Благодатното помнене на смъртта

След изминалите повече от петдесет години не бих могъл да възстановя в паметта си събитията от моя вътрешен свят в хронологичен ред. Полетът на духа в умното* пространство е неуловим, както е казал и Сам Господ в разговора Си с Никодим: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива и с всекиго, роден от Духа“ (Йоан 3:8).

Мисълта ми сега се връща към някои от онези тягостни и отчаяни състояния, оказали се по-късно скъпоценно знание за мене и източник на сили при осъществяването на подвига, който предстои на всеки един от нас. Преживяното, като с длето върху камък, е издялано по тялото на моя живот, затова сега бих могъл да разкажа за онова, което вършеше с мене Божията десница.

Още в ранно детство душата ми възприе мисълта за вечността. От една страна, това бе естествено следствие на детската ми молитва към Живия Бог, при Когото бяха отишли дедите и прадедите ми, а от друга – децата, с които общувах по онова време, с желание и наивна сериозност потъваха в размисъл върху тази тайна. Докато растях, все по-често разсъждавах над онова, което е безкрайно и вечно. Това се случваше най-вече в разговорите с по-малкия ми брат Николай (1898-1979), който бе по-мъдър от мене и от когото научих много. Когато избухна Първата световна война (1914-1918), проблемът за вечността завладя съзнанието ми напълно. Вестите за хилядите невинни хора, избивани по фронтовете, ме изправяха непосредствено пред зрелището на трагичната действителност. Невъзможно беше да се примиря с факта, че животът на толкова много млади хора е насилствено прекъсван, при това с безумна жестокост. Самият аз можех да се окажа сред тях и задачата ми щеше да бъде да убивам непознати, които на свой ред щяха да се стремят възможно най-бързо да унищожат мен. И ако по волята на злите управници се стига до такива положения, какъв е смисълът от идването ни на този свят? И аз… защо тогава съм се родил? Току-що бях започнал да се осъзнавам като човек: в мене се разгаряше огънят на благородните желания, на характерния за младостта стремеж към съвършенство, зараждаха се пориви към светлината на всеобщото познание. И да пожертвам всичко това? И то по такъв начин! За кого и за какво? В името на какви ценности?

От молитвите в детството знаех, че поколенията преди мене са си отишли с упование на Бога, но през онези дни бях изгубил детската си вяра. Вечен ли съм аз, а също и другите хора, или всички ще изчезнем в мрака на небитието? Този въпрос, върху който преди разумът ми размишляваше спокойно, сега беше като безформена маса от разтопен метал. В дълбините на сърцето ми се появи странно усещане – всичко, придобито на земята, е безсмислено. В това усещане имаше нещо съвсем ново, различно от всичко друго.

Външно бях спокоен, често се смеех весело, изобщо живеех като другите хора. Но тихо и спокойно нещо ставаше в сърцето ми, а умът ми, „съблякъл“ от себе си всичко, заключваше вниманието си вътре в душата. Гигантски плуг преминаваше през необятните простори на моята страна и изтръгваше корените на миналото. Всички бяха на крак. Навсякъде – свръхчовешко напрежение. И дори повече от това: в целия свят ставаха събития, които поставиха началото на нова ера в историята на човечеството; духът ми обаче не се спираше върху тях. около мен се рушаха купища неща, но вътрешното ми съкрушаване бе по-напрегнато, да не кажа по-важно събитие за мен.

Защо беше така? В онези дни не можех да разсъждавам логично. Мислите ми се раждаха вътре в мене, извираха от състоянието на духа ми. Ако аз наистина умирам, т.е. потъвам в „нищото“, то и себеподобните ми също изчезват безследно. Тогава всичко е суета и истински живот не ни е даден. Всички световни събития са просто една злобна насмешка над човека.

Страданията на духа ми бяха породени от външните катастрофи и аз естествено ги отъждествявах със собствената си съдба: ако умра, това означава да изчезне всичко, което съм познал и с което съм свързан битийно. Това усещане се появи независимо от войната. Моята неизбежна смърт не беше нещо безкрайно незначително – просто „с един по-малко“. Не, в мене, с мене умира всичко, което съзнанието ми обхваща: близките хора, техните страдания и любов, целият исторически прогрес, земята, слънцето, звездите и необятното пространство; дори Самият Творец на света, Той също умира в мене; цялото битие потъва в мрака на забравата. Така възприемах тогава своята смърт. Духът, който ме бе завладял, ме откъсваше от Земята и ме хвърляше в някаква мрачна област, където няма време.

Вечната забрава, като угасване на светлината на съзнанието, предизвикваше ужас в душата ми. Това състояние ме съкрушаваше, властваше над мене против волята ми. Събитията наоколо упорито ми напомняха за неизбежния край на световната история. Образът на бездната беше постоянно в мен и само понякога ми даваше малко покой. Помненето на смъртта постепенно стана толкова силно, че започнах да възприемам света, целия наш свят, като мираж, който всеки миг може да изчезне във вечната пропаст на небитието.

Реалност от друг порядък, неземен, непонятен, ме завладяваше, въпреки опитите ми да избягам от нея. Много добре си спомням какво изпитвах тогава: бях потънал в ежедневието си като всички останали, но на моменти губех усещане за земята под краката си. Виждах я с очите си, както обикновено, ала с духа си се реех над бездънна пропаст. Към това явление се прибави и друго, не по-малко тягостно: пред мене се издигна духовна преграда, която усещах като дебела оловна стена. Нито лъч светлина – светлина духовна, а не физическа – не проникваше през тази нематериална стена. Дълго време тя стоя пред мене, угнетявайки ме.

Съзнанието, че съм осъден да умра някой ден (и това беше независимо от външните събития – войната, болестите и другите бедствия), бе за мене непоносима мъка. И изведнъж, без да размишлявам за нещо конкретно, в сърцето ми се появи следната мисъл: щом човек може да страда така дълбоко, то по своята същност той е велик. Фактът, че с неговата смърт умира целият свят, и дори Бог, е възможен единствено, ако човек сам по себе си е в някакъв смисъл център на цялото мироздание. И в Божиите очи той наистина е най-ценният от всички творения.

Господ знае благодарността ми към Него затова, че не ме пощади и „не отстъпи, вършейки всичко, докле не ме въздигна“, за да видя Царството, макар и „донейде“ още (1 Кор. 13:12). О, ужаси на това благословено време! На никого не е по силите да тръгне доброволно на такива изпитания. Сега си спомням за оня космонавт, който отправял отчаяни призиви от космоса към земята, за да го спаси от смърт. Радиото улавяло стенанията му, но никой нямал средствата, за да му се притече на помощ. Струва ми се, че донякъде може да се сравни преживяването на бедния космонавт с онова, което изпитвах, докато пропадах в мрачната бездна. Духът ми обаче не се обръщаше към земята, а към Оня, Когото все още не познавах, но в Чието съществуване бях уверен. Аз не Го познавах, но Той по неведом начин беше с мене и имаше нужните средства за моето спасение. Той изпълва всичко, но от мене се криеше; тогава видях смъртта не в тялото, не в земните £ измерения, а във вечността.

Така „със знак минус“ в мене се разкриваха дълбините на Битието. Материалният свят губеше своята плътност, времето – своята продължителност. Измъчвах се, понеже не разбирах какво става с мене. По онова време все още не знаех нищо за учението на отците на Църквата, за техния опит. В следствие на този важен пропуск в моите знания се увлякох по мистическата философия на нехристиянския Изток. В безумието си реших, че там ще намеря изход от бездната, в която потъвах. Така изгубих много скъпоценно време. Впрочем години по-късно, преживял неведнъж отдръпването на благодатта поради тщеславни помисли, понякога си мислех: страшна беда е духовното невежество. А в моя случай тъкмо незнанието ми позволи да нося в продължение на дълги години изобилието на излелия се върху мене дар на моя Бог – благодатното помнене на смъртта, което светите отци толкова високо ценят. И наистина, когато се запознах с писанията на светите подвижници, възпели величието на този дар, се появи опасност да изгубя придобитото съзнание за своето нищожество.

В оня незабравим, но сложен и съвсем нелек период от живота ми неведнъж бях изкушаван от страшни помисли на гняв към моя Създател. Измъчван от това, че не разбирах какво става с мене, започвах да се боря с Бога. Мислех си за Него като за враждебен Властник. Всички хора имат общ природен корен, ето защо аз пренасях своите състояния върху другите. Жалкият ми ум се „бунтуваше“ заради всички поругани с ненужния дар на живота и съжалявах, че нямам меч, с който да разсека „проклетата земя“ (вж. Бит. 3:17) и така да сложа край на отвратителния абсурд… Идваха ми още много безумни мисли, но тези двете, струва ми се, бяха най-крайните. За щастие тази горчивина не можа да проникне в дълбините на сърцето ми: мястото там бе вече заето. Някъде в духа ми все още живееше надежда, по-силна от всички спазми на отчаянието: Всемогъщият не може да бъде друг, освен благ. Ако не беше така, откъде щях да имам представа за Благото Същество? И вътрешният ми слух напрегнато се вслушваше в нещо неосезаемо, но в същото време реално.

Никога няма да мога да изразя с думи необикновеното богатство на онези дни, в които Господ, без да обръща внимание на моите протести, ме взе в мощните Си ръце и сякаш с гняв ме захвърли в безкрая на създадения от Него свят. Какво бих могъл да кажа? По суров начин наистина, но Той откри за мен хоризонтите на едно друго Битие. Моите страдалчески перипетии бяха истинско „ходене по мъките“.

Войната с Германия наближаваше печалния за Русия край. От няколко месеца се разгаряше друга война – гражданската, в много отношения по-страшна от световната. Картината на трагедията на човешкото съществуване сякаш се бе сраснала с душата ми и помненето на смъртта не ме напускаше, където и да идех. По странен начин бях разкъсван вътрешно: духът ми пребиваваше в онази тайнствена сфера, за която не намирам думи, а душата и разсъдъкът ми живееха в обичайното всекидневие като всички останали хора.

Бързах да живея. Боях се от загубата на всеки час. Стремях се да натрупам максимум знания не само в своята област – живописта, а и изобщо; работех усърдно в просторното си спокойно ателие. Често пътувах из Русия и Европа; месеци наред живях в Италия и Германия, а след това се установих за по-дълго във Франция. Срещах се с много хора, предимно свързани с изкуството, но никога и никому не казах думичка за „другия“ си живот в духа – нищо не ме подтикваше към такава откровеност. Онова, което ставаше вътре в мене, произтичаше от някакво висше начало и не зависеше от волята ми; то не беше по моя инициатива. Аз не го разбирах, но въпреки това то бе свято за мене.

Красотата на външния свят, заедно с чудото на самото й съзерцание, силно ме привличаше. Зад видимата действителност обаче аз се стремях да уловя невидимата, извънвремевата – онази, която ми даваше мигове на върховна наслада в живописта. Но настъпи време, когато помненето на смъртта достигна такава сила, че влезе в решителна битка с художническата ми страст. Спорът не беше нито лек, нито кратък. В мене се водеше битка на два фронта: благодатното помнене на смъртта не слизаше на земята, а зовеше към висшите сфери; докато изкуството измамно ми се представяше като нещо възвишено, отвъдно на земния план, а в най-добрите си произведения дори като докосване до вечността. Всички тези мъчителни терзания бяха напразни: неравенството беше твърде очевидно и накрая победи молитвата. Усещах се разкъсван между временната форма на съществуване и вечността. През онзи период вечността ми се явяваше в своята „отрицателна“ страна – като смърт, която поглъща всичко.

Не бих могъл да разкажа тук за всички форми на угасване на живота, които съзерцавах с духа си. Ясно си спомням едно преживяване, особено характерно за онези дни: седнал на масата, чета, подпрял глава с ръка, и изведнъж усещам, че в нея държа черепа си и мислено го гледам отвън. Физически все още бях млад и в добро здраве. Не разбирах същността на ставащото с мен и се опитвах да се освободя от тези преживявания, нарушили спокойния ход на моята работа. Невъзмутимо си казвах: „Пред мене е цял един живот, може би четиридесет, а дори и повече пълни със сили години…“. И какво от това? Отговорът дойде изведнъж, без да съм го обмислял: „Дори и хиляда години да са… а после какво?“. В съзнанието ми хилядата години свършваха преди още да се бе оформила мисълта за тях.

Всичко, подложено на тление, губеше своята ценност за мене. Щом погледнех хората, преди да съм помислил каквото и да било, аз ги виждах като подвластни на смъртта, умиращи, и сърцето ми се изпълваше със състрадание към тях. Не исках от „мъртвите“ нито слава, нито власт над тях; не очаквах и да ме обичат. Презирах материалното богатство, а и интелектуалното не ценях високо, понеже не ми даваше отговор за онова, което търсех. Да ми предложеха векове щастлив живот, нямаше да ги приема. Духът ми се нуждаеше от вечност, а вечността, както разбрах по-късно, беше пред мене и действено ме възраждаше. Бях сляп, без разум. Вечността чукаше на дверите на душата ми, а тя от страх се бе затворила в себе си (вж. Откр. 3:18-20).

О, как страдах, но нямаше никакъв изход, освен зародилата се отново молитва към все още Непознатия, или по-точно Забравения, от мене. Тази пламенна молитва завладя дълбините на цялото ми същество и години наред не ме напускаше нито наяве, нито насън. Мъчението ми трая дълго. Бях доведен до пълно изтощаване на силите. И тогава, съвсем неочаквано, сякаш тънка игла проби дебелата оловна стена и през мъничкия процеп проникна лъч Светлина.

Болният често не знае от какво страда и разказва на лекаря субективните си усещания, като очаква да чуе обективната диагноза. Така и аз тук просто предавам „субективната“ история на своя минал опит.

Учение за дадената ми благодат открих у светите отци на Църквата. Помненето на смъртта е особено състояние на духа, което няма нищо общо с присъщото на всички ни съзнание, че някой ден ще умрем. Това удивително помнене на смъртта извежда духа ни извън земното притегляне. Като сила свише, то ни издига над земните страсти, освобождава ни от властта на всяко временно желание и привързаност и така ни дава да живеем свято. Макар и по отрицателен начин, то плътно ни прилепя към Вечното.

Помненето на смъртта ни дава опит за безстрастието. Но това все още не е положителното безстрастие, при което Божията любов властва напълно в нас; то не е и изцяло отрицателно, понеже не е противоположно на любовта. Помненето на смъртта пресича действието на страстите и така слага начало на коренна промяна в цялата ни жизнена дейност и възприемане на нещата. Фактът, че помненето на смъртта поражда усещане за собствената ни смърт като край на цялото мироздание, потвърждава даденото ни откровение, че човекът е Божи образ и като такъв е способен да вмести в себе си и Бога, и сътворения космос. Това е също и началото на конкретното осъществяване на ипостасното начало в нас. Този опит подготвя духа ни да възприеме по-реално християнското Откровение, подготвя го и за богословието, в чиято основа е опитът за едно друго Битие.

Когато помненето на смъртта със своята сила извèде цялото ми същество на равнището на вечността, тогава, разбира се, настъпи и краят на моята „детска“ игра – заниманията ми с изкуство, превърнало ме в свой роб. Скръбен и тесен е пътят на нашата вяра: цялото тяло на живота ни се покрива с рани, а болката достига такава степен, при която страдащият ум замира в напрегнато пребиваване извън времето. Когато се завърнем от това битийно съзерцание, в дълбините на сърцето си откриваме завършени мисли, родени не от нас; в тях се съдържа предусещане за по-нататъшните откровения за Бога. Този благодатен дар не може да се опише с езика на ежедневието. Опитът показва, че той се усвоява само в дългия процес на нашето пълно понизяване** (кеносис). Тогава, сякаш свръх всичките ни очаквания, идва несъздадената Светлина и изцелява всички рани. Сиянието на тази Светлина ни явява изминатия „тесен“ път като уподобяване на Христовия Кеносис, чрез което ни се дава осиновяването от Бога Отца.

В степента, в която ни се открива Абсолютното Битие, ние усещаме все по-напрегнато собственото си нищожество и нечистота. Това усещане е ужасно. И все пак съжалявам, че в последните дни на старостта ми силата на това благословено състояние в мене намаля. Господ ми даваше да живея в потоците на Неговата милост, а аз нищо не разбирах – у Него всичко е необичайно. Но Господ не ме остави докрай в мрака: Той ме отведе при нозете на блажения Силуан и тогава осъзнах, че целият ми предишен опит е бил подготовка, за да разбера учението на стареца.

Да бъде благословено Името Господне вовеки веков.

Бележки

* Тоест пространството на ума. – Б. ред.
** В оригинала – истощание (от църковнославянски), на гръцки – „кеносис“. Кеносис буквално означава „опразване“, т.е. Синът Божи, втората Ипостас на Светата Троица, в Своето снизхождане към човека се „лишава“, „смалява“ Своята божественост, за да приеме напълно човешката природа („образ на раб“) и в състоянието на тази природа да осъществи делото на спасението, като, въпреки божествеността Си, претърпи кръстна смърт. (Фил. 2:5-8). – Б. пр.

 

Превод от руски: Ивайло Данов, Мила Игнатова

Из книгата „Ще видим Бога както си е“, ИК „Омофор“ 2005