Отстъпленията на либералното протестантство

Димитър Митев е доктор по теология, преподавател в Шуменски университет “Еп. Константин Преславски”. Предлаганата статия “От­с­тъп­ле­ни­я­та на ли­бе­рал­но­то про­тес­тан­т­с­т­во” е откъс от книгата му “Христос и духовете на земята ­ от либералното протестантство до New Age”, издание на “Омофор”, м. 12.2000 г.

Ако е вяр­на ста­тис­ти­ка­та на Дей­вид Ба­рет, из­ли­за, че око­ло по­ло­ви­на­та от всич­ки про­тес­тан­ти са петдесет­ни­ци или ха­риз­ма­ти­ци.1 Към тях тряб­ва да се при­чис­лят мно­гоб­рой­ни­те пос­ле­до­ва­те­ли на кул­то­ве, про­из­­­лез­ли съ­що от сре­ди­те на ли­бе­рал­но­то про­тес­тан­т­с­т­во. То­ва са над 250 ми­ли­о­на ду­ши, ко­и­то по раз­лич­ни на­чи­ни са на­пус­на­ли бла­гос­ло­­ве­на­та ду­хов­на те­ри­то­рия на ос­нов­ни­те хрис­ти­ян­с­ки док­т­ри­ни и прак­ти­ка. Про­тес­тан­т­с­ки­ят ли­бе­ра­ли­зъм се от­ка­за от яс­ни­те пос­та­нов­­­ки на хрис­ти­ян­с­ка­та дог­ма­ти­ка, но с то­ва не ста­на по­ве­че хрис­ти­ян­с­ки. Нап­ро­тив, той от­во­ри вра­ти­те на про­из­во­ла в ос­мис­ля­не­то на ос­­­нов­ни­те ис­ти­ни за Бо­га и за чо­ве­ка. „Без­дог­ма­тиз­мът е без­съ­дър­жа­тел­ност, пи­ше рус­ки­ят бо­гос­лов проф. С. Гла­го­лев, …Без­дог­ма­тиз­мът е про­по­вед на нез­на­ни­е­то, но чо­ве­чес­т­во­то тър­си зна­ни­е­то, тър­си ис­ти­на­та.”2

Още от сре­да­та на XIX век ли­бе­рал­но­то про­тес­тан­т­с­т­во за­поч­ва да пра­ви се­ри­оз­ни от­с­тъп­ле­ния от хрис­ти­ян­с­ки­те ис­ти­ни и прин­ци­пи. То с ед­нак­ва ле­ко­та се от­да­ва или на не­о­буз­да­ни­те при­у­­ми­ци на ра­зу­ма, ка­то ра­ци­о­на­ли­зи­ра и де­сак­ра­ли­зи­ра вя­ра­та в Бо­га, или се впус­ка без кон­т­рол в сти­хи­я­та на ира­ци­о­нал­но­то. Раз­г­ле­да­ни­­те кул­то­ве и дви­же­ния са ре­зул­тат имен­но на ре­ак­ци­­я­та на оне­зи ли­бе­рал­ни про­тес­тан­т­с­ки об­щес­т­ва сре­щу ра­ци­о­на­ли­за­ци­я­та на вя­ра­та, сре­щу прев­ръ­ща­не­то й в су­ха бо­гос­лов­с­ко-фи­ло­соф­с­ка сис­те­ма, на­ре­че­на ре­ли­гия. Хрис­тос Яна­рас по­соч­ва, че ко­ре­ни­те на то­ва опас­но яв­ле­ние мо­гат да се от­к­ри­ят още при бл. Ав­гус­тин, кой­то раз­г­леж­да Цър­к­ва­та ка­то „ре­ли­гия, ко­я­то с по­мощ­та на ло­ги­чес­ки ар­гу­мен­ти убеж­да­ва ин­ди­ви­ду­ал­ния ин­те­лект, по­ма­га за за­паз­ва­не­то на са­мо­об­ла­да­ни­е­то и на ин­ди­ви­ду­ал­на­та нрав­с­т­ве­ност, пред­с­та­вя на все­ки от­де­лен чо­век за­щи­та и га­ран­ция, бла­го­да­ре­ние на висш ав­то­ри­тет.”3

Та­зи под­мя­на на древ­но­то раз­би­ра­не за Цър­к­ва­та ка­то жи­вот в Све­тия Дух се из­вър­ш­ва след обя­вя­ва­не­то на схиз­ма­та от 1054 г. То­ва до­веж­да, спо­ред Ян­а­рас, до най-ра­ди­кал­на­та про­мя­на в хрис­ти­ян­­­с­т­во­то. „В край­на смет­ка, пи­ше той, раз­ви­ти­е­то на осо­бе­нос­ти­те на за­пад­но­то хрис­ти­ян­с­т­во е по­ро­ди­ло не прос­то но­ва им­пе­рия или но­ва ми­мо­лет­на ерес, но друг тип ци­ви­ли­за­ция, не­поз­нат по-ра­но в ис­то­ри­я­та.”4 В Ри­мо­ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва жи­ва­та вя­ра в сък­ро­ве­ния, не­­пос­ти­жим Бог ста­ва ре­ли­гия. Сти­хи­я­та на цър­ков­ния жи­вот, из­пъл­нен с де­ла на жи­вот, са­мо­жер­т­ва и брат­с­ко еди­не­ние с Хрис­тос око­ло тра­пе­за­та Гос­под­ня („всич­ки за­ед­но”, епи то ав­то) се прев­ръ­ща в ре­­ли­гия.

В то­ва от­но­ше­ние го­ля­ма е ро­ля­та на схо­лас­ти­те от XII и XIII век. Те ус­пя­ват да из­г­ра­дят вър­ху въз­г­ле­ди­те на бл. Ав­гус­тин дру­га бо­гос­лов­с­ка сис­те­ма, раз­лич­на от та­зи на Все­лен­с­ка­та Цър­к­ва до раз­де­ле­ни­е­то в 1054 го­ди­на. Схо­лас­ти­те се от­каз­ват от апо­фа­тиз­ма на све­то­о­те­чес­ко­то бо­гос­ло­вие, от не­го­ви­те бо­гов­дъх­но­ве­ни проз­ре­­ния за при­о­ри­те­та на лич­нос­т­на­та иден­тич­ност ка­то тай­на на Бо­га и на чо­ве­ка и се ори­ен­ти­рат към ан­тич­на­та фи­ло­соф­с­ка он­то­ло­гия. При нея во­де­що е по­ня­ти­е­то „същ­ност”, ко­е­то се явя­ва ло­ги­чес­ка ба­­за за ос­мис­ля­не на вся­ко кон­к­рет­но би­тие. Спо­ред схо­лас­ти­те вся­ка кон­к­рет­на същ­ност мо­же да бъ­де поз­на­ва­е­ма чрез по­ня­ти­я­та на ин­ди­ви­ду­ал­ния ра­зум. Дос­та­тъч­но е по­ня­ти­е­то да съв­па­да с не­го­вия пред­мет. Та­ка „ис­ти­на­та ста­ва ин­те­лек­ту­ал­но пос­ти­же­ние”.5 То­зи по­­г­ре­шен, спо­ред пра­вос­лав­но­то бо­гос­ло­вие, гно­се­о­ло­ги­чес­ки под­ход ста­ва до­ми­ни­ращ за це­лия за­па­ден свят най-нап­ред в сфе­ра­та на ре­ли­ги­оз­но­то зна­ние, а след то­ва в на­уч­на­та об­ласт. Ця­ло хи­ля­до­ле­тие Цър­к­ва­та е жи­вя­ла с въз­г­ле­да, че ис­ти­ни­те за Бо­га, чо­ве­ка и све­та не са и не мо­гат да бъ­дат при­те­жа­ние са­мо на ед­на лич­ност, кол­ко­то на­да­ре­на и свя­та да е тя. Пъл­но­та­та на ис­ти­на­та е у Бо­га, у Иисус Хрис­тос, Кой­то е път, ис­ти­на и жи­вот (Иоан. 14:6). Сле­до­ва­тел­но, поз­на­­ни­е­то на вся­ка ис­ти­на за­поч­ва от поз­на­ни­е­то на Бо­га, а то­ва ста­ва не са­мо с лич­ния ин­те­лек­ту­а­лен и мис­ти­чен опит, но и с ко­лек­тив­ния ду­хо­вен опит на Цър­к­ва­та. Не­що по­ве­че, лич­но­то бо­го­поз­нан­не е въз­­­мож­но са­мо в пъл­но­та­та на цър­ков­ния жи­вот, за­що­то пъл­на­та ис­ти­на за Бо­га и за чо­ве­ка е в Цър­к­ва­та. Ця­ла­та ис­ти­на се но­си от ця­ла­та Цър­к­ва чрез бла­го­дат­но­то при­със­т­вие на Све­тия Дух. То­ва е би­ла ос­нов­на­­та ак­си­о­ма на све­то­о­те­чес­ко­то бо­гос­ло­вие. Ни­кой от све­ти­те от­ци не е дръз­вал да го­во­ри от име­то на ця­ла­та Цър­к­ва. То­ва е бил не­на­ру­шим прин­цип, съз­да­ден още от апос­тол­с­ко вре­ме и про­я­вен най-яр­ко по вре­ме на Апос­тол­с­кия съ­бор (Де­ян. 15-та гл.). Той ста­ва ос­но­ва и на те­о­цен­т­рич­но­то бо­гос­ло­вие на Цър­к­ва­та до раз­де­ле­ни­е­то, той ос­­­та­ва во­дещ прин­цип и в бо­гос­ло­ви­е­то на Православната Църква. Ар­хи­­ман­д­рит д-р Юс­тин По­по­вич ра­зяс­ня­ва то­зи прин­цип по след­ния на­чин: „Бо­го­чо­ве­кът във всич­ко да бъ­де пръв, да бъ­де всич­ко във всич­ко. Не са­мо Бог, ни­то са­мо чо­век, а Бо­го­чо­век. Тук е оли­цет­во­ре­но и осъ­щест­­­ве­но най-тяс­но един­с­т­во на Бо­га с чо­ве­ка. Пъл­но­та и съ­вър­шен­с­т­во на сво­я­та лич­ност чо­век пос­ти­га чрез съ­е­ди­не­ние с Бо­го­чо­ве­ка… За­поч­­­ва се с Бо­го­чо­ве­ка и се за­вър­ш­ва с иде­а­лен, обо­го­чо­ве­чен чо­век. В цен­тъ­ра на све­та стои Бо­го­чо­ве­кът Хрис­тос. Той е ос, око­ло ко­я­то се дви­жи це­ли­ят свят – и ви­ди­ми­ят, и не­ви­ди­ми­ят. Той е тайн­ст­­­вен цен­тър за ду­ша­та, към кой­то гра­ви­ти­рат всич­ки ду­ши, глад­ни за веч­на­та Ис­ти­на и Жи­вот.”6

В схо­лас­ти­чес­ко­то бо­гос­ло­вие на Ри­мо­ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва оба­че се пос­та­вя друг прин­цип – ан­т­ро­по­цен­т­риз­мът. Той е ло­ги­чес­ко сле­­д­с­т­вие от схо­лас­ти­чес­ка­та идея, че чо­ве­кът по ин­те­лек­ту­а­лен път мо­же да вла­дее ця­ла­та ис­ти­на. По­лу­ча­ва се бо­гос­лов­с­ка ре­а­ни­ма­ция на ми­съл­та на Про­та­гор: „Чо­ве­кът е мяр­ка на всич­ки не­ща”. „Обек­тив­­­ни­ят ра­ци­о­на­ли­зъм, пи­ше Хрис­тос Ян­а­рас, оси­гу­ря­ва ав­то­ри­те­та на иде­о­ло­ги­чес­кия ин­с­ти­тут (Ри­мо­ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва – Д. М.), а той от своя стра­на оп­рав­да­ва ра­ци­о­на­лис­ти­чес­ки­те сво­е­во­лия.”7 Та­ка един гно­се­о­ло­ги­чес­ки под­ход ста­ва бо­гос­лов­с­ки фун­да­мент за ця­ла ин­с­ти­­ту­ция и фор­ми­ра по-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на ней­на­та дог­ма­ти­чес­ка, ка­но­ни­чес­ка и ад­ми­нис­т­ра­тив­на дей­ност. Го­ля­мо­то, аб­со­лют­но неп­ри­­ем­ли­во за све­то­о­те­чес­ко­то бо­гос­ло­вие, но­во­въ­ве­де­ние в док­т­ри­ни­те на Ри­мо­ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва, плод на ан­т­ро­по­цен­т­риз­ма, се по­я­вя­ва още в сре­да­та на XIIІ век. То­ма Ак­вин­с­ки, на­ре­чен от ри­мо­ка­то­ли­ци­те „doctor Ecclesiae”, обос­но­ва­ва в сво­я­та „Summa Theologiae” (1266-1272 г.) иде­я­та за пап­с­ка­та не­пог­ре­ши­мост (infallibilitas), ка­то й при­да­ва до­ри ме­та­фи­зи­чес­ки сми­съл. За пръв път в цър­ков­но­­то бо­гос­ло­вие се пра­ви опит да се за­щи­ти пра­во­то са­мо на един чо­­век, най-вис­ши­ят цър­ко­вен йе­рарх на За­па­да, да при­те­жа­ва и прог­ла­­ся­ва ця­ла­та цър­ков­на ис­ти­на. То­ва пра­во се сак­ра­ли­зи­ра до сте­пен па­па­та да бъ­де смя­тан за Бо­жий на­мес­т­ник – Vicarus Christi. В дог­ма­ти­чес­ка­та дей­ност на Ри­мо­ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва на па­па­та се гле­­да ка­то на „дог­ма­ти­чес­ки ора­кул”, спо­ред из­ра­за на прот. С. Бул­га­ков, а в ка­но­ни­чес­ка­та, ад­ми­нис­т­ра­тив­на­та, бо­гос­лу­жеб­на­та и пас­тир­с­ка­та – ка­то най-висш ав­то­ри­тет, чи­я­то власт стои до­ри над Все­лен­­­с­ки­те съ­бо­ри.

Ре­фор­ма­ци­я­та се опит­ва да от­с­т­ра­ни греш­ки­те на ри­мо­ка­то­ли­чес­ко­то бо­гос­ло­вие и прак­ти­ка, но не ус­пя­ва. При­чи­на­та е, че пър­ви­те ре­­фор­ма­то­ри не поз­на­ват ду­ха и сми­съ­ла на пра­вос­лав­ния ду­хо­вен жи­­вот. В бо­гос­ло­ви­е­то те не из­вър­ш­ват пре­оцен­ка на схо­лас­ти­чес­ка­та он­­­то­ло­гия и гно­се­о­ло­гия на ри­мо­ка­то­ли­циз­ма. Нап­ро­тив, да­ва се пра­во на все­ки сам да че­те и тъл­ку­ва Св. Пи­са­ние, спо­ред пре­цен­ка­та на соб­с­т­ве­ния си ра­зум. Прин­ци­път на ан­т­ро­по­цен­т­риз­ма се за­паз­ва и до­­ри се раз­ши­ря­ва до вся­ка от­дел­на лич­ност. Все­ки е по сво­е­му „па­па”, все­ки мо­же да вла­дее пъл­на­та ис­ти­на за Бо­га, чо­ве­ка и спа­се­ни­е­то. „Про­тес­тан­тиз­мът, пи­ше ар­хим. д-р Ю. По­по­вич, не е ни­що дру­го ос­вен ра­ди­кал­но осъ­щес­т­вен па­пи­зъм… Про­тес­тан­тиз­мът е вул­га­рен па­пи­зъм, но ли­шен от мис­ти­ка, ав­то­ри­тет и власт. Свеж­да­не­то на хрис­ти­ян­с­т­во­­то и всич­ки не­го­ви бо­го­чо­веш­ки ис­ти­ни до чо­ве­ка прев­ръ­ща за­пад­но­­то хрис­ти­ян­с­т­во в ху­ма­ни­зъм.”8 Ху­ма­низ­мът е не­из­беж­но­то след­ст­­­вие от раз­ви­ти­е­то на ри­мо­ка­то­ли­циз­ма и про­тес­тан­тиз­ма, по­ло­жи­ли в ос­но­ва­та на сво­и­те бо­гос­лов­с­ки кон­цеп­ции иде­и­те на ан­т­ро­по­цен­т­риз­ма. Но ху­ма­нис­тич­но­то хрис­ти­ян­с­т­во не е ис­тин­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во. То е не­го­ва пош­ла ими­та­ция, то до­ри е „най-отяв­ле­ни­ят про­тест и възс­та­­ние сре­щу Бо­го­чо­ве­ка Хрис­тос и всич­ки еван­гел­с­ки, бо­го­чо­веш­ки цен­нос­ти и стой­нос­ти”.910 То­ва е „хо­ри­зон­тал­на­та” про­ек­ция на хрис­ти­ян­с­т­во­то. Лип­с­ва „вер­ти­кал­на­та”, ду­хов­на­та, бо­жес­т­ве­на­та оцен­ка на жи­во­та. Чо­ве­кът ня­ма с ко­го да се съ­из­мер­ва, ос­вен със се­бе си. То­ва оба­че е не­си­гур­но и опас­но. То до­веж­да или до иде­­и­те на ни­хи­лиз­ма, или до ми­съл­та за са­мо­о­бо­жес­т­вя­ва­не. Ху­ма­низ­мът бър­зо се ди­фе­рен­ци­ра на ре­ли­ги­о­­зен и ате­ис­ти­чен. Ре­ли­ги­оз­ни­ят оказ­ва все по-мал­ко вли­я­ние вър­ху иде­и­те и цен­нос­ти­те на за­пад­ния свят, а ате­ис­тич­ни­ят ста­ва дви­га­­тел на ус­ко­ря­ва­ща­та се се­ку­ла­ри­за­ция. Съв­ре­мен­ни­ят нем­с­ки ка­то­ли­­чес­ки по­ли­то­лог и фи­ло­соф, Г. Рор­мо­зер, пи­ше: „Ако вни­ма­тел­но ана­ли­­зи­ра­ме ен­цик­ли­ки­те на па­па­та, ще се ви­ди, че па­па­та пос­та­вя в цен­­­тъ­ра на всич­ко чо­ве­ка и про­по­вяд­ва то­ва, ко­е­то мо­же да бъ­де на­ре­­че­но хрис­ти­ян­с­ко-со­ци­а­лен ху­ма­ни­зъм”.

Осо­бен при­нос за раз­ви­ти­е­то на те­зи две край­нос­ти има въ­ве­де­ни­­ят от про­тес­тан­тиз­ма прин­цип на плу­ра­лиз­ма. Щом все­ки мо­же да при­­те­жа­ва ця­ла­та ре­ли­ги­оз­на ис­ти­на с по­мощ­та на соб­с­т­ве­ния си ра­зум и ин­ту­и­ция, след­ва, че ни­ко­му не би­ва да се от­каз­ва пра­во­то да мис­­­ли и пос­тъп­ва по сво­е­му. Все­ки е прав за се­бе си и ни­кой не мо­же да ос­пор­ва то­ва. Пъ­тят към сек­ти­те и кул­то­ве­те е от­к­рит. То­ва раз­­­би­рат още пър­ви­те ре­фор­ма­то­ри и са ужа­се­ни от по­я­ви­ли­те се все по-край­ни сек­ти. Ре­ли­ги­оз­ни­ят плу­ра­ли­зъм е не­об­хо­ди­мост за про­тес­тан­тиз­ма, но е и не­гов ек­зе­ку­тор. По­раж­дат се но­ви, все по-нех­рис­ти­ян­с­ки ори­ен­ти­ра­ни сек­ти, дви­же­ния и кул­то­ве. Ни­кой не е в със­то­я­ние да спре то­зи уни­що­жа­ващ про­тес­тан­тиз­ма про­цес. Г. Рор­мо­зер по­соч­ва ва­лид­ност­та на две от три­те го­ле­ми про­ро­чес­т­ва на Дос­то­ев­с­ки:

1. Ри­мо­ка­то­ли­циз­мът пре­жи­вя­ва не­об­ра­ти­ма тран­с­фор­ма­ция, ко­я­то ще го пре­вър­не в ху­ма­нис­ти­чен со­ци­а­ли­зъм.

2. Про­тес­тан­тиз­мът се е са­мо­о­съз­на­вал и са­мо­оп­ре­де­лял из­к­лю­чи­тел­но от про­тес­та и сво­е­то про­ти­во­пос­та­вя­не на ри­мо­ка­то­ли­циз­ма. С из­­­чез­ва­не­то на пос­лед­ния, с прев­ръ­ща­не­то му в дру­га същ­ност ще из­чез­не и са­мо­то про­тес­тан­т­с­т­во.11 Из­вес­т­на е ми­съл­та на Хо­мя­ков – про­тес­тан­тиз­мът е не­по­кор­но, но за­кон­но че­до на ри­мо­ка­то­ли­циз­ма. И в две­те ре­ли­ги­оз­ни сис­те­ми е вгра­де­на ед­на и съ­ща бо­гос­лов­с­ка он­­­то­ло­гия и гно­се­о­ло­гия. И две­те пос­та­вят ан­т­ро­по­цен­т­риз­ма за ос­но­­ва на сво­е­то бо­гос­ло­вие. Ри­мо­ка­то­ли­циз­мът все пак има сво­и­те ис­то­­ри­чес­ки и ре­ли­ги­оз­ни ко­ре­ни в апос­тол­с­ка­та Цър­к­ва. То­ва му при­да­­ва ста­бил­ност, ко­я­то се усил­ва от пре­ро­га­ти­ви­те на пап­с­кия аб­со­лю­ти­зъм. Ри­мо­ка­то­ли­циз­мът не мо­же и ня­ма вън­ш­но да се раз­пад­не. Той мо­же са­мо да дег­ра­ди­ра ду­хов­но, да се тран­с­фор­ми­ра в не­що, ко­е­то да има фор­ма­та на хрис­ти­ян­с­т­во. Не сто­ят та­ка не­ща­та оба­че при про­тес­­­тан­тиз­ма. Без ис­то­ри­чес­ка и ду­хов­на при­ем­с­т­ве­ност от древ­на­та Цър­­­к­ва, без вът­реш­но един­с­т­во, раз­ру­ша­ван ежед­нев­но от ек­с­п­ло­зи­и­те на плу­ра­лис­тич­но­то мис­ле­не и дейс­т­вие, про­тес­тан­тиз­мът пре­жи­вя­ва фи­на­ла на сво­я­та смър­т­на аго­ния. До­ка­за­тел­с­т­во за то­ва са жиз­не­ност­та и аг­ре­сив­ност­та на по­я­ви­ли­те се от не­го кул­то­ве и дви­же­ния с нех­рис­ти­ян­с­ки ха­рак­тер.

„Кул­тът е ре­ли­ги­оз­но из­в­ра­ще­ние… То­ва е ор­га­ни­зи­ра­на ерес.” Та­ка де­фи­ни­ра кул­то­ве­те Дейв Гриз в кни­га­та си „За­поз­на­ва­не с от­­­ли­чи­тел­ни­те чер­ти на кул­то­ве­те”.12 Друг про­тес­тан­т­с­ки те­о­лог, Ван Ба­а­лен, пра­ви приз­на­ние: „Кул­то­ве­те са неп­ла­те­ни­те дъл­го­ве на цър­к­ва­та.”13 За коя цър­к­ва ста­ва въп­рос оба­че? Кул­то­ве­те се раж­дат из­к­лю­чи­те­но от ло­но­то на про­тес­тан­тиз­ма и най-ве­че от не­го­ви­те ли­бе­рал­ни фор­ма­ции. Спра­вед­ли­вост­та изис­к­ва да пе­риф­ра­зи­ра­ме та­зи гор­чи­ва кон­с­та­та­ция на Ван Ба­а­лен: „Кул­то­ве­те са неп­ла­те­ни­те дъл­­­го­ве на про­тес­тан­тиз­ма.“ Те са нес­по­луч­лив, ка­ри­ка­ту­рен и опош­лен опит да се „оду­хот­во­ри” и съ­жи­ви уми­ра­щият про­тес­тан­ти­зъм. Кул­то­ве­те са не­що вън­ш­но и чуж­до на про­тес­тан­тиз­ма. Те са не­го­ви урод­ли­ви, но на­пъл­но за­кон­ни че­да, има­щи ам­би­ци­я­та да го за­мес­тят в ид­ва­що­то сто­ле­тие. Фак­тът, че по­ло­ви­на­та от про­тес­тан­т­с­кия свят не из­по­вяд­ва пър­во­на­чал­ни­те док­т­ри­ни на Ре­фор­ма­ци­я­та и не жи­вее ду­хо­вен жи­вот съ­об­раз­но въз­г­ле­ди­те на пър­ви­те ре­фор­ма­то­ри, по­каз­ва, че за­поч­на­ли­­ят про­цес на раз­па­да­не на про­тес­тан­тиз­ма е в пъ­лен ход. За­то­ва е не­об­хо­ди­мо да се ана­ли­зи­рат по-под­роб­но при­чи­ни­те за по­я­ва на кул­то­ве­те и тях­на­та същ­ност.

Лу­те­ран­с­ки­ят пас­тор Хю­бърт Бек ана­ли­зи­ра ре­ли­ги­оз­ни­те и кул­тур­ни­те фак­то­ри, но смя­та, че го­ля­ма ро­ля имат и ис­то­ри­чес­ки­те, со­ци­о­ло­ги­­чес­ки­те и пси­хо­ло­ги­чес­ки­те фак­то­ри. Към ре­ли­ги­оз­ни­те при­чи­ни той от­на­ся:

* По­вър­х­нос­т­но­то раз­би­ра­не на Биб­ли­я­та, как­то от стра­на на во­да­чи­те на кул­то­ве, та­ка и от тех­ни­те пос­ле­до­ва­те­ли. „Кул­то­ве­те, пи­ше Х. Бек, ко­и­то имат биб­лейс­ки ко­ре­ни, са ви­нов­ни за осо­бе­но ос­к­вер­ня­ва­не на Пи­са­ни­е­то, из­ра­зя­ва­що се в на­чи­на, по кой­то го из­пол­з­ват”14;

* Ек­зис­тен­ци­ал­на­та пот­реб­ност на чо­ве­ка да на­ме­ри сми­съ­ла на своя жи­вот. Х. Бек приз­на­ва, че та­къв от­го­вор би тряб­ва­ло да да­де цър­к­ва­­та (кла­си­чес­ки­те про­тес­тан­т­с­ки де­но­ми­на­ции – Д. М.), но тя не е ус­пя­­ла да го нап­ра­ви. „Вмес­то да въз­вес­ти пос­ла­ни­е­то си сме­ло и пря­мо, пи­ше Х. Бек, по-чес­то, из­г­леж­да, тя след­ва тен­ден­ци­я­та на вре­ме­то и го из­ра­зя­ва по на­чин, кой­то е твър­де не­я­сен за све­та. Кул­то­ве­те за­­пъл­ват та­зи праз­ни­на със сме­лост, ко­я­то цър­к­ва­та би тряб­ва­ло да при­те­жа­ва…”15;

* Пот­реб­ност­та на все­ки чо­век да учас­т­ва в жи­во­та на ня­коя об­­­щес­т­ве­на гру­па и та­ка да из­пи­та чув­с­т­во на удов­лет­во­ре­ност и се­бе­ре­а­ли­за­ция. „По­доб­но чув­с­т­во е го­ля­ма ре­ли­ги­оз­на нуж­да”, приз­на­ва Х. Бек, и от­но­во тре­вож­но сиг­на­ли­зи­ра на цър­к­ва­та, че тя не мо­же да при­зо­ва­ва към вя­ра, без да при­зо­ва­ва към жи­вот.”16

Кул­тур­ни­те фак­то­ри за ек­с­пан­зи­я­та на кул­то­ве­те са мно­го съ­ще­­с­т­ве­ни. Х. Бек по­соч­ва по-важ­ни­те от тях:

* При­о­ри­тет на чув­с­т­ва­та над ин­те­лек­та. За­пад­ни­ят чо­век е ве­че твър­де умо­рен от обе­ща­ни­я­та на на­у­ка­та и тех­ни­ка­та. Те не мо­гат да за­пъл­нят праз­но­та­та на ду­ша­та. Те са­ми­те раз­ру­ша­ват бър­зо сво­­и­те ра­ци­о­нал­ни ос­но­ви и се опит­ват да из­г­раж­дат но­ви. Мис­ле­не­то съз­да­ва по­ве­че проб­ле­ми, от­кол­ко­то раз­ре­ша­ва – в то­ва, спо­ред Х. Бек, са убе­де­ни по­тен­ци­ал­ни­те жер­т­ви на кул­то­ве­те. За да се пред­па­зят от но­ви ра­зо­ча­ро­ва­ния, те се об­ръ­щат към своя вът­ре­шен свят на емо­ци­и­те. „Ако да­ден култ мо­же да обе­щае ху­ба­ви чув­с­т­ва на хо­ра­та, ко­и­то са се умо­ри­ли да се „чув­с­т­ват зле”, от на­чи­на по кой­то „мис­­­ле­щи­те хо­ра” ги ма­ни­пу­ли­рат и кон­т­ро­ли­рат, то то­га­ва то­зи, кой­то же­лае да се „чув­с­т­ва доб­ре”, лес­но би мо­гъл да бъ­де прив­ле­чен за член на кул­та.”17;

* Чув­с­т­во­то за не­си­гур­ност. „Ся­каш сме в от­к­ри­то мо­ре, за­о­би­ко­ле­ни от не­си­гур­ност, пи­ше Х. Бек, без да има не­що, ко­е­то да ни нап­ра­­в­ля­ва, да ни да­ва пра­вил­на­та на­со­ка, да ни вну­ша­ва спо­койс­т­вие, че вър­вим по пра­вия път към си­гур­но­то бъ­де­ще… Ако ня­кой култ ус­пее да убе­ди ня­ко­го, че има си­гур­ност в раз­т­во­ре­ни­те му прег­ръд­ки, човекът се прев­ръ­ща в лес­на жер­т­ва. 266;

* Нуж­да­та от об­щу­ва­не, от ис­к­ре­ни чо­веш­ки кон­так­ти. Бор­ба­та за власт, бо­гат­с­т­ва и удо­вол­с­т­вия в за­пад­ния свят е пре­вър­на­ла чо­ве­ка в зат­во­рен в се­бе си ин­ди­вид. „Нуж­ди­те на на­ше­то вре­ме са из­диг­на­­ли ске­ле за съз­да­ва­не на кул­то­ве, точ­но там, къ­де­то и ко­га­то цър­к­ва­та е тряб­ва­ло да чуе и да от­го­во­ри на оп­ре­де­ле­на нуж­да… Кул­то­ве­те са от­го­во­ри­ли на та­зи нуж­да и ус­пе­хът им по­каз­ва кол­ко дъл­бо­ко е вко­ре­не­на тя в днеш­ния свят.” – приз­на­ва Х. Бек18

* Пре­о­до­ля­ва­не бре­ме­то на сво­бо­да­та и власт­та. Все­ки чо­век тър­си бла­го­то на сво­бо­да­та, но съ­щев­ре­мен­но не мо­же да по­не­се ней­ни­те от­го­вор­нос­ти. Той пред­по­чи­та ня­кой друг да мис­ли и да ре­ша­ва вмес­­­то не­го, за да се чув­с­т­ва вът­реш­но урав­но­ве­сен. Той де­ле­ги­ра с ра­дост ве­ли­ки­те си пра­ва на сво­бод­на лич­ност на дру­ги, са­мо за­що­то ня­ма си­ли и ста­би­лен ми­рог­лед, за да за­щи­та­ва сво­я­та сво­бо­да. Кул­то­ве­­те зна­ят то­ва и чрез власт­та, ко­я­то упот­ре­бя­ват вър­ху все­ки свой член, на­пъл­но удов­лет­во­ря­ват изис­к­ва­ни­я­та на те­зи, ко­и­то им се от­да­ват. „Кул­то­ве­те са прос­пе­ри­ра­ли там, къ­де­то са ус­пе­ли да по­ка­жат сил­на власт ед­нов­ре­мен­но с чув­с­т­во­то, че се да­ва сво­бо­да на то­зи, кой­то се под­чи­ня­ва на та­зи власт.”1920 Оче­вид­но има и дру­ги при­чи­ни за ог­ром­ния ус­пех на кул­то­ве­те. Всич­ки те оба­че мо­гат да бъ­дат обоб­ще­­ни в ед­но из­ре­че­ние – слаб ду­хо­вен жи­вот, по­ро­ден от бо­гос­ло­вие, ко­е­то се опит­ва да прис­по­со­бя­ва бо­жес­т­ве­но­то към чо­веш­ко­то, ду­ха на Веч­ност­та към ду­ха на то­зи свят. Вмес­то глад по Бо­га, се по­я­вя­ва „чре­во­у­го­ди­е­то за пред­ме­ти”, как­то пи­ше ар­хим. д-р Ю. По­по­вич. „Има­ме най-бо­гат жи­вот, пи­ше нем­с­ки­ят фи­ло­соф Карл Джо­ел, но той ня­ма мир и ме­ко­та, вът­реш­на хар­мо­ния, по­не­же не му дос­ти­га ця­лос­тен сми­­съл, по­ми­ря­ва­не на чо­ве­ка и све­та.”

Точ­но про­ти­во­по­ло­жен прин­цип е за­ло­жен в пра­вос­лав­ния въз­г­лед за об­щес­т­во­то: „Бо­го­чо­ве­кът Хрис­­­тос да не бъ­де прис­по­со­бя­ван към ду­ха на вре­ме­то, а об­рат­но­то – ду­хът на вре­ме­то да се прис­по­со­бя­ва към ду­ха на Хрис­то­ва­та веч­ност, Хрис­то­ва­та бо­го­чо­веч­ност.”21

Ха­рак­тер­ни бе­ле­зи на кул­то­ве­те

Джош Мак­да­у­ъл и Дон Стю­арт пред­с­та­вят след­ни­те глав­ни раз­ли­чия меж­ду кул­то­ве­те и кла­си­чес­ко­то про­тес­тан­т­с­т­во.22

1. Кул­то­ве­те имат за ав­то­ри­тет раз­лич­ни из­точ­ни­ци. Биб­ли­я­та ве­­че не са­мо не е висш и един­с­т­вен ав­то­ри­тет, но твър­де чес­то се за­­сен­ч­ва от ав­то­ри­те­та на спе­ци­ал­ни­те „от­к­ро­ве­ния сви­ше” на ли­де­ри­­те. Не­що по­ве­че, Биб­ли­я­та чес­то се тъл­ку­ва прев­рат­но, спо­ред док­т­ри­ни­те на кул­то­ве­те. Пре­де­фи­ни­рат се важ­ни биб­лейс­ки по­ня­тия или на­­п­ра­во се пра­ви нов пре­вод, кой­то съ­от­вет­с­т­ва на те­о­ло­ги­я­та на кул­­­та. Свои пре­во­ди на Биб­ли­я­та са нап­ра­ви­ли мор­мо­ни­те, Сви­де­те­ли­те на Иехо­ва, хрис­то­дел­фий­ци­те и Пъ­тят. Пре­де­фи­ни­рат биб­лейс­ки­те по­ня­тия Хрис­ти­ян­с­ка на­у­ка, Хрис­ти­ян­с­ка шко­ла „Един­с­т­во” и ня­кои ли­де­ри на Дви­же­ние на вя­ра­та. Осо­бе­но важ­но мяс­то сред из­точ­ни­ци­те на ав­то­ри­те за­е­мат пи­са­ни­я­та на ос­но­ва­­те­ли­те на кул­то­ве­те. Тех­ни­те кни­ги се ци­ти­рат мно­гок­рат­но по­ве­че от Биб­ли­я­та и се смя­тат за осо­бе­но вдъх­но­ве­ни, за спе­ци­ал­но пос­ла­­ние от Бо­га към кул­та. Джо­у­зеф Смит на­ри­ча сво­я­та „Кни­га на Мор­мон” „най-вяр­на­та от всич­ки кни­ги на зе­мя­та”, а не­го­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли пи­шат: „Вяр­ва­ме, че „Кни­га­та на Мор­мон” е сло­во­то на Бо­га.”23 Ос­но­­ва­те­лят на кул­та „Сви­де­те­ли на Йе­хо­ва” пи­ше, че не­го­ви­те „Из­с­лед­ва­­ния са „Биб­ли­я­та в сис­те­ма­ти­зи­ран ва­ри­ант, ко­е­то зна­чи, че те не са прос­то ко­мен­та­ри на Биб­ли­я­та, а прак­ти­чес­ки пред­с­тав­ля­ват нея са­ма­та.”24

В кул­то­ве­те осо­бе­но мно­го се це­ни ав­то­ри­те­тът на ос­но­ва­те­ля или на по­со­че­ни­те от не­го за­мес­т­ни­ци. Кул­то­ве­те са из­г­ра­де­ни на прин­ци­па на аб­со­лют­на ав­то­ри­тар­ност, ко­я­то се сак­ра­ли­зи­ра до урод­ли­ви фор­ми на свръх­па­пи­зъм. Обик­но­ве­но на ос­но­ва­те­ли­те на кул­то­ве­те се гле­да ка­то на по­се­те­ни и из­б­ра­ни от Бо­га ли­ца, чи­и­то про­ро­чес­т­ва, си­ли и зна­­ме­ния са не­ос­по­ри­ми. Тех­ни­те „проз­ре­ния” за бъ­де­ще­то, как­то и док­­­т­ри­ни­те им за Бо­га, чо­ве­ка и спа­се­ни­е­то му са сво­еб­раз­но „све­то пре­да­ние” за всич­ки пос­ле­до­ва­те­ли на кул­та.

2. Кул­то­ве­те имат кар­ди­нал­ни док­т­ри­нал­ни раз­ли­чия с кла­си­чес­ко­­то про­тес­тан­т­с­т­во:

* Всич­ки кул­то­ве пря­ко или кос­ве­но от­х­вър­лят ос­нов­ния хрис­­­ти­ян­с­ки дог­мат за Све­тата Тро­и­ца. Те го на­ри­чат или „гру­бо ези­чес­т­во”, или го пре­де­фи­ни­рат ка­то три­те­и­зъм – три бо­жес­т­ва, свър­за­ни по­меж­ду си са­мо вън­ш­но. С от­ри­ча­не­то на дог­ма­та за Све­тата Тро­и­ца кул­то­ве­те вед­на­га се са­мо­и­ден­ти­фи­ци­рат ка­то нех­рис­ти­ян­с­ки. За­що­то, как­то каз­ва св. Ата­на­сий Ве­ли­ки, не мо­же да се на­ре­че хрис­ти­я­нин ня­кой, кой­то от­­­ри­ча тро­ич­ност­та на Бо­га. Съв­ре­мен­ни­ят аме­ри­кан­с­ки из­с­ле­до­ва­тел на кул­то­ве­те, Уол­тър Мар­тин, пи­ше в съ­щия дух: „Мо­же да гре­ши­те на мно­­го мес­та в ня­коя док­т­ри­на, но ако гре­ши­те за при­ро­да­та на Бо­га, гре­­ши­те дос­та­тъч­но, за да по­гу­би­те ду­ша­та си за веч­ност­та.”25;

* Кул­то­ве­те имат прев­рат­на хрис­то­ло­гия и со­ти­ро­ло­гия. Всич­ки кул­то­ве от­ри­чат бо­жес­т­ве­ност­та на Иисус Хрис­тос и ед­но­съ­щи­е­то Му с Бог Отец. Сви­де­те­ли­те на Йе­хо­ва из­по­вяд­ват ари­ан­с­т­во­то, а мор­мо­ни­те – по­ли­те­из­ма. Дру­ги кул­то­ве ка­то Хрис­ти­ян­с­ка на­у­ка и „Един­с­т­во” учат за Иисус Хрис­тос не ка­то за бо­го­чо­веш­ка лич­ност, а ка­то за „прин­цип”, „път”, „си­ла”, „сло­во”, „ра­зум” и т. н. Хрис­ти­ян­с­ка на­у­ка и Сви­де­те­ли­те на Йе­хо­ва от­ри­чат Хрис­то­во­то въз­к­ре­се­ние. Ни­то един култ не из­­­по­вяд­ва древ­но­то цър­ков­но уче­ние за из­ку­пи­тел­но­то де­ло на Хрис­тос. Мор­мо­ни­те и Сви­де­те­ли­те на Йе­хо­ва учат за час­тич­но из­куп­ле­ние, а Хрис­ти­ян­с­ка на­у­ка и срод­ни­те на нея кул­то­ве изоб­що не за­ся­гат те­­ма­та за из­куп­ле­ни­е­то, за­що­то спо­ред тях то е без­с­мис­ли­ца, щом не съ­­щес­т­ву­ва грях. К. Хе­гин и пос­ле­до­ва­те­ли­те му имат съ­що прев­рат­на хрис­то­ло­гия и со­ти­ро­ло­гия, ко­е­то ги сро­дя­ва с кул­то­ве­те;

* Кул­то­ве­те от­ри­чат бо­жес­т­ве­но­то и рав­но­чес­т­но дос­тойн­с­т­во на Све­тия Дух с дру­ги­те две Ипос­та­си на Бо­га. Сви­де­те­ли­те на Йе­хо­­ва, Пъ­тят и Хрис­ти­ян­с­ка на­у­ка изоб­що от­х­вър­лят лич­нос­т­но­то би­тие на Све­тия Дух, а за мор­мо­ни­те Той е чо­веш­ка лич­ност, ро­де­на на не­бе­то – ед­но от мно­го­то бо­жес­т­ва;

* Ни­то един култ ня­ма пра­вил­но по­ня­тие за същ­ност­та на Хри­­с­то­ва­та Цър­к­ва. Всич­ки ос­но­ва­те­ли на кул­то­ве или изоб­що от­ри­чат Цър­к­ва­та ка­то Тя­ло Хрис­то­во (Еф. 1:23), или се са­мо­и­ден­ти­фи­ци­рат ка­то един­с­т­ве­на­та цър­к­ва на све­та, ко­я­то е приз­ва­на да спа­си чо­ве­чес­т­во­­то;

* Поч­ти всич­ки кул­то­ве от за­па­ден тип (про­из­лез­ли от хрис­­­ти­ян­с­ка сре­да) имат осо­бе­ни ес­ха­то­ло­гич­ни и ме­си­ан­с­ки на­деж­ди. Сви­де­те­ли­те на Йе­хо­ва нап­ри­мер на ня­кол­ко пъ­ти из­каз­ват „про­ро­чес­т­ва” за ско­рош­ния край на све­та, ко­га­то Иисус Хрис­тос ще дой­де и ще раз­­­ру­ши всич­ки зем­ни цар­с­т­ва, ка­то уч­ре­ди но­во зем­но цар­с­т­во, са­мо за из­б­ра­ни­те йе­хо­вис­ти;

* Всич­ки кул­то­ве са си из­ра­бо­ти­ли свой осо­бен тер­ми­но­ло­ги­­чен реч­ник, кой­то тряб­ва да се пол­з­ва от чле­но­ве­те на кул­та. Обик­­­но­ве­но тер­ми­ни­те и по­ня­ти­я­та в то­зи реч­ник са мно­го близ­ки или до­­ри иден­тич­ни по вън­ш­на фор­ма с об­щох­рис­ти­ян­с­ки­те, но вът­реш­но­то им съ­дър­жа­ние е ка­чес­т­ве­но раз­лич­но. То­зи под­ход спо­ма­га лес­но да се уло­вят но­ви жер­т­ви, ко­и­то са свик­на­ли с хрис­ти­ян­с­ка­та тер­ми­но­ло­гия, но не зна­ят, че в нея се вла­га кул­тов сми­съл. То­ва ко­вар­с­т­во е на­ре­­че­но от У. Мар­тин „се­ман­тич­на джун­г­ла”. Той пи­ше: „То­зи, кой­то изу­­ча­ва кул­то­ве­те, тряб­ва да мо­же да оп­ре­де­ля ези­ко­ва­та гра­ни­ца в тер­­­ми­но­ло­ги­я­та. На пър­во мяс­то тряб­ва да осъз­нае, че тя съ­щес­т­ву­ва, и на вто­ро мяс­то, да се приз­нае, че до­ка­то тер­ми­ни­те не бъ­дат де­фи­ни­­ра­ни, се­ман­тич­на­та джун­г­ла, съз­да­де­на от кул­то­ве­те, ще го об­вие, пра­вейки труд­но, ако не и не­въз­мож­но, раз­г­ра­ни­ча­ва­не­то на уче­ни­е­то на кул­то­ве­те от то­ва на ор­то­док­сал­но­то хрис­ти­ян­с­т­во.”26

Не­об­хо­ди­мо е да се уточ­ни, че петдесет­ни­чес­ко­то дви­же­ние не е култ. В док­т­ри­нал­но от­но­ше­ние то стои на по­зи­ци­и­те на кла­си­чес­ко­то про­тес­тан­т­с­т­во, с из­к­лю­че­ние на въз­г­ле­да за не­об­хо­ди­мост­та от „кръ­ще­ние със Све­тия Дух” ка­то свръ­хес­тес­т­ве­но пот­вър­ж­де­ние на вод­но­то кръ­ще­ние и но­во­рож­де­ни­е­то. Имен­но тър­се­не­то на та­ко­ва свръ­хес­тест­­­ве­но до­ка­за­тел­с­т­во е пър­ви­ят го­лям про­бив в сфе­ра­та на чу­де­са­та и зна­ме­ни­я­та, чий­то про­из­ход е по­доз­ри­те­лен. Как­то по­каз­ва ис­то­ри­чес­­­ко­то раз­ви­тие на то­зи вид яв­ле­ния, ха­риз­ма­тич­ни­те въл­ни, по­я­ви­ли се след та­къв ре­ли­ги­о­зен ек­с­пе­ри­мент, имат все по-неп­ри­ем­лив за хрис­­­ти­ян­с­т­во­то ха­рак­тер. Те­о­ло­ги­я­та на Дви­же­ние на вя­ра­та в мно­го от­­­но­ше­ния е сход­на с та­зи на кул­то­ве­те и ако про­дъл­жа­ва да се раз­­­ви­ва в съ­ща­та по­со­ка, тя не­из­беж­но ще ста­не фун­да­мент за нов култ. Пра­ви впе­чат­ле­ние ле­ко­та­та и без­ре­зер­в­но­то въз­п­ри­е­ма­не на ха­риз­ма­тич­ни­те опит­нос­ти от все по­ве­че про­тес­тан­ти. Те не же­ла­ят до­ка­­за­тел­с­т­ва­та на Биб­ли­я­та, на ра­зу­ма. Те прос­то ис­кат да се по­то­пят, по­доб­но на нар­ко­ма­ни­те, в ня­как­ва дру­га дейс­т­ви­тел­ност, в ко­я­то ня­­ма проб­ле­ми, в ко­я­то се чув­с­т­ват об­гър­на­ти от лас­ки­те на ня­ка­къв дух. То­ва же­ла­ние е твър­де сход­но с коп­не­жа на бу­дис­ти­те за из­па­­да­не в Нир­ва­на или на ин­ду­ис­ти­те – за сли­ва­не с Брахман.

Ха­риз­ма­тич­ни­те въл­ни и кул­то­ве­те са ед­но ог го­ле­ми­те зна­ме­ния за кра­ха на хрис­ти­ян­с­т­во­то в за­пад­ния свят. Тех­ни­ят ус­пех е до­ка­за­­тел­с­т­во за из­чер­па­ни­те въз­мож­нос­ти на про­тес­тан­тиз­ма и за ду­хов­­­на­та дег­ра­да­ция на ри­мо­ка­то­ли­циз­ма. Сред ри­мо­ка­то­ли­ци­те има ве­че над 30 ми­ли­о­на ха­риз­ма­ти­ци! За­пад­на­та кул­ту­ра и ци­ви­ли­за­ция на Но­во­то вре­ме бя­ха пос­т­ро­е­ни вър­ху ре­ли­ги­о­зен и на­у­чен фун­да­мент. И два­та са обе­ди­не­ни ог ан­т­ро­по­цен­т­риз­ма, в чи­я­то ос­но­ва са вгра­­де­ни схо­лас­тич­на­та он­то­ло­гия и гно­се­о­ло­гия. И в два­та тър­жес­т­ву­ва ра­ци­о­на­лиз­мът. Спо­ред Де­карт (1596-1650 г.) све­тът мо­же да бъ­де поз­на­ва­ем, са­мо ако съ­щес­т­ву­ва су­бект на поз­на­ни­е­то. То­зи су­бект е чо­ве­кът, чо­веш­ки­ят ра­зум. Раз­де­ле­ни­е­то „су­бект-обект” ста­ва ос­но­ва на вся­ко на­уч­но поз­на­ние в хрис­ти­ян­с­ка Ев­ро­па. По съ­що­то вре­ме Фр. Бей­кън (1561-1626) в своя „Нов Ор­га­нон” из­ди­га иде­я­та, че на­у­ка­та мо­же до доп­ри­не­се за усил­ва­не гос­под­с­т­во­то на чо­ве­ка над при­ро­да­та. Бей­кън и Де­карт виж­дат ра­ци­о­на­лиз­ма ка­то ос­но­вен на­у­чен ме­тод, чрез кой­то чо­ве­кът мо­же да влас­т­ва вър­ху при­род­ния свят. Власт­та вър­ху ре­ли­ги­оз­на­та съ­вест при па­пиз­ма и власт­та вър­ху при­ро­да­та са по­ро­де­ни от един и същ ду­хо­вен прин­цип – чо­ве­кът е ав­то­но­мен, той не е длъ­жен да след­ва във всич­ко Бо­го­чо­ве­ка Хрис­тос. То­зи чо­век си има кон­к­рет­ни це­ли – да ста­не пъл­нов­лас­тен зе­мен гос­по­дар. Още тук древ­на­та хрис­ти­ян­с­ка идея за един­с­т­во­то меж­ду Бо­га, чо­ве­ка и све­та, се раз­ру­ша­ва. Спо­ред све­то­о­те­чес­ко­то бо­­гос­ло­вие, чо­ве­кът е об­раз и по­до­бие на Бо­га, а све­тът е про­дъл­же­ние (раз­ши­ре­ние) на чо­веш­ко­то би­тие. Чо­ве­кът не тряб­ва да гле­да на све­та с очи­те на хищ­ник, а ка­то до­бър и мъ­дър сто­па­нин, ко­му­то е по­ве­ре­но ця­ло­то Бо­жие тво­ре­ние. Един­с­т­во­то Бог-чо­век-при­ро­да е ос­нов­на ак­си­о­ма в пра­вос­лав­но­то бо­гос­ло­вие. То из­к­люч­ва ка­къв­то и да е ан­та­го­ни­зъм как­то меж­ду чо­ве­ка и Бо­га, та­ка и меж­ду чо­ве­ка и при­ро­да­та. Всъщ­ност, то­ва е прин­ци­път, по кой­то се из­г­раж­да ду­хов­на­та и фи­зи­чес­ка­та хар­мо­ния меж­ду Бо­га и Не­го­во­то тво­ре­ние. В за­пад­­­ния свят ан­та­го­низ­мът меж­ду чо­ве­ка и при­ро­да­та е за­ло­жен още през XVI век. То­зи ан­та­го­ни­зъм на­рас­т­ва с раз­ви­ти­е­то на ин­дус­т­ри­­ал­но­то об­щес­т­во, за да дос­тиг­не сво­и­те урод­ли­ви фор­ми в пър­ва­та по­ло­ви­на на XX век. Ужа­ся­ва­щи­те еко­ло­гич­ни ка­тас­т­ро­фи и от­к­ри­ти­я­та на оръ­жи­я­та за ма­со­во уни­що­же­ние от­рез­вя­ват уче­ни, бо­гос­ло­ви, по­ли­­ти­ци, со­ци­о­ло­зи. За­поч­ват да се тър­сят дру­ги ал­тер­на­ти­ви за раз­ви­­тие на за­пад­но­то об­щес­т­во, ос­но­ва­но на ра­ци­о­на­лиз­ма. Те­зи ал­тер­на­­ти­ви оба­че не се свър­з­ват ве­че с хрис­ти­ян­с­т­во­то, а с из­точ­ни­те ре­­ли­гии.

За за­пад­ния чо­век всич­ки бе­ди ид­ват от ра­ци­о­на­лиз­ма в на­у­­ка­та и ре­ли­ги­я­та. Осо­бе­но по­ка­за­тел­ни са оцен­ки­те и из­во­ди­те от про­ве­де­ния през 1989 г. в Ха­но­вер кон­г­рес на те­ма „При­ро­да и дух”. На не­го ра­ци­о­на­лиз­мът се под­ла­га на уни­що­жи­тел­на кри­ти­ка. Пред­ла­­га се за­мя­на на кар­те­зи­ан­с­кия на­у­чен мо­дел с друг, при кой­то во­де­­ща да ста­не иде­я­та за един­с­т­во меж­ду чо­ве­ка и при­ро­да­та. Та­зи идея ве­че не се тър­си в хрис­ти­ян­с­кия ми­рог­лед (в за­пад­ния му ва­ри­ант), а в из­точ­ни­те ре­ли­гии: „Не­об­хо­ди­ма е но­ва сре­ща меж­ду ев­ро­пейс­ко-хрис­ти­ян­с­кия и ази­ат­с­кия опит в бо­го­поз­на­ни­е­то.”27 Още пре­ди то­­зи кон­г­рес Карл Фрид­рих Вайц­зе­кер из­каз­ва иде­я­та, че аг­ре­сив­на­та ев­ро­пейс­ка раз­съ­дъч­ност мо­же да бъ­де пре­о­до­ля­на са­мо чрез из­точ­­­на­та трансценден­тал­на ме­ди­та­ция. Епо­ха­та на Но­во­то вре­ме в Ев­ро­па, епо­ха­та на ра­ци­о­на­лиз­ма, на­ре­че­на мо­дер­на епо­ха, ве­че се счи­та за прик­лю­че­на. Тя не са­мо е из­чер­па­ла сво­и­те ду­хов­ни и ин­те­лек­ту­ал­ни въз­мож­нос­ти, но и по най-ка­те­го­ри­чен на­чин е до­ка­за­ла, спо­ред ней­­ни­те мно­гоб­рой­ни кри­ти­ци, че е до­нес­ла на Ев­ро­па по­ве­че бе­ди, от­­­кол­ко­то бла­га. За­поч­ва уси­ле­но да се тър­си но­ва па­ра­диг­ма на пост­­­мо­дер­на­та епо­ха. Ней­ни­те ха­рак­тер­ни чер­ти са:

* От­къс­ва­не от хрис­ти­ян­с­кия ми­рог­лед. Смя­та се, че хрис­ти­ян­с­т­во­то в не­го­вия ка­то­ли­ко-про­тес­тан­т­с­ки ва­ри­ант е офор­ми­ло то­зи хищ­ни­чес­ки под­ход в ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки;

* От­каз­ва­не от пре­зум­п­ци­я­та за все­мо­гъ­щес­т­во­то на ра­зу­ма;

* То­тал­но на­шес­т­вие на плу­ра­лиз­ма в ев­ро­пейс­ка­та кул­ту­ра;

* От­каз­ва­не от прин­ци­па на су­бек­тив­ност­та, т. е. от уни­кал­на­та зна­­чи­мост на чо­веш­ка­та лич­ност ка­то тво­рец и оце­ни­тел на вис­ши цен­­­нос­ти. Пред­ла­га се лич­нос­т­но­то на­ча­ло да бъ­де за­ме­не­но с въз­г­ле­да за ко­лек­тив­но­то съз­на­ние (Sinn).

Кол­ко­то и неп­ри­ят­но да е за хрис­ти­ян­с­ко­то за­пад­но съз­на­ние, то тряб­ва да при­е­ме пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва­та на пос­т­мо­дер­на­та епо­ха и да при­­з­нае, че са­мо­то е доп­ри­нес­ло за раз­ви­ти­е­то на то­зи тре­во­жен ис­то­ри­­чес­ки и ду­хо­вен про­цес. След 20 ве­ка хрис­ти­ян­с­т­во, за­пад­ни­ят свят жад­но тър­си спа­се­ние в дру­га ре­ли­гия, в дру­га ду­хов­ност. Та­зи ду­хов­­­ност с ни­що не пре­въз­хож­да хрис­ти­ян­с­ка­та. Нап­ри­мер плу­ра­лиз­мът, как­­­то пи­ше Г. Рор­мо­зер, оз­на­ча­ва все­яд­ност, ко­я­то се из­раж­да до анар­хи­за­ция на кул­ту­ра­та. Лич­на­та от­го­вор­ност в хрис­ти­ян­с­кия ми­рог­лед се под­ме­ня с прин­ци­па на ко­лек­тив­но­то съг­ла­ше­ние, спо­ред Юр­ген Ха­бер­мас. То­ва ед­ва ли би би­ло по-доб­ро ре­ше­ние как­то за чо­ве­ка, та­ка и за об­щес­т­во­то.

По­ка­за­тел­но е, че бор­ба­та сре­щу ра­ци­о­на­лиз­ма се съ­че­та­ва с бор­­­ба­та за ос­во­бож­да­ва­не от хрис­ти­ян­с­т­во­то в не­го­вия за­па­ден ва­ри­ант. То­ва е тъж­но и по­у­чи­тел­но. Ед­ва след осем ве­ка се от­к­ри­ха не­дъ­зи­те на за­пад­но­то хрис­ти­ян­с­т­во. То­ва са след­с­т­ви­я­та от пре­къс­на­та ду­хов­­­на връз­ка меж­ду чо­ве­ка и Бо­го­чо­ве­ка, от от­ка­за на за­пад­ния чо­век да жи­вее в ду­ха на древ­на­та Цър­к­ва. „Ня­ма съм­не­ние, пи­ше ар­хим. д-р Ю. По­по­вич, че прин­ци­пи­те и си­ли­те на ев­ро­пейс­ка­та кул­ту­ра и ци­ви­­ли­за­ция са хрис­то­бор­чес­ки. Ти­път на ев­ро­пейс­кия чо­век се е из­г­раж­­­дал дъл­го, за да мо­же нак­рая да за­ме­ни Бо­го­чо­ве­ка Хрис­тос със сво­я­­та фи­ло­со­фия и на­у­ка, със сво­я­та по­ли­ти­ка и тех­ни­ка, със сво­я­та ре­­ли­гия и ети­ка. Ев­ро­па си е пос­лу­жи­ла с Хрис­тос „са­мо ка­то мост от не­кул­тур­но­то към кул­тур­но вар­вар­с­т­во, т. е. от нег­ра­мот­но вар­вар­­­с­т­во в гра­мот­но” (Еп. Ни­ко­лай: „Ре­чи о све­чо­ве­ку”, с. 334).28 Та­зи страш­на ду­хов­на под­мя­на се­га тряб­ва да се пла­ща. Кул­то­ве­те и дви­­же­ни­я­та с нех­рис­ти­ян­с­ка те­о­ло­гия и прак­ти­ка са са­мо дреб­ни­те мо­не­­ти в та­зи го­ля­ма смет­ка. Хрис­ти­ян­с­ка Ев­ро­па от­дав­на ве­че не е хри­­с­ти­ян­с­ка по дух и жи­вот. Ос­та­ва го­ле­ми­ят въп­рос – да­ли За­па­дът ще осъз­нае ог­ром­на­та за­гу­ба от раздялата с хрис­ти­ян­с­ки­те си цен­нос­ти, или ще се из­­­ку­ши да въз­п­ри­е­ме опи­я­ня­ва­щи­те съб­лаз­ни на Из­то­ка.

Бележки

1 Вес­лер, Г. Пос. съч., с. 6.

2 Гла­го­лев. Ц. За­да­ча рус­ской бо­гос­лов­с­кой школы. Цит. по: Ку­ра­ев, А. дяк. Тра­ди­ция, дог­мат, об­ряд. С., 1996, с. 108.

3 Ян­на­рас, Х. Ве­ра Цер­к­ви…, с. 218.

4 Пак там.

5 Пак там, с. 219.

6 По­по­вич, Ю. ар­хим. Пра­вос­ла­ви­е­то ка­то фи­ло­со­фия на жи­во­та. Св. Го­ра, Атон, 1999, с. 66.

7 Ян­на­рас, Х. Пос. съч., с. 220.

8 По­по­вич, Ю. ар­хим. Пос. съч., с. 86.

9 Пак там, с. 87.

10 Рор­мо­зер, Г. Си­ту­а­ция хрис­ти­ян­с­т­ва в зпо­ху „пос­т­мо­дер­на” гла­за­ми хрис­ти­ян­с­ко­го пуб­ли­цис­та. Воп­росы фи­ло­со­фии, 1991, бр. 5, с. 78.

11 Пак там.

12 Бек, Ф. Х. Как да от­го­во­рим на кул­то­ве­те. С., 1995, с. 8.

13 Пак там, с. 9.
Пак там, с. 23.

14 Пак там, с. 24.

15 Пак там, с. 26.

16 Пак там, с. 16.

17 Пак там, с. 17.

18 Пак там, с. 20.

19 Пак там, с. 22.

20 По­по­вич, Ю. ар­хим. Пос. съч., с. 64.

21 Пак там, с. 89.

22 Мак­да­у­ъл, Д., Стю­арт, Д. Пос. съч., сс. 20-32.

23 Пак там, с. 67.

24 Пак там, с. 89.

25 Пак там, сс. 26.

26 Martin, W. The Kingdom of the Cults: An Analysis of the Major Cult Systems in Present Christian Era. Minneapolis, 1977, p.18.

27 Рор­мо­зер, Г. Пос. съч., с. 79.

28 По­по­вич, Ю. ар­хим. Пос. съч., с. 75.