Християнството е предизвикателство за много философски и религиозни системи. Но едновременно с това то отговаря на търсенията на повечето от тях. И най-силното в християнската духовност е не отрицанието, а утвърждаването, всеобемането и пълнотата.

Ако будизмът е проникнат от страстното стремление към избавяне от злото, стремеж към спасение; ако Буда твърди, че подобно на солта в морските води, неговото учение за кармата е пропито с идеята за спасение, то тази жажда за спасение и обещанието за спасение са присъщи на християнството.

Ако в исляма намираме абсолютната преданост на човека към Бога, Който се явява суверенен властелин на космоса и човешките съдби, същото намираме и в християнството.

Ако в китайското миросъзерцание небето – Цян – представлява ориентир за човека в нещата от живота, даже и в най-дребните и маловажните, в различните отенъци на традицията, това е налично в християнството.

Ако браманизмът, съвременният индуизъм, ни разкрива многообразните прояви на Божественото, същото прави и християнството.

Ако, накрая, пантеизмът утвърждава, че Бог е във всичко, че Той като някаква тайнствена сила прониква всеки атом от мирозданието, християнството и с това се съгласява, макар да не се ограничава в разбирането на въздействието Божие единствено с това пантеистическо всеприсъствие.

Бихме изпаднали в грешка обаче, ако сметнем християнството за някаква еклектика, която чисто и просто е събрала в себе си елементите от предшестващи я вярвания. В него се проявява колосалната сила на нещо ново. И това ново е не толкова в учението, колкото в проникването на друг един живот в нашия незавиден живот.

Великите учители на човечеството – авторите на “Упанишадите”, Лао-дзъ, Конфуций, Буда, Мохамед, Сократ, Платон и други – са възприемали истината като планински връх, на който те са се изкачвали с огромен труд. И съвсем правилно. Понеже истината не е нещо леснодостижимо; тя действително прилича на висока планина, на която се възкачваме, дишайки тежко, вкопчвайки се в издатините, често поглеждайки назад към изминатия, усещайки предстоящия труден път. Никога не ще забравя думите за истината, казани от обикновения хималайски планинец, шерп по националност, Тенсинг, който се изкачи на Еверест с англичанина Хилари. Той каза, че към планините трябва да се приближаваме с благоговение. По същия начин – и към Бога. Наистина, планините изискват особено душевно настроение, за да се проникнем от тяхното величие и красота. Истината се скрива от онези, които тръгват към нея без благоговение, без готовност да продължат напред, въпреки опасностите и пропастите. Изкачване – такава е историята на човечеството.

Лесно бихте ми възразили: а колко са стъпалата, водещи надолу? Да, разбира се, на пръв поглед, стъпалата, които водят надолу, са повече. Хората, които са падали и спускали надолу в бездната, са повече. Но за нас е по-важно, че човекът все пак се е изкачвал в тези надоблачни върхове. И с това е велик човекът – със способността си да се изкатери там, където, по думите на Пушкин, е в “съседство с Бога” – в планините на умствените и духовни съзерцания.

Човек има две родини, две отечества. Едното – това е нашата земя. И онази точка на земята, където си се родил и израснал. А второто отечество – това е съкровеният свят на духа, който е невидим за окото и недоловим за ухото, но към който принадлежим по своята природа. Ние сме деца на земята и в същото време сме гости на този свят. В своите религиозни търсения човекът осъществява безкрайно повече своята висша природа, отколкото, когато воюва, оре, сее, строи. И термитите строят и са длъжни да воюват по-своему – наистина не така ожесточено, както хората. И мравките сеят, има такива видове. Но никое от живите същества, освен човекът, никога не се е замисляло над смисъла на битието, никога не се е издигнало по-високо от природните физически потребности. Нито едно одушевено същество, освен човекът, не е способно да отиде на риск, и дори на смъртен риск, в името на истината, в името на онова, което е невъзможно да докоснеш с ръка. И хилядите мъченици на всички времена и народи представляват сами по себе си уникален феномен в историята на цялата ни слънчева система.

Когато се обръщаме към Евангелието, ние попадаме в друг живот. Не в този свят, който ни предлага вълнуващи търсения в порива към небето, а се оказваме пред тайната на отговора. Двадесет и пет години принц Сидхарта Гаутама, бъдещият Буда, провежда в аскетически усилия, за да достигне съзерцанието. Също толкова труд са полагали умствено, духовно и психофизически йогите, философите, подвижниците, докато Иисус Христос идва от обикновено селце, където е водил живот на обикновен човек. В Него всичко е било дадено наготово и никога не Му се е налагало да се изкачва някъде. Тъкмо обратното, Той снизхождал към людете. Всеки велик мъдрец е осъзнавал своето неведение. Сократ е казвал: “Аз знам, че нищо не знам”. Най-великите светии на всички времена и народи считали себе си за най-големи грешници в много по-голяма степен, отколкото ние с вас, понеже са били по-близо до светлината и всяко петно върху живота и съвестта им е било по-забележимо, отколкото в нашия сив живот. У Христа няма съзнаване за нещо достигнато от Него Самия. Той идва при хората, като им носи онова, което е в Него изначално, по природа.

Длъжен съм да обърна вашето внимание към факта, че Иисус Христос не започва да проповядва християнството като някаква концепция. Това, което възвестявал на хората, Той нарекъл “бесора”, по гръцки “евангелион”, което се превежда с “радостна вест”, “радостна новина”.

Какво представлява тази радостна, блага вест?

Човек има право да не се доверява на мирозданието. Човек има право да чувства себе си на земята в чужд и враждебен свят. Съвременни писатели като Албер Камю, Жан-Пол Сартр и други често говорят за страшната абсурдност на битието. Ние сме обградени от нещо опасно, нечовешко, безсмислено, абсурдно – и е невъзможно да му се доверим. Хладен, мъртъв или умъртвяващ свят. Наистина, бих желал да се застраховам, – тези писатели, романисти, драматурзи, философи изхождат от позицията на атеистическия светоглед – това е атеистическия екзистенциализъм на Сартр и Камю, и те някак си не са догледали едно нещо. Когато говорят, че светът е абсурден, тоест безсмислен, те знаят това, понеже в човека е заложено противоположното понятие, понятието за смисъл. Този, който не знае какво е смисъл, няма да схване що е абсурд. Никога няма да се възмути от абсурда, не ще възстане против него, ще си живее в него, като риба във вода. Именно това, че човек възстава против абсурда, против безсмислието на битието, говори в полза на съществуването на смисъл.

Древното библейско повествование ни уверява, че можем да извършим вътрешна промяна и да кажем на битието “Да!”, да се доверим на онова, което ни се струва страшно и грозно. И тогава през хаоса, през абсурда, право през чудовищността на живота, като слънце през мъгла, ще ни погледне окото Божие – Богът, Който има лично битие, и личността, отобразена във всяка човешка личност. И контактът с Него е възможен като съюз на близки същества. Целият смисъл на човечеството е удивителната му аналогия с Този, Който е създал света. Чарлз Дарвин споделял, че макар сам да възприема света механически, като процес, все пак се замисля над неговата сложност и не мжое да разбере: наистина ли само сляпа случайност е могла да породи всичко това и не следва ли зад всичко да потърсим някакъв разум, по нещо аналогичен с нашия? Можем да добавим към горното: не просто аналогичен, но безкрайно превъзхождащ нашия разум.

И в старозаветната библейска религия, за която стана вече дума, възниква понятието за вяра-доверие. Не вяра като теоретическо, философско или религиозно убеждение, а вяра като акт на пробив през мъртвата, абсурдна действителност, когато човек говори на Бога: аз приемам и възприемам. Така е възникнал древният завет между Бога и човека, древният съюз. Естествено, съюзът между примитивния, стария човек и Божественото не можел да бъде окончателен и съвършен. Това е било възпитаването на човешкия род, детството на човечеството; последвало юношеството, и в 7 век пр. Хр. пророк Иеремия пише: “Така говори Господ. Ще сключа с народа нов завет, “берит хадаша”, нов съюз, който няма да бъде като стария, като предишния. Той ще бъде написан в сърцата.”

И 700 години след пророк Иеремия в малка стаичка се събират дванадесет човека и извършват жертва. Обикновено жертвата била кръвна. Кръвта била символ на живота. А животът принадлежи само на Бог. И членовете на събралото се общество се поръсвали с кръвта на жертвеното животно. Такава била стародавната практика у всички народи, даже в най-първобитните времена, в палеолита. И Моисей, когато сключвал завет на анарода с Бога, поръсил всички с кръвта на жертвения агнец. Но ето че в нощта, за която говоря, през пролетта на 30-та година от първото столетие на нашата ера, Иисус Назарянин, заобиколен от Дванадесетте, извършил обред за възпоменаане свободата, дарувана от Бога. Тук няма кръв, а чаша с вино и хляб. Той преломява този хляб и го раздава на всекиго с думите: “Това е Моето Тяло.” Като жертвен агнец за хората. И предава чашата на учениците, казвайки: “Това е Моята кръв, която проливам за вас; Новият Завет е в Моята кръв.” По такъв начин на тази свещена трапеза, за която ние с вас говорим, във всяка литургия, Бог и човек се съединяват. Иисус Назорей извършва тая жертва. И от този миг, от тази свята нощ чашата не престава да се издига и се извършва Евхаристията. Във всички направления на християнството, във всички църкви и даже секти, навсякъде този знак присъства.

Понякога наблягат на това, че Христис е възвестил нов морал. Той е казал: “Заповед нова ви давам – да любите един другиго, както Аз възлюбих вас.” И преди е имало заповед за любов, и думите “да обичаш ближния си като самия себе си” принадлежат на Моисей. А Христос им придава особено звучене – “както Аз ви възлюбих”, защото поради тази любов Той остава с нас на омърсената, окървавена и грешна земя – само и само да бъде редом с нас. Тъй Неговата любов се превръща в любов всеотдайна, и заради това Той казва и следното: “Който иска да върви след Мене, първо трябва да се отрече от себе си.” Имайки предвид “от своята индивидуалистичност”, не от своята личност, защото личността е свята, а от своето лъжовно самоутвърждаване. Да отдаде човек себе си, да вземе кръста си, т.е. своето служение и страдание с радост и тогава да тръгне след Него.

Христос призовава човека към осъществяване на Божествения идеал. Само късогледи хора могат да си въобразяват, че християнството е отминало, че то се е състояло в 13 или в 4 век, или когато и да било. Бих казал, че то е направило само първите плахи стъпки в историята на човешкия род. Много от словата на Христос са ни и до днес непостижими, понеже сме неандерталци по дух и нравственост.  Евангелската стрела е прицелена във вечността.

Вие ще кажете: как така, при положение, че сме имали такива велики творци, като Андрей Рубльов и т.н.! Да, разбира се, имало е и велики светци, които са били предтечи, те са ходели по земята на фона на черното море от нечистотии, кръв и сълзи. Очевидно, това е и най-главното, което е искал (може би неволно) да покаже Тарковски в своя филм “Андрей Рубльов”. Само помислете, на какъв фон създава майсторът това най-нежно, феерично, Божествено видение на Троицата! Изобразеното във филма е истина. Войни, мъчения, предателства, насилие, пожари, диващина. На този фон човек, непросветен от Бога, е могъл да създаде само “Капричос”, каквито е съдал Гоя. А Рубльов е сътворил Божествено видение. Следователно, той е черпил не от действителността около него, а от духовния свят.

Християнството не е нова етика, а нов живот. Ново житие, което води човека в непосредствено съприкосновение с Бога. Това е новият съюз, Новият Завет. Каква е тайната, как да разбираме това? Защо като магнит човечеството е привлечено от личността на Иисус Христос? Та той не е показал нито тайнствеността на мъдреците, нито поетическата екзотика на източната философия? Това, което е говорил, е толкова просто, ясно. И даже примерите в неговите притчи са взети от всекидневния живот. Това е тайната, която Той разкрива с кратки думи, каквито чуваме в Евангелието според Иоан. Филип казва: “Покажи ни Отец, Отца на всички.” Този, Когото гърците наричали “Архи”, Първоначало, къде е Той? И Иисус отговаря по начин, по който не е отговарял нито един философ на земята: “Толкова време Съм с вас, и ти не Ме познаваш, Филипе? Този, който е видял Мене, е видял и Отца.”

Подобни думи Той изричал неведнъж, и много хора Му обръщали гръб и в негодуванието си тръгвали, тъй като това било винаги голямо предизвикателство. Трябвало да проникнат в особена тайна. Никога Христос директно не е формулирал тази тайна. Той само запитвал хората: “За кого Ме мислите – за пророк, за възкръсналия Иоан Кръстител?” – “Ти Си Помазаник, Цар, Месия, Сина на Живия Бог.” Той задава въпросите Си до ден днешен, питайки всеки един от нас, защото това казва Бог с човешки уста. Иисус Христос е човешкият облик на Безкрайното, Неизяснимото, Необятното, Неизповедимото, Безименното. И прав е бил Лао-дзъ да твърди, че името, което произнасяме, е вечното име. Той става не само назоваем, но дори назоваван с човешко име. Този, Който носи заедно с нас теготите на живота. Това е центърът и средоточието на християнството.

Когато преминем от Евангелието към Деяния Апостолски и Посланията, сме длъжни да спрем вниманието си на втората личност на Новия Завет. Както казва един френски учен, Новият Завет е съставен от две биографии: на Иисус Христос и на Неговия последовател Павел Тарсянин, апостол Павел. Всеки от вас, преминавайки от Евангелието към Павловите послания, сякаш пада от небето на земята. Макар Павел в много да превъзхожда писателите-евангелисти. Той бил човек с огромен талант, духовна мощ, образование. Този човек е създал личностни произведения. Неговите послания са неща, писани с кръвта на сърцето му. Така или иначе, трудно е те да бъдат сравнявани с евангелията. Защото четрите евангелия отразяват не толкова литературната дарба на апостолите–евангелисти, колкото Образеца, Който те виждали пред себе си. И ако ап. Павел пред нас застава като човек, то Христос е Откровение Божие. С какво обаче е важен апостол Павел за нас? Защо Църквата го е поставила редом с Христа в Новия Завет? Защо по-голямата част от посланията – четиринадесет – са написани от него? Защо в Деяния Апостолски неговата биография заема централно място? Заради това, че ап. Павел очевидно никога не е видял лицето на Иисус по време на Неговия земен живот. Има, разбира се, исторически хипотези, че техните пътища са могли да се пресекат в Иерусалим. Самият той е роден в първите години на християнската ера в Мала Азия, но в Иерусалим е учил, и тогава е могъл да лицезре Иисус. Все пак по-достоверно е да се счита, че никога не е виждал Христос. Мисля, че тъкмо това привлича Църквата към неговата личност. Та и ние самите не сме виждали това Лице. Христос обаче се явил на Павел с такава достоверност, която значително превъзхождала всяко външно съприкосновение. Външността на Христа са виждали и враговете Му, и книжниците, и фарисеите, и Пилат. Но това не ги е спасило. Павел също бил враг, но Христос го е спрял на пътя за Дамаск и го призовал да стане апостол. Това събитие изменило не само неговата съдба, но и съдбата на цялата ранна Църква, защото Павел става един от тези, които понасят Евангелието от Сирия и Палестина по широкия свят. Нарекли го “апостол на народите” и “апостол на езичниците”.

Възпитан в юдейството, той прекрасно е знаел, че с Бога е невъзможно да се слееш, че човекът на Изтока, който си мисли, че преживявайки екстаз, се слива с Абсолюта, е в заблуждение. Той само се докосва до божественото, понеже в недрата на Божеството кипи вечен огън, разтварящ всичко в себе си.

Между Твореца и творението лежи бездна, като бездната между абсолютното и условното; тя не може да бъде премината, преодоляна – нито логически, нито битийно. Сам Павел е открил, че над пропастта има мост, понеже е видял Христос и вътрешно се е съединил с Него; чрез безкрайната любов бил прикован към Него така, че му се е сторило, сякаш носел върху себе си раните Христови; че е умрял с Него на кръста и е възкръснал с Него. Затова той говори: “Вече не аз живея, но в мен живее Христос. Заедно с Него умрях, и заедно с Него се връщам към живот.” Ако с Бога е невъзможно да се слеем, то с Богочовека това е възможно, понеже Той принадлежи едновременно на два свята – нашия и отвъдния. Върху това е построен изцяло пътят на християнските мистици от Павел до наши дни. Пътят към Отца минава през Сина. “Аз съм врата”, казва Иисус, “Аз съм портата, вратата към небето.”

Повтаряйки различни молитви, хриситянските подвижници биха могли да бъдат уподобени на източните, индийските, които повтарят разни мантри. Една от главните молитви на християнското подвижничество се нарича “Иисусова молитва”, в която постоянно се повтаря Името на родилия се на земята, разпънатия и възкръсналия. И точно тази Христоцентричност на основната християнска молитва радикално я отличава от всички останали медитации и мантри, защото тук става среща – не просто концентрация на мисълта, не просто съсредоточаване, не обикновено потапяне в океана или бездната на духовността, а среща на личността с Лицето на Иисус Христос, Който стои над света и в света.

Спомням си стихотворение в проза, написано от Тургенев, когато той стоял в селска църквица и изведнъж почувствал, че Христос стои до него. Когато се обърнал, видял обикновен човек зад себе си. След като се отвърнал обаче, отново почувствал, че Той е там близо. Това е вярно, понеже е истина. Христовата Църква съществува и се развива, защото Той обитава вътре в нея.

Забележете, че Той не ни е оставил нито едно написано изречение, както Платон ни е оставил своите “Диалози”. Той не ни е оставил скрижали, на които да е написан Закон, както скрижалите на Моисей. Той не ни е диктувал, подобно Корана на Мохамед. Той не е формирал ордени, подобно на Гаутама-Буда. Но Той ни е казал: “Аз оставам с вас до свършека на времената.” Когато дошло време да ни напусне, Той изрекъл вечните слова: “Аз не ще ви оставя сираци, но ще дойда при вас.” И това продължава и се случва и днес. Целият най-дълбок опит на християнството е съграден върху това, останалото са някакви повърхностни слоеве. Във всичко останало християнството се моли, както всички други религии.

Религиите в света са част от културата. Те възникват заедно с порива на човешкия дух към вечността, към непреходните ценности. Тук посоката е от небето, и затова един от богословите на нашето столетие с право казва, че “християнството не е една от религиите, а криза (съд) на всички религии.” То се издига над всичко останало, както го определя ап. Павел, “никой не се спасява с делата на Закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа.”

В заключение съм длъжен да ви разтълкувам тази ключова фраза. Какво представляват делата на Закона? Говоря за системата от религиозни обреди и правила. Необходими ли са те? Да, нужни са като възпитателно средство. Те се създават от хората. Понякога, в резултат от велики прозрения, понякога по силата на традицията, понякога – от заблуждение. Понякога тези закони идват по Божие откровение, както в Стария Завет. Те служат на определена фаза в умственото и духовното развитие.

А какво означава да се спасиш? Това означава да съединиш своя ефимерен временен живот с безсмъртието и Бога. Това е спасението. Приобщаване към Божествения живот. Жаждата за такова приобщаване живее в нас, във всеки човек. Тя е потулена, скрита, но така или иначе я има в човека. Затова апостолът говори, че Законът е свят. Старозаветният Закон е свят и благ, и е даден от Бога, но приобщаване към Божествения живот е възможно единствено чрез вяра в Иисус Христос.

Какво означава вяра в Христа? Вяра в това, че Той е живял на земята? Това не е вяра, а знание. Съвременниците Му помнели, че е живял. Евангелистите са ни оставили достоверни свидетелства. Днешните историци ще кажат, че е живял, че е имало такъв човек. Опитите на различни пропагандатори да утвърждават, че това е мит, отдавна са разобличени. Само в нашата страна, като в някакъв резерват на разни чудеса, тази концепция още се пази. Какво означава да се вярва в Него? Вяра в Иисус Христос? Това, че Той е съществувал, значи, не е вяра? Вяра в това, че Той е дошъл от други светове? И това е само поредната теория.

Да си спомним за тази вяра, която е откровена в Стария Завет: доверие в битието. Още когато Авраам казва на Бог “да”, по-скоро не казва, а мълчешком се покорява на Неговия призив – ето, тогава се е родила вярата. На древноеврейски език думата “вяра” звучи като “емуна” и произлиза от думата “омен” (вярност). “Вяра” е много близко понятие до “вярност”. Бог е верен на Своето обещание, човек е верен на Бога; слаб, грешен, но въпреки всичко верен на Бога. Но на кой Бог? На съкровения, страшен като мирозданието, твърде далечен от човека, като океана. Но Христос открива друг образ на Бога чрез Себе Си. Той не Го нарича по друг начин освен Отец. Иисус Христос почти никога не произнася думата Бог. Винаги Го нарича Отец. И в Своя земен живот Той използва за това онази нежна и ласкава дума, която децата употребяват на Изток, обръщайки се към бащата. Макар и непреводимо, но е така. Христос ни разкрива Бог като наш небесен Отец и по този начин създава братя и сестри, защото братя и сестри има само при общ баща.

Общият духовен Отец – това е Бог. А откритото сърце познава Иисус Христос – това е тайната на Евангелието. Всеки знае колко объркан е човекът, колко е слаб, доколкото в него са свили гнезда всевъзможните комплекси и грехове.

Има една сила, която Христос е оставил на земята и тя ни се дава даром. Тя се нарича благодат. Благо, което се дава даром. Не може да се спечели, а се дарява. Да, ние сме длъжни да полагаме усилия; да, ние сме дллъжни да се борим с греха; да, ние трябва да се стремим към самоусъвършенстване, като не забравяме, че сами да се измъкнем за косата няма да успеем. Това в само подготвителната работа. Тук е и коренната разлика на християнството от йога, учение, което смята, че човек може да се добере и вмъкне в Бога, така да се каже, по собствено желание. Християнството учи – можеш да се самоусъвършенстваш, но до Бога да достигнеш е невъзможно, докато Той Сам не дойде при тебе.

Ето, че Благодатта превъзхожда Закона. Законът е началният стадий в религията, който започва при детето. Това не бива да се прави, това може; правила, норми… Необходимо ли е това? Да, естествено. Но после идва Благодатта – по пътя на вътрешния опит от срещата с Бог. Тя е нов живот. И апостол Павел говори: “Ето, спорят помежду си хората. Едни са привърженици на запазването на древните обреди, старозаветните. Други, трети – против това. А всъщност, нито едното, нито другото не е важно. Важна е само… вярата, действаща чрез любовта.”

Това е истинското християнство. Всичко останало в него е просто историческа обвивка, рамка, антураж; онова, което е свързано с културата.

Говоря ви за самaта същност на християнската вяра. Безграничната ценност на човешката личност. Победата на светлината над смъртта и тлението. Новият Завет, който пораства като дърво от малко семенце. Новият Завет заквасва историята, както квасът заквасва тестото. И даже днес това Царство Божие тайно се проявява сред хората, когато вършите добро, когато обичате, когато съзерцавате красотата, когато чувствате пълнотата на живота. Царството Божие вече ви е докоснало. То не е само в далечното бъдеще, не само във футурологическото съзерцание; то съществува тук и сега. Така ни учи Иисус Христос. Царството ще дойде, но то и вече е дошло. Съдът на света ще дойде, но той вече е започнал. Започнал е, когато Христос за пръв път е прогласил Евангелието.

Той е казал още: “А съдът се заключава в това, че светлината е дошла в света, а хората повече възлюбили тъмнината.” Този съд е започнал по време на Неговата проповед в Галилея, в Иерусалим, на Голгота, а Римската империя, в средновековна Европа и Русия, днес, в ХХ век, и през XXI век, и в цялата история на човечеството. Съдът ще продължи, защото това е християнската история – историята, през която светът върви редом със Сина Човешки.

И ако още веднъж си зададем въпроса: в какво се съдържа същността на християнството? – трябва да отговорим: това е Богочовечеството, съединението на ограничения и временен човешки дух с безкрайното Божествено. Това е освещването на плътта от момента, в който Синът Човешки прие нашите радости и страдания, нашата любов, нашия труд – природата, света. Всичко, в което Той се е намирал, в което Той се е родил като човек и Богочовек, не е отхвърлено, не е унищожено, а е възведено на ново ниво, осветено. В християнството имаме освещаване на света, победа над злото, над тъмнината, над греха. Но тази победа принадлежи на Бога. Тя е започнала в нощта на възкресението и продължава, докато съществува светът.

Лекция, изнесена в московския Дом на Техниката на 8 септември, в навечерието на трагичната гибел на отец Александър Мен; публикувана по магнетофонен запис във в-к “Литературная газета”, №51 от 19.12.1990 г., с. 5).

Превод: Йеродякон Петър Граматиков