Човекът е подсъдимо същество

Призовката вече му е връчена, но датата не е вписана: съдебното заседание може да се състои всеки един ден и във всеки един час. Адвокати няма да има. Прокурори също. Вярно, ще има стражари, стоящи с безстрастно лице зад гърба му. И ще има Съдия, справедлив и неподкупен. И, разбира се, подсъдим, комуто всичко ще е ясно без много приказки.

Всеки от нас – казва Дюренмат – може да бъде хвърлен в затвора без обяснение на вината, и всеки дълбоко в душата си ще знае за какво. Жестоки думи, но трудно е да им се възрази.

Малцина от човешките синове на онзи последен Съд ще могат да повдигнат очи към Седящия на престола. Повечето ще стоят с наведени глави. Само тук, в привичната земна реалност, ние плетем мрежи от оправдания и дантели от силогизми. На онзи Съд всичко ще бъде много по-просто.

Не мислете, че става дума за абсурдния свят на Йозеф К. от „Процесът“ на Кафка, който не знае от кого и за какво, но знае, че е осъден и че трябва да умре. Кафка е описал вътрешния свят на човека, който вече не вярва в Бога и не знае Кой ще го съди, но продължава да усеща неумолимостта и неотвратимостта на съда в съкровените дълбини на сърцето си. Такава е вътрешната трагедия на човека от модерната епоха. И тогава наистина възниква абсурдна ситуация, потискаща с чувството за обреченост. Но в нашия случай Съдията не крие лицето Си и не потулва обвинителния акт. Освен това Той съобщава предварително какво е нужно за оправданието.

Нищо свръхестествено. Трябва просто да разбереш, че този свят не е място за наслади, а тъмница и дом на скърби. Хората боледуват, нуждаят се от храна и дрехи, търпят насилие, лежат в затвора, блъскат се в хиляди вкаменени проблеми като луди, които трошат главите си в стената. И трябва да помагаш на хората да носят своя кръст. Да плачеш с плачещия и да се радваш с радостния. Да споделяш залъка си с гладния, да пускаш под покрива си бездомния, да утешаваш болния и да плачеш за затворения. Както е казал Антон Павлович Чехов, до дома на всеки щастлив човек трябва да стои някой с чук в ръка и с удари по вратата да напомня на щастливеца, че светът продължава да страда и че безброй много хора наоколо се нуждаят от помощ. Щастливият е длъжен да бъде състрадателен. И пред вратата на нашето сърце наистина стои Някой, Който чука и чака да Му отворим. Така е казано в Апокалипсиса, и най-доброто в литературата традиционно приглася на реченото в Писанието.

Христос е наистина Бог, станал Човек. Той стана един от нас, за да можем да Го срещаме всеки ден. Както легендарните халифи от древността са обличали прости дрехи и са обикаляли града, смесвайки се с тълпата, вслушвайки се в разговорите, така и нашият Господ се е смесил с нас и крачи всеки ден неразпознат сред хората. Той е в регистратурата на болницата и на автобусната спирка; може да бъде забелязан в кварталната гостилничка и на опашката пред гишето на касата.

Какво да сторим с Него? Можем да Го облечем, а можем и да Му отнемем последните дрехи. Можем да Го пуснем вкъщи, а можем и да Го изпъдим от жилището Му. Можем да отидем при Него в затвора, но можем и да Го хвърлим там по лъжливо обвинение или пък изобщо без съд и присъда. Можем да бием Христос или да Го лекуваме. Можем да се застъпим за Единородния, а можем и да Го изблъскаме от пътя си като сляп безпомощен старец.

Тъкмо това ще е голямата новина на Съдния ден. Хората изведнъж ще научат, че всичко, което са сторили в живота си, са го сторили на Христос. Наклеветили са Христос, застъпили са се за Христос, окрали са Христос, изтрили са сълзите на Христос или пък са Му превързали раните. Тогава ченетата на праведниците ще паднат от изумление и те ще изкрещят: „Че кога сме Те виждали гладен или жаден, гол или болен, Господи?“ И Той ще им отговори с онези удивителни думи, които всеки от нас трябва да знае наизуст. Също и грешниците ще изреват потресено. Техните претенции ще са прости. „Че аз бих ли Ти избил зъбите, ако знаех, че това си Ти? Щеше ли да ми се свиди да Ти дам пари, ако Те бях познал?“ И така нататък, и така нататък. Но нали тъкмо там е проблемът, че не са Го видели, не са Го познали, не са Го забелязали. Трошили са кокалите на Иван, а е плакал Христос. Писали са доноси срещу Драган, а в пандиза е бил хвърлен Господ. И не са Го познали, защото не са вярвали, не са размишлявали, не са слушали съвестта си. Яви ли се Господ ей-сега пред нас в славата Си, то кой ли няма да Му се поклони, кой ще се откаже да Му послужи?

Кариеристите и подлизурковците ще изблъскат всички, за да целунат първи отпечатъка от крака Му на земята. Но Той е решил да постъпи другояче. Той скрива Своя лик и ни се показва всеки ден в „робски вид“, за да Му послужат онези, които имат вяра и носят в сърцето си благодат. За да бъдат наистина достойни за награда онези, които „не са видели, но са повярвали“.

Днес вече няколко пъти всеки от нас е видял Христос и не Го е познал. Ние по навик стискаме ръката Му и Го питаме: „Как я караш?“. Молим Му се, без да Го забелязваме. Такава е нашата слепота. Такова е поведението на затворниците в затвора на егоизма. Но Словото Божие е живо и действено. То е по-остро от всеки меч и разсича съзнанието ни всеки път, когато се чете и проповядва Евангелието. Христос е наблизо. Той се е въплътил не призрачно, а истински и непоклатимо. Можем и трябва да Му служим всеки ден чрез извършването и на най-малки, най-прости добри дела, които сторваме на ближните си, помнейки за Богочовека.

Християнският мир е мирът на съзнателното човеколюбие, което се ражда от мисълта, че пред теб в смирен вид стои Той – Царят на небето и земята. И в края на краищата тъкмо според този критерий ще се отнесе и Той към нас на онзи Съд, призовката за който ни е връчена от вярата, а датата все още не е посочена.

– Ти вярваше ли в Мен? Мислеше ли за Мен? Забелязваше ли, че Аз присъствам във всекидневието ти? Ако да, то Аз съм облечен в подарени от теб дрехи и нахранен с твои пари. Ако ли не, то Аз съм окраден от теб, излъган от теб, унизен от теб. Лично от теб или с твое съгласие.

„И тези ще идат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен“. | www.pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов