заедно да очакват дошлия и идващ техен Господ. Да очакват завършека на историята в свободата на вечния живот.

Литургията е дарът на безсмъртния живот, оживотворяващ център на целия свят, който, повтаряме, не се подчинява на механичния натиск на някакви слепи закони или тайни сили. Църквата съществува в най-съкровена връзка с тварния и материален всемир, и обратно, така че Литургията да не се извършва без нейната най-вътрешна връзка с този всемир. Трябва постоянно да възвестяваме тайнствения характер на целия всемир, неразделен от живота на човечеството и преди това от Божията благост. Всяка хула, дори само като идея за обезценяването или идолизирането на този всемир, означава неговото противопоставяне и отчуждение от Бога, ужасен симптом за нашия собствен грях, за собствената ни омраза и отделянето ни от Бога. В действителност симптом за нашето напускане на пътя на Кръста – пътя на аскезата – и пътя към освещаване на света в неговото общение с Бога. В Литургията на Църквата възпоменаваме Бога, Който чрез Въплъщението на Своя Син, последвано от Петдесетница, е прегърнал целия сътворен всемир, съединил се е с цялото творение, призовавайки всяко Свое създание на пасхалната трапеза в Своето вечно царство.

Престъпно е, че значими неща, които са свързани с истинския живот и реалния свят, които имат своя смисъл и пълнота в Литургията и са свързани главно с чистотата на сърцето и нашето свещеническо служение, не могат вече да се откриват в днешните хора, вече поробени на света, който се създава, и на идолите, които поробват. Вече сме пленници на насилието и необходимостта на съвременните ритми, на нарастващата суматоха, на крайните скорости, на безкрайните злоупотреби, на необузданите наслаждения, на фалшиви уреди, на техническия рай. И най-вече на тиранията на омразата и отрицанието, на противоборството и антисоциалността, на сблъсъка и налагането, на узурпирането и на алчността. С една дума, ние сме служители на един живот без човека (другия), света и Бога. Едва ли не всички бихме желали да заграбим целия свят. Цялата тази заблуда не ни позволява да имаме време да участваме в богослужението и светата Литургия, да мислим и да разсъждаваме, да се изумим и смаем, да претърпим и да обикнем, да прислужим и да се жертваме, да умрем и да живеем с преобразения и постоянно преобразяващия се Божи всемир. Ние очакваме литургичния човек, ходатайството на светците, на прислужващите в Литургията на божествената Евхаристия, и особено на Пресветата Богородица, в мястото, където Бог извършил първостепенното – спасението на всемира.

 

Бележки

1. Βλ. π. Γεωργίου Φλωρόφσκυ, Θέματα Εκκλησιαστικης Ιστορίας, Θεσσαλονίκη, 1979, σς. 93-103; Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, Αθήνα, 1973, σελ. 196; Ιερομ. Γρηγόριος, Η Λειτουργί της Ευχαριστίας του Θεου, Ι. Μ. Χαλκίδος, 1971, σελ. 99 εξ.; π. Αλεξ. Σμέμαν, Ευχαρίστια, Αθήνα, 1987, ςς. 141, 241 εξ.
2. Ιωάννης Χρυσόστομος, Ε. Π. Ε., τ. 3, σελ. 154.
3. π. Γεώργιος Φλωρόφσκυ, Χριστιανισμός καί Πολιτισμός,Θεσσαλονίκη, 1982, σελ. 166.
4. Αρχιμ. Σωφρόνιος, Αγώνας Θεωγνωσίας, Ι. Μ. Τιμίου Προδρόμου, Εσσεξ, Αγγλίας, 2004, σελ. 306.
5. Ιωάννης Χρυσόστομος, Ε. Π. Ε., τ. 3, σελ. 100.
6. Π. Ευδοκίμωφ, Η Ορθοδοξία, σς. 224-225; Η πάλη μέ τόν Θεό, 1981, σελ. 169 εξ. Βλ. Π. Αλεξ. Σμέμαν, Ευχαρίστια, σελ. 95 εξ.
7. Ισαάκ του Σύρου, απαντα τά ευρεθέντα ασκητικά, σελ. 323.
8. Κλήμης Αλεξανδρεύς, ΒΕΠΕΣ, τ. 8,284.
9. π. Δ. Στανιλοάε, Θεολογία καί Εκκλησία, σ. 204.
10. Π. Ευδοκίμωφ, Η Ορθοδοξία, σς. 116-117.
11. Ολ. Κλεμάν, Οί καιροί πού καλούν τήν Εκκλησί, Αθήνα, 2004, σς. 30-31.
12. K. Ware, The Orthodox Church, σελ. 282.
13. H. Wybrew, The Orthodox Liturgy, London, 1989, σελ. 4.
14. Μητροπολίτης Περγάμου Ιωάννης, Being as Communion, New York, σελ. 233.
15. Ion Bria, The Liturgy after Liturgy, Geneva, 1996, σελ. 2.
16. Части от молитви от Златоустовата и Василиева Литургия. Подобни молитви срещаме и в молитви от Преждеосвещената Литургия и Литургията на св. Марк.
17. Σ. Αγουρίδης, Τό Ευαγγέλιο καί ο σύγχρονος κόσμος, Θεσσαλονίκη, 1970, σς.37-41.
18. Βλ. Ειρηναίου Ελεγχος ψευδωνύμου γνώσεως, ΒΕΠΕΣ, τ. 5, σελ. 160.

 

Текстът е от книгата на протопр. Михаил Кардамакис “Причастяването с огън”

 Превод: Константин Константинов

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...