Кремиране на починалите

Бих искал да разбера какъв е възгледът на Православната църква за кремирането на починалите? Чувам, че Православната църква се противопоставя на кремацията. Догматически ли са причините?

Не мисля, че става дума за изцяло догматически въпрос. Това се вижда от факта, че в Синаксарите на Църквата има много мъченици, които са завършили живота си, бидейки изгорени, и затова в тях срещаме изрази като „в огън се прославиха“. Освен това има и хора, които са загинали в огън при упражняване на своята професия. Това не означава, че телата на тези хора няма да възкръснат. Подобно твърдение би било абсурдно и неправославно.

Според св. Григорий Нисийски, въпреки че чрез смъртта душата се отделя от тялото, човешката ипостас остава. Това означава, че душата на човека – и след нейното отделяне от тялото – различава кой елемент е неин и кой чужд сред различните тела и елементи, на които тялото се е разпаднало. Св. Григорий наред с другите неща използва примера с керамичните изделия, които са изработени от един и същи материал. Всички те се състоят от едни и същи елементи, но всяко от тях има различна форма – едното е делва, другото амфора и т.н. Когато тези керамични изделия са цели, техният притежател ги разпознава лесно. И дори да се счупят, той отново ще може да ги разпознае, тъй като ще открие кое парче принадлежи на делвата, кое на амфората и т.н. Същото става и с душата. Тя познава формата на тялото и след неговото разлагане, тя разпознава и елементите, от които е било съставено и които сега са се разединили. Св. Григорий казва: „ἀεὶ ἐπισταμένη (ἡ ψυχὴ) τὸ ἴδιον“, т.е. душата „винаги е знаела своето тяло“, с което е съединена. И дори след неговото разлагане тя го разпознава по елементите, които съществуват в останките.

Душата поддържа единството на естеството, защото разпознава елементите на тялото и след неговото разлагане. В бъдеще чрез Божията сила всички тези елементи ще се съединят помежду си и с душата, а човекът отново ще бъде конституиран. Затова казах, че въпросът с кремацията на мъртвите не е абсолютно догматически, тъй като отделянето на душата от тялото чрез смъртта не води до унищожаване на ипостаста.

Следователно не съществува проблем с кремацията на починалите. Дилемата кремация или погребване няма смисъл. Защо тогава Църквата се противопоставя?

Казах, че това не е абсолютно догматически въпрос, което обаче не означава, че ние като християни лесно ще приемем кремацията на починалите. От друга страна, не виждаме такава практика в цялото ни Предание. В нашата традиция не съществува кремиране на телата. За да развия по-лесно моята мисъл, ще кажа, че едно е нашите тела да изгорят поради някакво събитие, което не е предизвикано от нас, а друго е ние да поискаме да ги изгорят след излизането на душите от тях. Защото, ако искаме изгарянето на телата ни, това означава, че правим последното поради някаква идеология, която е противоположна на богословието на Църквата. На практика ние отдаваме голямо значение на мисълта, която стои зад всяко действие.

Обикновено сред народите, в които е имало такава практика, е доминирала идеята за презрение към тялото. Известно е платоническото схващане за тялото на човека, според което душата принадлежала на света на идеите, но чрез падението си от онзи свят тя се озовала затворена в тялото. Оттук тялото е зло, а не добро творение на Бога, и спасението на човека се разбира като излизане на душата от затвора, т.е. от тялото. В такива рамки през древната епоха се говори за презрение към човешкото тяло, както и
за отричането на възкресението на телата. Античните философи говорели за безсмъртие на душата, тъй като душата се връщала в света на идеите, но не могли да приемат възкресението на телата. Тук се вижда една важна разлика между християнството, от една страна, и останалите религии, включително античната философия, от друга.

Според православното учение тялото е непосредствено и добро творение на Бога. То не е затвор за душата, след като човекът се състои от душа и тяло, а телата ще възкръснат и ще наследят царството Божие или огъня на ада.

Разбира се, при възкресението телата ще са одуховени. От друга страна, чрез Кръщението и целия църковен живот ние ставаме членове на Тялото Христово. Развълнувах се,к огато прочетох, че при разкопки в катакомбите намерили глинен съд, в който имало кости на мъченици. Отвън пишело, че това са членове на Тялото Христово. Ето такова уважение показваме към нашето тяло. То може да стане храм на Светия Дух.

Оттук, когато някой християнин иска неговото тяло да бъде изгорено, той показва с това, че не вярва в ценността, която има тялото, не го уважава, отхвърля възкресението на телата, бидейки повлиян от разни чужди еретически разбирания. Само от тази гледна точка съществува догматически проблем. Не поради самото изгаряне, а поради идеята, която се крие зад изгарянето на телата. Да не говорим, че онзи, който иска изгаряне на своето тяло, може да е мотивиран от омраза към близките си или от отчаяние и
по този начин да търси отмъщение.

Днес обаче съществуват много други причини, каквито са намирането на място (за погребение) и хигиенични причини, които налагат изгарянето на починалите. Няма места, за да бъдат погребани телата, както и не е правилно да се погребват близо до населени места. Не мислите ли за тази ситуация?

Разбира се, съществува проблем в мегаполисите, както тук в Атина. Но мисля, че този проблем трябва да бъде поставен наред с всички други проблеми, които концентрацията на хора в мегаполисите създава. В областта Атика (чието седалище е столицата Атина) се е съсредоточило почти половината от населението на Гърция. Оттук и този проблем трябва да се разреши радикално наред с останалите проблеми като трафика, екологичния проблем, жилищния проблем и т.н. Всичко това е последица от урбанизацията на населението. Радикалното и ефективно решение са програмите за децентрализация, които ще създадат и по-хуманни общности. За съжаление, повечето отнас постъпваме повърхностно и фрагментарно.

Ако не може да се постигне пълна децентрализация, позволете ми да кажа нещо, което вероятно ще прозвучинаивно, но мисля, че е някакво решение. Защо да не започнем, там където е възможно и позволено, да погребваме нашите близки хора в техните родни места? Това, в допълнение, ще бъде още един стимул за честа комуникация с вътрешността на страната.

Накрая, доброто сътрудничество между общините и Църквата ще реши много проблеми. Нека не се отказваме толкова лесно от една вековна традиция, да не изкореняваме нравите и обичаите на народа, които съответстват на най-дълбоките му вътрешни нужди и правят живота по-хуманен.

Забравяте обаче, че кремирането на мъртвите е било и древна елинска традиция, за която четем в древни текстове?

Изобщо не забравям това. Знаем добре, че в древна Елада практикували и погребването, и изгарянето. Доринай-цивилизованите народи в Античността са проявявалипо-голяма грижа за мъртвите, отколкото за живите и затова са строили паметници, мавзолеи, могили и т.н. Но дори когато изгаряли телата, както се вижда в „Илиада“, това било по-скоро ритуал, а не пълно кремиране. Във всеки случай, не трябва да забравяме, че чрез срещата между християнството и елинизма нещата и тук са се променили напълно. В християнския период изобщо не срещаме случаи на кремиране. Затова двадесетте века елино-християнски живот, който се отличава с уважение към човешкото тяло, с надеждата за възкресение и т.н., са създали една характерна традиция, която трябва да уважаваме.

Правили ли сте специални изследвания сред хората, за да установите как се отнасят към този проблем?

Не съм правил специално изследване. Това, което знам добре като свещеник, е, че нравите и обичаите на народа изразяват много добре неговите идеи и възприятия. Всички обичаи, които са свързани с погребението, изнасянето на мъртвия, обеда в памет на починалия, помените показват любовта на народа към починалия. Чувства се общение с починалите. Мнозина ходят на гроба, чистят го, украсяват го и така показват, че любовта е диахронична, лична, не се изчерпва с течение на времето, нито пък бива
премахната от смъртта. Вярваме, че можем да имаме общение и с починалите.

Съществува и една друга реалност, която нашият народ познава много добре. Това е пастирската грижа по отношение на мощите и гробовете. С други думи по останките ние разбираме дали човекът е стигнал до обожение и може ли да ходатайства за нас пред Бога.

Нетленните мощи вършат чудеса, гробовете на мъчениците стават точки за привличане на много християни, които намират решения на своите проблеми. Ние, православните християни, имаме много предимства в това отношение и така разбираме много добре значението на мощите. Други народи нямат този опит и затова лесно изгарят починалите.

От това, което казахте, разбирам, че насочихте въпроса към психологическите причини. Но този начин на разглеждане на проблема не говори ли за ретроградност?

Това не са просто психологически, а духовни нужди. Благословението на светците не е въображаемо и психологическо, а реално. Разбира се, сега не можем да говорим много за това. Но ако подходим към въпроса с погребението на починалите и от психологическа гледна точка, няма да сгрешим, нито пък ще е проява на изостаналост. Напротив, дори ще кажем, че този акт отговаря на една голяма психологическа нужда на съвременния човек.

Отец Филотей Фарос в своя книга, озаглавена „Скръбта“, анализира много картинно голямата ценност и значение на погребението и на обичаите, свързани с него, за духовното съзряване на човека и преодоляването на скръбта.

Смъртта е нещо страшно, защото разкъсва любовта и единството между двама души. Съвременната наука танатология, която е особено развита в Америка, стига до някои заключения, които са много полезни за нашата дискусия. Констатирано е, че човекът, който е в траур, минава през опредени етапи на един своеобразен процес. Когато умре някой негов близък, той чувства разтърсване, след това скръб и накрая навлиза в период на възстановяване. За всеки човек времето за терапия е различно. Един човек
може да преодолее разтърсването от смъртта за по-кратък период, друг за по-голям. Скръбта има голямо значение за нормалното емоционално узряване на човека. Констатирано е, че когато процесът на скърбене не се осъществи докрай, това създава много проблеми и прави човека емоционално и психологически незрял. Затова начинът и обичаите, свързани с погребението, и връзката на живия с починалото скъпо лице помагат ефикасно за преодоляването на скръбта и психологическото узряване на човека.

Съвременни психиатри с помощта на изследвания констатират, че хората, които са загубили свои деца по време на война и не са могли да ги видят, да ги погребат, да плачат за тях, се затрудняват в терапията и дори стигат до отрицание на смъртта. Те мислят, че децата им не са умрели и ги очакват. Това има страшни последици за социализацията на човека. Човек от тази категория не може да е социален, а има антисоциално поведение, бидейки психологически неизлекуван. Затова съвременната танатология
говори много за терапевтичната ценност на погребението и въобще на всички обичаи, свързани с погребението. Тя дори подчертава, че един такъв обичай, който е съществувал дълго време, не трябва лесно да бъзе отричан. Всичко това можете да го намерите в книгата, която споменах.

Както изглежда, Православната църква се противопоставя на кремирането на починалите.

Разбира се, богословските, психологическите, социалните и хуманните причини не ни оставят да постъпим по друг начин. Имаме дълга традиция, която отговаря на най-дълбоките търсения на човека и не можем да я отхвърлим лесно. Това, което казах преди, както и много други неща, които бих могъл да спомена, показват, че Православието отговаря на всички търсения на съвременните хора, както и че съвременната наука, каквато е психиатрията, го „оправдават“. В миналото се казваше, че е „лудост да си християнин“. Сега бихме могли да променим това и да кажем: „Модерно е да си православен“. Модерно е, защото да си православен е равносилно на това да си човек във всички аспекти и събития от живота.

Из книгата на митрополит Йеротей (Влахос) “Духовни ориентири за съвременното общество”, ИК “Омофор” 2017 г.