Задушница: празник на мъртви или на живи
„Чакам възкресение на мъртвите. И живот в бъдещия век. Амин!“ (Никео-Цариградски символ на вярата)
„Недей сега да почистваш гроба! Днес мъртвите празнуват. Ще дойдем друг път.“. С тези думи преди много години леля ми ме спря да почистя гроба на баба ми на Задушница. От разстоянието на времето днес те ми звучат изключително наивно и даже суеверно, но в определена степен изразяват нейната вяра в отвъдното битие. А може би не само нейната, а на няколко поколения, израснали в нездравата среда на отричане на Бога, на опита за подмяна на религиозността с външна обредност, на замяната на духовното с материалното.
Може би тези думи бяха плод на нейното желание да отдаде почит, без дълбоко да си обясни онова, което не може да се обясни, а във времето, в което бе живяла – онова, което не трябва да се обяснява, а да се отрича – безсмъртието на човешката душа.
Въпросът за смъртта е философски и екзистенциален. Той е загадката, на която никой приживе не може да даде 100-процентов отговор. Дори и да живеем с абсолютната вътрешна убеденост за задгробната участ, която очаква всеки човек, там винаги има едно неизвестно, на което не можем да дадем отговор, разчитайки на нашия личен опит. Спомням си думите на покойния архимандрит проф. Павел Стефанов, който след една своя лекция ни каза: „Убеден съм, че всички ще бъдем много изненадани, когато прекрачим в отвъдното.“. Нашите представи за задгробния живот са често пъти примитивни и суеверни. Ограничават се с материални понятия и наивна образност. Отношението ни се изчерпва с празна обредност, която трудно можем да обясним в християнски контекст, но която регулярно и точно следваме. Самите ние се отдаваме на дълбока скръб и отчаяние, вместо да стъпим на здравите основи на Христовата вяра, която ни казва, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи.“ (Лука 20:38).
Църквата е определила да възпоменаваме заедно нашите покойници поне три пъти в годината. Това са така наречените задушници (наименованието задушница е народно и произлиза от сливането на предлога „за“ и съществителното „душа“, т.е. нещо, което се отнася или извършва „за душата“). Те се отбелязват винаги в събота, понеже според православната традиция съботният ден е отреден за почит към мъртвите. Това е ден на траур, денят, в който мъртвото тяло на Спасителя е престояло в гроба, преди да възкръсне. Първата задушница за годината отбелязваме в съботния ден преди Неделя Месопустна (т. нар. Голяма задушница). Втората задушница е в събота преди Петдесетница, а третата, която не е характерна за всички православни църкви, отбелязваме в съботния ден преди празника Събор на св. Архангел Михаил (Архангеловден). Тя е възприета вероятно под западно влияние. В края на октомври и началото на ноември около дните на Вси светии католиците почитат своите покойници. В България е проникнала чрез руската традиция.
В деня на Задушница християните се събират в храмовете за обща молитва. Извършва се обща панихида (наименованието „панихида“ в славяноезичните църкви се свързва с траурни богослужения, за разлика от гръкоезичните, където това е обикновено нощно бдение), в която се отправят прошения за упокоение душите на починалите „от Адама до днес“. Четат се имената на онези, за които някой е поръчал църквата да отправи специално молитви. По традиция в този ден се раздават осветени в храма храни, между които винаги присъства хляб, вино и жито. Тази практика идва още от старозаветните времена, почивайки на заръката, която Товит дава на сина си: „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните…“ (Тов. 4:17). Житото има символно значение. Възприема се като образ на възкресението, тъй като житните зърна се посяват в земята (погребват се в нея), престояват там продължително време и след това дават своя плод, според думите на Спасителя „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Йоан 12:24). След общата панихида се посещават гробовете на починалите, където също се отправят молитвени прошения за тяхната по-добра задгробна участ.
Почитта към мъртвите и молитвата за тях в православната и католическата традиция се възприема като задължение на самите християни и израз на тяхната любов. „Милост за даване да имаш към всеки жив, но и умрелия не лишавай от милост.“ (Сир. 7:36). След като всички са живи у Бога, ние можем да се молим за тяхното спасение и да изпросваме милост от Господа. Апостол Павел заръчва на Тимотей: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци“ (1 Тим. 2:1).
Разбира се, в това отношение има и една граница. Ние се молим за онези, които не са живеели в безверие, богоборство и богохулство, а за тези, които са имали желание да живеят с Бога. Затова и упрекът на протестантите, че молитвите за покойниците са безсмислени, е безпочвен.
Чрез молитвеното ни застъпничество ние признаваме пред Бога нашата обич към човека, който сме загубили, неговата значимост и мястото, което той е отвоювал в нашия живот. Молитвата за покойниците е и наше лично свидетелство, което да послужи за оправдание на сторените грехове. Скръбта е проява на обич и помирение, затова, когато изпросваме милост, проявяваме най-висшата форма на милосърдие, потвърждаваме нашето лично опрощение, както и верността ни към закона за любовта. Това, разбира се, е последната инстанция. Като християни ние трябва да се водим от любовта, която не просто да преобладава в живота ни, а да го изпълва всецяло. Нямаме време за конфликти, препирни и сърдене, защото не знаем деня и часа, в който безвъзвратно ще сме загубили възможността за общение и лично помирение, възможността да дадем и да получим прошката, така необходима за нашето спасение.
Почитта към мъртвите открива в нас един много важен аспект от духовния ни живот. Тя е естествено отражение на вярата ни във възкресението. Открива се чрез нашите представи за отвъдното, чрез молитвеното ни разположение и отношение и чрез външните белези, които оставяме в местата за „вечен покой“. Свети апостол Павел обяснява вярата във възкресението именно чрез смъртта: „…ако мъртви не възкръсват, и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете“ (1 Кор. 15:16-17). Така в съзнанието на вярващите трябва да се вгради идеята за смъртта като преходна точка към вечното битие. Най-пълно тя се развива в християнството и конкретно в личността на Богочовека Христос. Ако ние отричаме вярата в задгробното битие, в живота след смъртта, във възкресението като всеобщ факт, това означава, че сме твърде далече от самото християнство.
Днес мнозина, които се определят като православни християни, но не са катехизирани, ограничават вярата си до една бариера, наречена несигурност – несигурност за естеството на Бога, наричан „някаква сила“, „някаква енергия“, „нещо във вселената“. Несигурност за историчността на библейските събития – „Да, това е така, ама дали наистина е така?“, „Звучи фантастично, но сигурно хората са си го доизмислили…“, несигурност в задгробното битие – „Сигурно има нещо там… някаква светлина…“, „Никой не се е върнал оттам, за да потвърди, ама сигурно има нещо“.
Когато разширим познанията си върху вярата, която изповядваме, тези бариери се вдигат, без да оставят белезите на съмнение и несигурност. Така вярата ни във възкресението и задгробното битие на човешката душа се разширява чрез опознаването на самата вяра и чрез нейното живеене. Това се случва, когато изразът „аз съм християнин“ е придобил вече същностният си и естествен смисъл.
Друго отражение на нашата духовна култура и вяра във възкресението е състоянието на гробищните паркове. Тяхното буренясване е доказателство за бездуховността, на която сме се отдали. „Буренясала“ е всъщност нашата надежда в отвъдното. Ние не отиваме на гробищата, за да говорим приказки в пространството на тление, търсейки връзка с покойника и с надежда, че „той/тя ни чува от гроба“, а за да отправим молитва за спасение. Ние поддържаме гробовете на нашите предци и близки, защото вярваме, че тленността е само временно явление. Пророк Йезекиил свидетелства чрез пророчеството си, че ще се съберат костите „кост до своя кост“, че ще израсне върху тях плът и ще влезе в тях дух, и ще оживеят (Йез. гл. 37). Гробищата не са просто пространство, което да поддържаме няколко години след смъртта, докато потушим мъката в сърцето си, а символ на нашата надежда, че възкресението е факт, който отново ще ни събере с нашите близки, роднини и приятели.
В България занемаряването на гробищните паркове е една твърде грозна действителност, която ни изобличава именно за нашето бездушие. Показателно е, че кичът замества вярата. Все по-рядко кръстът присъства на надгробните паметници. Той е заменен от арки, бюстове, розички, сълзи, сърца и петолъчки. Символът на победата над смъртта се е превърнал в ненужен атрибут, неоценен и неразбран. Тревясалите български гробища са се превърнали в място на забравата, безнадеждността и отчаяната скръб. Сякаш сме превърнали тези пространства във външен белег на липсата на упование във възкресението.
До тези тъжни изводи стигнах преди около година, наблюдавайки дните на Вси светии в една католическа държава. Това е периодът от годината, в който католиците почитат своите покойници. Гробищният парк на словашката столица Братислава беше осеян с безброй разцъфтели декоративни саксии, обсипани с малки цветчета, които следващите няколко месеца обагряха сивите мрамори и черните гранитни надгробни плочи. Нямаше гроб, на който поне 24 часа да не горяха запалени множество фенери, огряващи малки или големи разпятия, скулптурни изображения на Пресв. Богородица или ангели.
Ако ние, православните, се бием в гърдите, че сме носители на неподправената Истина, трябва да отговорим и на въпросите – Защо не живеем чрез нея? Защо не вярваме в нейните основи? Християнството се основава на вярата в Христовото възкресение. Защо позволяваме в сърцата ни да навлезе тихото съмнение? Защо губим молитвената връзка с онези, които са се преселили в отвъдното? Защо не се молим за тях? Защо сме занемарили местата, където техните тленни останки очакват ангелската тръба, която да възвести Второто Христово пришествие?
Едни от нас ще кажат, че за това е виновен тоталитарният режим, който разрушаваше гробищните паркове (както това се случи в Шумен), затваряше ги, за да ги превърне в поле, където върху каменните плочи да тренират каратистите (както това се случваше във Варна), забраняваше на представителите на различните религии да извършват своите обреди там и самата обредност заменяше със светска. Други ще кажат, че нашата народопсихология е такава. Че в нас от древни времена живее желанието да сме духовни, но само когато лично сме се убедили в силите на Бога, изразени чрез чудотворство. Задгробният живот е далече от нас, от нашите възможности опитно да го опознаем в рамките на живота си. Затова и старанието ни към починалите и към местата за вечен покой е на такова примитивно ниво.
Не са важни отговорите, които ще си дадем в момента. Важно е дали ще намерим отново пътя, по който всеки ден да преоткриваме вярата във възкресението по нов, по-съвършен начин. Дали чрез нея ще израстваме и ще се укрепваме духовно по пътя към смъртта, която за нас да се превърне не в край, а във врата, през която ще прекрачим във вечността. Дали това ще можем да сторим достойно?
Осмисляйки пълноценно тази действителност, ще променим и отношението си към онези, които не са вече сред нас. То ще бъде по-смислено и изпълнено със съдържание. Ще замени дълбоката скръб и болка с утехата, която вярата дава. Тогава Задушница няма да е „празник на мъртвите“, а убедено ще можем да кажем, че това е празник на живите, защото у Бога няма мъртви, а всички са живи.
Статията „Задушница: празник на мъртви или на живи“ е публикувана в новия брой 9/2013 на сп. СВЕТ.
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
Религиите в България
Духовността на Новата епоха и младите хора в България, Жасмина ДОНКОВА
Естественият човек и зародишът на свръхестественото – разговор с Владета ЙЕРОТИЧ
Тиквешки новели, Маргарита ДРУМЕВА
…и още любопитни статии за пътешествия, вяра и култура.
