Петдесетница: Църквата е единство на вярващите, че светът е сътворен от Любов
Раждането на Църквата
Днес е денят на Светата Троица. Ние си спомняме как на петдесетия ден след Христовото възкресение, апостолите приели Светия Дух и обновени, изпълнени с нови сили, по-точно сили свише, излезли на първата си проповед за разпнатия и възкръснал Спасител. Тази проповед разпалила сърцата на множество хора. В този ден приели кръщение три хиляди човека. Така се родила нашата Църква.
Тези три хиляди, заедно с апостолите, станали начатъка, първия кълн на дървото, което живее, расте и принася плодове вече около две хиляди години. Всеки кръстен православен християнин е член на Църквата. Но за съжаление далеч не всеки разбира това – не само своето място в Църквата, своето призвание, но дори това, какво представлява самата Църква.
В древността имало много вярващи, но некръстени. Те вече, подобно на блажени Августин, с цялото си сърце приели Христос, не се съмнявали в истинността на християнската вяра, познавали добре Писанието, но не се решавали да приемат кръщение, чувствайки се не готови да поемат огромната отговорност, която лежи върху всеки член на Христовата църква.
Сега всичко е точно обратното. Мнозинството от нашите сънародници са кръстени, и едва родили, бързат да покръстят децата си, но нито веднъж в живота си не са отваряли Евангелието, никога не са се причастявали и разбират много смътно какво е Църквата.
Църквата – единство на кого
Най-краткото определение, което знаем: „Църквата – това е единство на вярващите в Христа“. Определението е точно, всичко, което е нужно, е просто да обясним тези думи, които можем да разбираме твърде различно.
Църквата е единство на хората, които от цялата си душа желаят да станат по-добри, отколкото са. Ние дори не си представяме какви прекрасни, чисти и светли можем да станем, и по-точно трябва да станем, ако съсредоточим усилия върху непрестанното развитие на всичко добро, което носим в себе си и в освобождаване от всичко низко, мръсно и срамно, което ни посочва съвестта.
„В човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите“. Това изказване на Чехов знаем всички. Въпреки това мнозинството от нас се грижи много повече за красотата на лицето и дрехите, а душата и мислите са неща невидими, спотаени. Църквата е единство, общност на онези, които разбират, че главното е вътре в нас, главното е света на нашите мисли, чувства, спомени, желания… Ако това бъде прекрасно, ще бъде прекрасно и лицето, каквито и неправилни черти да има то. А дрехите… За тях е казано в книгата Откровение на св. Йоан Богослов: „Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи, и няма да залича името му от книгата на живота…“ (Откр. 3:5). Да се облечем в такива одежди е стремежът, обединяващ ни в Църквата Христова.
Достигането на този идеал не е възможно, но самото движение, приближаването към него просветлява и украсява душата ни. Църквата е единство на хората, които виждат в Иисус Христос най-висшата проява на човечност, красота и истина. Единство на хората, които във всяка житейска ситуация се стараят да постъпват така, както в тази ситуация би постъпил Христос. А откъде да знаем как би постъпил Той – ще попита някой. У онзи, който чете редовно Евангелието, който се моли, участва в Литургията, такъв въпрос не възниква. Във всяка конкретна ситуация съвестта ще му подскаже ясно как се отнася към неговите постъпки, думи, мисли Иисус Христос, какво Той одобрява, за какво съжалява или дори негодува.
Чистото сърце е готово за любовта
Църквата – това са хората, които вярват в Бог Троица. Без да се опитвам да обясня този най-сложен догмат, ще кажа само, че вярата в Светата Троица означава вяра в Любовта: „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него“ (1 Йоан. 4:16).
Да вярваш в Бог Троица е тъждествено на това да вярваш в Любовта, да вярваш, че Любовта е вечна, че Любовта стои над всичко, че светът е сътворен от Любов и светът е управляван и поддържан от Любовта, че най-непобедимият враг – смъртта – може да бъде победен само чрез Любов. И по-точно не „може да бъде победен“, а ВЕЧЕ Е ПОБЕДЕН ЧРЕЗ ЛЮБОВТА. Онази Любов, която слезе от Небесата на земята, въплъти се, стана Човекът Иисус Христос. Неговата победа над смъртта празнувахме в течение на петдесет дни, и ето – днес празнуваме изливането на Божествената Любов в Светия Дух в сърцата на всички, които са повярвали в това.
В любовта, в нейните проявления има йерархия. Всяка любов е прекрасна, съществува по-висша и по-нисша. Нали не мога и не трябва да обичам еднакво своята жена, приятеля си и кучето си. Християните вярват, че най-силната Любов на света е любовта на Бог към човека. Никой никога няма да ме обича така, както Господ – нито жената, нито приятелите, нито децата. Християните знаят това, но невинаги могат да го усетят дори в малка степен. Да усети това може само чистото сърце. И затова очистването на сърцето е непрестанен труд на членовете на Христовата църква, затова помагат и молитвите, и постите, и тайнствата…
Според степента на очистване, сърцето придобива способността да усеща насочената към него Божия любов, на която не е възможно да не отговори онзи, който е вкусил от нея. И тогава вече „… аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ“ (Рим. 8:38-39).
Когато не се причастявам, умирам
Любещите се стремят към единение. Ако обичам някого, аз жадувам общение, единение с него. Най-висшето и тясно единение между хората, които се обичат, е съпружеството. А между човека и Бога? Между човека и Бога е Причастието. Да се съмняваме в това не ни позволяват думите, изречени от Господ Иисус Христос: „… истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан. 6:53-54).
Затова Църквата е единство на хората, които се причастяват с Тялото и Кръвта Христови, които усещат причастието, участието в Литургията като най-велика ценност, които не си представят своя живот без Литургията и причастието. „Когато не се причастявам, умирам“ (св. Йоан Кронщадски). Впрочем, причастието не е само съединяване на човека с Бога, но и съединяване на човек с човека, с братята и сестрите в Христа.
В това е непресъхващият извор на нарастване на любовта към Бога и към хората. На Тайната вечеря Господ казва на учениците Си, тоест на нас: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Йоан. 13:35). И всеки, който идва в Църквата, трябва да се потопи в такава любов, каквато той повече никъде няма да усети.
Но къде сте виждали такава Църква?! Къде сте виждали такива християни?! Вие самите сте… Така могат да ни попитат, и напълно справедливо. Далеч не всички християни са такива, каквито са описани тук. И самият аз…
Но да поставим въпроса по друг начин: искаме ли да бъдем такива? Искаме ли нашата Църква да стане такава? Не се съмнявам, че много, твърде много хора искат. И се стараят. При някого се получава по-добре, при някого по-зле. Онези, които са успели с Божията помощ да просияят с истинска вяра и любов, ще прославяме в следващата след Петдесетница неделя – Деня на всички светии.
За нас пък, останалите, при които не се получава по-често, отколкото в действителност, нека да послужат за утеха думите на св. Йоан Златоуст, който казва, че нашият Господ: „… добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали!“ Искаме ли? Стремим ли се? Стараем ли се? Ето кое е важно! Ако да, то и останалото ще ни се приложи своевременно с Божията помощ.
Такава, дръзвам да предположа, са виждали Църквата при нейното зараждане първите й деца, такава ни се иска да я виждаме днес. | www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
