Православен поглед към църковната мисия


Текстът е съставен въз основа на подбрани материали от книгата на прот. д-р Ион Брия “Православния поглед към мисионерството”.

Съставителство: д-р Свилен Тутеков


Богословски основи на мисионерството

Мисионерството в Църквата е основано върху Христовото мисионерство. Неговото правилно разбиране изисква на първо място прилагане на светотроичното богословие. Христовото пращане на апостолите в света почива върху факта, че Христос лично е пратен от Бога в Св. Дух /срв. Иоан 20: 21- 31/. Значението на това евангелско свидетелство открива основния факт на християнската вяра, че Св. Троица е извора на живота и човекът, заедно с цялото творение, е призван към общение и участие в този живот. Основаването на църковната мисия на този факт означава на първо място, че целта на мисионерството не е пропагандирането или донасяне на интелектуални уверения, учение, морални наставления, и т. н., а водене на живота към общение и причастност, което съществува единствено у Бога, разбиран и вярван като Св. Троица. “Изпращането” на мисионерството е всъщност изпращането на Св. Дух /Иоан 14: 26/, с което именно се проявява Божият живот като живот на общение.

В тази перспектива спасението на света и човека трябва да се разбира като вътрешно динамично движение, целта на което е Царството небесно като живот на общение и участие в Св. Троица. Този сотириологичен характер поставя в центъра на изповядването и живота богочовешката Личност на Иисус Христос, с което се определя христоцентричната ориентация на църковната мисия. В духа на библейското и керигматично предание на Църквата фактът на Боговъплъщението се изповядва като център в двоен смисъл: Божественият Логос е извор и образец на нашия ум и мислене, а също така и съучастник на нашия диалог с Него. Съгласно православното учение човешкото битие е образ на самия Логос, а Въплътилият Се Син Божий е приел цялата човешка природа: с това Той  възстановява и освещава човешката природа, като я приема в Себе Си, а заедно с това и в общение със Св. Троица. Това е великата тайна на съвършеното богочовешко единство, което става извор на новия живот на човека и света. Следователно, поставянето на Христос в центъра на нашето богословско разбиране, потвърждава и обосновава христоцентричния характер на църковния живот и мисия.

В Христос ние намираме не само Умът, като извор на нашия общ човешки ум, но и цялото наше битие, издигнато до степента на Божия образ чрез общението в Св. Дух. Това очертава измеренията на новото отношение на Бога към човека – отношение онтологично, динамично, а не статично, което е осъществено и усъвършенствано чрез Божиите енергии, постигнато от Св. Дух. Като възстановява и обновява човешката природа Христос освобождава човека от неговия егоизъм и открива възможността за общение между разделените от греха личности. По такъв начин се преодолява оскъдицата на човешкия рационализъм, за да се намери истинското функциониране на разума в Христос. В Църквата човекът има благодатното съзнание за границите и възможностите на човешкия разум, както и разбирането за нарушеното общение и разделението между хората, произтичащо от факта на греха. В Христос и Църквата като Негово Тяло съществува възможността за ново общение и обединяване в Христос и Св. Дух.

Христоцентричният характер на църковната мисия се разбира в контекста на Кръста и подвига като сблъсък на светотроичния начин на съществуване и живот със “силата и властта” на греха. Кръстният ход на този подвиг кулминира в светлината на Христовото Възкресение, Което хвърля светлина върху мисионерството по два същностни начина. На първо място Възкресението указва на факта, че резултатът от мисионерството е, несъмнено, поразяване силата на греха в неговите общи и природни отражения /победа над смъртта/. Следователно Възкресението също така посочва факта, че този резултат от мисионерството не е контролиран от историческите сили, а че той по природа е есхатологичен /срв. Рим. 8: 11/. Мисионерството на Църквата не може да възстанови или създаде Царството. То може само да възвести неговото идване, с проповядване на Възкресението и по светотайнствен начин да указва на него. В тази есхатологична перспектива “богословието на кръста” е в органичен синтез с “богословието на славата”, с което в благодатния живот на Църквата се възвестява, преживява и предвкусва автентичния обновен живот в Христос и Св. Дух.

В контекста на целокупното Божие Домостроителство /Икономия/ се открива и пневматологичната /светодуховната/ перспектива на църковния живот и мисия. Действието на Св. Дух не се ограничава само върху Църквата, или върху човешкото сърце, или върху библейското вдъхновение и просвещаване. Важно е да се посочат три основни елемента от действието на Св. Дух:

А/ Цялото спасително Христово действие е неотделимо от действието на Св. Дух, а христологичните и пневматологичните фактори трябва да бъдат интегрално свързани в цялостния светотроичен контекст.

Б/ Делото на Св. Дух, Който оживотворява и освещава, трябва да се види в неговия широк космичен смисъл, а не толкова в тесен еклисиален или индивидуалистичен смисъл.

В/ Хлябът и виното, принесени от народа, стават Тяло и Кръв на Господа при призоваването /епиклезата/ на Св. Дух.

Пневматологичният характер на живота в Църквата указва на синергията /съдействието, съработничеството/ на Божията благодат и човешката свобода, като основа на светоотеческото учение за спасението. Бог ни призовава да участваме в Икономията на спасението, в която Христовият живот обхваща нашия живот и Св. Дух възпълва немощта на нашите природни сили. Това участие се състои в покаяние и послушание на Божията воля, в искрена духовна аскеза и пълноценно живеене в Преданието, опита и практиката на Църквата. То е движение към теосиса като постоянно състояние на обожение, подвиг на молитвата, благодарението, богослужебното участие и съзерцаването, т. е. в съвкупността на всички елементи на църковния живот. Всичко това свидетелства за автентичния духовен живот на Църквата – свидетелство, което открива същността, съдържанието, смисъла и целта на църковната мисия.

Църква и мисия

Съдържанието и характера на църковната мисия са в изключителна зависимост от еклисиологичната позиция, която неизменно присъства в целокупното православно предание и опит. Без правилна идентификация на това какво е Църквата, ние не можем да идентифицираме съдържанието на истинския християнски живот, а следователно характера, задачите, методите и целта на църковната мисия.

“Ние – пише епископ Калистос Уеър – трябва да помним, че Църквата е мисия. Мисията е не просто един от възможните видове дейност на Църквата, а самоизявата на църковното съзнание и живот”.  Църквата съществува не сама за себе си; като апостолска тя по определение е пратена в света. За да бъде тази мисия вярна на себе си, тя трябва да бъде отбелязана преди всичко с три качества: със светост, с жертва и с радост. Това означава, че мисионерското свидетелство трябва да бъде не толкова в думите и аргументите, пропагандата и апологетиката, колкото в самия живот на този, който свидетелства – т. е. то трябва да бъде негово екзистенциално свидетелство. Това мисионерско свидетелство е ефективно, когато  извира от участието в Христовата жертва, защото Христос е спасил човека не със Своята проповед, а със Своята жертва. Гръцката дума  martiria означава и свидетелство, и мъченичество – факт, който посочва, че автентичната мисия на Църквата се осъществява в аскетизма, който по думите на отец Юстин Попович “е единствената мисионерска школа на Православието”. Но всяка форма на това аскетическо и мъченическо свидетелство е облечено в радостта, без която е невъзможно да бъде разбрано самото християнство. Църковната мисия остава продължение на ангелското благовестие, отправено към пастирите край Витлеем: “Ето, благовестя ви голяма радост” /Лук. 2: 10/.

По такъв начин светостта, жертвата и радостта са трите необходими признака на истинския мисионер, който е свидетел и участник в съборното апостолско свидетелство на самата Църква.

Автентичното разбиране на Църквата откриваме в изпълняването на Господнята заповед: “Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и  като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. /Мат. 28: 19- 20/. Гръцката дума за Църква еклисиа /от ек-кало/ означава да призовеш, да събереш народа Божий като знак и изпълнение на Царството Божие. Като Тяло Христово, Църквата недвусмислено е призвана да проповядва Евангелието чрез своите членове като ги освещава по пътя на спасението. Започвайки от деня Петдесетница, когато първите ученици се изпълнили със Св. Дух, тази проповед не е била вече въпрос на свободен избор, а задължение и необходимост: “Защото, ако благовествувам, няма за какво да се хваля: обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам” /1Кор. 9: 16/.

Като такава, Църквата никога не може да остане статична, нито да бъде доволна от съществуващото състояние /status quo/. Тя трябва непрестанно да мисионерства, да проповядва и разпространява благата и радостна вест oikomeni  – т. е. по цялата населена земя. ”Но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий; и ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя” /Деян. 1: 8/.

За да бъде благовестие /добра, радостна вест/, Евангелието трябва да се проповядва. Целият Божий народ, заедно и поотделно носи отговорност за свидетелството за това благовестие и за запазването и съхраняването на католичността /всеобщността/ на Божието Откровение на Неговия народ във всяка поместна Църква.

Апостолство на Църквата.

Царството Божие, което е дошло и идва, се показва на света като общност на покаяли се и опростени грешници, които са осветени  и призовани към светост, а тя е Тялото Христово – Църквата. Въпреки греховността на членовете на Църквата, Тя проповядва Царството Божие на света, който лежи в зло – Царство, което се предвкусва в живота на самата Църква чрез присъствието на Св. Дух. Затова мисионерството на Църквата, осъзнавана и преживявана като есхатологична общност, означава проповядване на благовестието, т. е. радостната вест  за идването на Царството /срв. Марк. 1: 15/.

Мисионерството е съставна част от природата на Църквата, а проповедта за Царството Божие определя съдържанието на призива на Църквата в света.  Мисионерството се корени в самата природа на Църквата, независимо от условията, в които Тя живее, защото без мисионерство няма Църква, тъй като тя преподава делото на спасението на човечеството, което е известил и осъществил нашият Спасител Иисус Христос. Мисионерската дейност на Църквата е станала възможна и апостолската общност е придобила силата на Св. Дух за известяване на Христовото Евангелие в деня Петдесетница. Идването на Св. Дух в Църквата не е някакво изолирано историческо събитие от миналото, а постоянен дар, който вдъхва живот на Църквата. Този дар обезпечава Нейното съществуване в историята на човечеството и прави възможно свидетелството й за Царството Божие, което вече е настъпило. Светият Дух е Божествената сила, с която Църквата вече е способна да изпълнява заповедта на Възкръсналия Господ: “Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” /Марк. 16: 15/. Това непрестанно петдесетническо изливане на Св. Дух върху Църквата е реалност в богослужението на Църквата, в нейните свещенодействия, в неделното и празнично извършване на св. Евхаристия; но то не се ограничава само в рамките на богослужението в Църквата, а създава вътрешната динамика, която дава белезите на всички изрази и на всички дейности в живота на Църквата.

Мисионерството е свързано не само с апостолството на Църквата, а и с останалите нейни свойства, а това са единството, светостта и съборността. Това особено се отнася за понятието “мисионерство”, защото така го отделя от количественото измерение, за да стане качествена реалност.  Броят на “обърнатите” или статичното членство в Църквата не определя качеството на мисионерската работа. Понятието за мисионерство се определя много по-добре от светостта, единството и съборността, /която не трябва да се бърка с географската разпространеност/, отколкото с какъвто и да било статичен показател за по-голям брой нови членове /срв. Мат. 18: 20/.

Eвхаристийната общност

Целта и върхът на проповядването на Евангелието,  с това и на мисионерството, е основаването на евхаристийната общност на всяко място – в неговия контекст, култура и на неговия език. Тази евхаристийна общност, чието съдържание е богослужението и служенето на св. Евхаристия, ще бъде зачатъкът на Царството Божие – ще стане средищна точка за активно и конструктивно християнско свидетелство, за своеобразна духовна и материална поддръжка и поучаване на членовете да се държат във всичко, което Господ ни е заповядал.

Местната Църква, където и свещенството, и вярващият народ притежават пълнотата на съборността и послушанието, трябва да даде евангелски отговор на специфичните потребности на своето състояние и обкръжението, в което живее. Евхаристийната общност свидетелства най-ефективно със своя пример, отвореност и единство, както и с духовността и светостта на своите членове. Всичко това ще се изпълни чрез тяхното активно участие в светотайнствения живот на общността и чрез конкретните изрази на любовта и старанието един за друг и за цялото Тяло Христово, в съответствие с учението на Христос в Неговото описание на последния съд. /срв. Мат. 25: 36- 41/.

Предизвикателства пред мисионерския призив на Църквата

А/ вътрешни

Понякога мисионерската дейност е доста изопачена, което възпрепятства насочването на общността, за да може тя да отразява светотроичния начин на съществуване на приобщаване към общността. Тогава, когато Църквата е разделена и не може повече да разбира тази мисия като приобщаване, а се ориентира към отделни или обществени цели на мисионерството. Затова еклисиологичната ерес прави такава мисионерска работа невъзможна или изопачена. 

Б/ външни

В наше време Църквата трябва да се съпротивлява на изкушенията, от тази страна да бъде обезпечена или дори да стъпи в съпернически отношения с властта и силите на този свят, да не би да предаде най-скъпоценния дар на Св. Дух, именно свободата на Божиите чада. Във всички конфликти и борби, които разбиват семейството на човечеството, Църквата би трябвало да указва на страданието на хората, на неправдата и видовите насилие /явно или прикрито/ над хората и да тълкува, и обяснява воплите, и апелите на всички онези – християни и нехристияни, които са прогонени заради вярата; да се противопоставя на бруталното угнетяване подобно на нарушаването на човешкото достойнство и основните начала на правдата.

Но тези слабости, за които са виновни и някои членове на Църквата, могат много лесно за замъглят свидетелството; те не могат да изтрият фундаменталната поръка на Основателя на Църквата /срв. Мат. 24: 35/. Тази заръка остава в сила, дори и когато някои от нас не чуват, защото Църквата няма да бъде надделяна и от портите адови /срв. Мат. 16: 18/.

Мисионерското дело на Божия народ 

Голяма чест е за всички членове на евхаристийната общност, на свещенството и на лаиците /на миряните/, на младите и старите, на мъжете и жените, когато участват в разпространението на Словото Божие. Въз основа на своето Кръщение, Миропомазване и приемането на новия евангелски живот, който се изразява в молитва, богослужение и общение – всички  носят в себе си апостолския призив да свидетелстват с качеството на своя живот за това какво означава за тях възкръсналият Христос. Оттук целият народ Божий е призван да свидетелства като едно тяло – призван е да бъде една свидетелстваща общност.

Ако бихме разбирали Православието, трябва да имаме предвид, че всички вярващи са посветени за живот според евангелските заповеди – както в Божия храм, така и извън него. “Свещенодействието на вярващите не е вече ограничено от богослужебните места, в богослужебното време и пространство. Това именно означава чрез евангелското свидетелство човешката общност да се потопи в живота”. Вярващите съживяват дивната свобода в проповядването на благовестието и свидетелството за Господа по различни начини, които най-добре отговарят на условията и особените потребности на тяхното общество.

Затова всяка категория на Божия народ трябва да стане способна да осъществи своите потенциални сили, да покаже своите разнообразни дарове и да се включи в мисионерската работа /срв. 1Кор. 12: 27- 31/.

Младежта и мисионерската работа

Все по-голямата заетост на младите с мисионерската работа в Православната църква е резултат от визията и работата на православните младежки движения. Днес трябва да се подчертае тази пророческа и апостолска роля на младежта, подтиквана от тяхното пълно участие в Църквата и мисионерската дейност.  Православната младеж в местните или международните движения трябва да се призове да внесе своите свежи сили в мисионерската работа, като особено трябва да се обърне внимание на образованите млади хора.

Общото християнско свидетелство

В светското общество често се сблъскваме със ситуации, които изискват общото християнско свидетелство. Под заплаха са много християнски ценности. Единствено, ако заедно се противопоставим на мрачните влияния на секуларизма, можем да очакваме позитивни резултати заобикаляне на начина на живот, което вярваме, че е от съществено значение за доброто на Божия народ.

По въпросите, каквито са светостта на брака, стабилността на семейството, човешките права, абортите, т. е. детеубийството, мирът, и т. н. – въпроси, които се поставят пред всички нас и то не само православни – трябва заедно да се говори и да се действа. Нашата Православна църква и вярващите трябва да подтикват там, където е възможно не само да се взема участие, а и да се инициира и осъществява такова свидетелство.

Начала на мисионерското дело

Под вдъхновението на Св. Дух от самия рожден ден на Църквата, в мисионерската работа са се утвърдили няколко начала.

А/ Употребата на различни езици. Под действието на Св. Дух учениците “наченаха да говорят на други езици”, а множеството народ, тогава събран, се чудел защото всеки от тях  слушал, че говорят на неговия език /срв. Деян. 2: 1- 9/. На този ден ясно е указано, че за да бъде разбрано от слушателите Евангелието, трябва да се проповядва на “техния говор”.

Известно е, че Църквата не винаги и навсякъде е следвала това становище. Дори и днес езикът често пъти е известно препятствие за слушането на Евангелието и разбирането на евангелското послание. 

Б/ Второто начало се отнася до  расата. Когато между първите ученици настъпили недоразумения около проповядването на Слово Божие и кръщаването на безбожници, св. ап. Петър е имал видение, в което сам Господ му е открил, “че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от него и върви по правда, приятен Му е” /Деян. 10: 34- 35/.

Тук трябва да се признае грешката, тъй като с векове е била занемарявана тази поръка на св. ап. Петър. Църковната мисия не трябва да се ограничава от никакъв расизъм и етнофилетизъм и силно, и уверено да проповядва Евангелието на любовта и правдата на всички.

В/ Третото начало се отнася към културата, и най-добре е изразено от св. ап. Павел: “За иудеите станах като иудеин, за да придобия иудеите; за подзаконните станах подзаконен, за да придобия подзаконните; за нямащите станах като да съм без закон /макар да не съм без закон пред Бога, но съм под закона на Христа/, за да придобия нямащите закон; за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” /1Кор. 9: 20- 23/.

Често се случва, че онези, които благовестят в нова среда, не се опитват да разберат културата на тази среда, нито смятат за необходимо да я изучават. Нищо повече, те като че ли искат да я изкоренят и изменят из основи, без да виждат нейната позитивна стойност. Непрекъснато трябва да се изтъква, че това е в противоречие с апостолската традиция!

Мисионерското дело и Литургията

През цялата история на Църквата богослужението е било израз и пазител на Божественото Откровение. То не само че изразява и представя спасителните събития от живота на Христос, смъртта, Възкресението и Възнесението, но също така за членовете на Църквата е живо предусещане на бъдещото Царство. На богослужение Църквата – като Тяло Христово, одухотворявано от Св. Дух – съединява вярващите като придобити синове и дъщери на Бога Отца.

Богослужението е действие на Църквата, а неговият център е в Евхаристията. Въпреки, че св. Тайнство Евхаристия, от самото основаване на Църквата, е била празник, на който не е можел да присъства всеки, но пълното присъствие в Евхаристията е било възможно само за членовете на Църквата – литургичното богослужение като цяло е очевидна форма на свидетелство и мисионерство.

Литургията като мисионерско събитие

Евхаристията е пълно участване на вярващите в спасението, което им е дадено с Въплъщението на Божествения Логос, а чрез тях и на цялата вселена. Взаимното себедаряване на Христос и Неговия народ, освещаването на хляба и виното и “охристовяването” на причастницитие – това е мястото, където преживяваме пълнотата на спасението, общението със Св. Дух, на небето със земята. С покорността и “кенотичното” откриване на Божественото слово /на Логоса/ в тайнството на хляба, жертван, преломен и предложен, ние “проповядваме Неговата смърт и Възкресение до Неговото Второ пришествие”.

Ролята на св. Литургия е да ни въведе в Царството, да ни сподоби да “вкусим…и да видим колко е благ Господ” /Пс. 34: 8/. Функцията на Литургията е да ни преобрази поотделно в “живи камъни” на Църквата и като общност в автентичен образ /икона/ на Царството.

Литургията е нашата благодарност в името на всичко сътворено на света и възстановяването на падналия свят в Христос. Тя е образ /икона/ на Царството, тя е космос, който става Еклисия /Църква/.

Литургията като подготовка за свидетелство

Литургията е Божествена, защото макар да се служи от човешки същества, в същността си е Божие дело – започва с възглас на радост и благодарност:“Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух”. Цялото евхаристийно богослужение се развива в измеренията на Царството, което е негов смисъл и цел.

Царството е динамична реалност: то е дошло и идва, защото Христос е дошъл и идва. Затова и мисията на Църквата има за цел да събере хората от всички народи и всички да израснат и да станат Божий народ в поклонението и служението на Бога. Литургията е призив да се придържаме към Господа и с Него да пътуваме. Това е очевидно в началото на православната Литургия, на Малкия вход с евангелието и на Великия вход с принасянето на хляба и виното: “В Твоето царство ни спомени нас, Господи…”. Този момент от богослужението води всички с Христос към Обетованата земя.

Царството, приготвено за нас от създаването на света /срв. Мат. 25: 34/ и проповядвано в целокупното Христово учение, е дарувало на света св. Агнец Божий с Неговото жертване на Кръста и Възкресение от мъртвите. На Литургията Църквата благодари /евхаристия = благодарение/ за този дар с думите: “Ти не си оставил нищо недовършено, докато не си ни взел на небето и си ни подарил Твоето бъдещо Царство!”  Със своето благодарение, с Евхаристията, Църквата приема дара на това Царство.

На Литургията всички ние “причастявайки се от един хляб и от една чаша” се молим да се съединим в общение с единия Свети Дух, стоейки пред една Честна трапеза, където начело с епископа, се молим като Христови братя и сестри на нашия общ Отец. Следователно в Литургията вярващите в единомислие изповядват общата вяра на Църквата в св. Единосъщна и Неразделна Троица и споделят взаимната любов, дарувана им от Христос.

В молитвата на епиклезата свещеникът призовава: “…ниспосли Духа Твоего Святаго на ни и на предлежащия дари сия” /Литургия на св. Иоан Златоуст/. Във времето на Литургията сиянието на Св. Дух отобразява пълния образ на Царството  и когато вярващите се причастяват, те встъпват в сиянието на това Царство.

Успехът на мисионерското свидетелство на Църквата зависи от това, колко е истинско нашето причастяване. Нашата способност да занесем Христовата светлина в света е съразмерна на степента, в която приемаме евхаристийното Тайнство.

Въпреки, че Евхаристията е най-съвършеното встъпване в икономията на спасението, тя по-скоро е цел, /а и “трамплин”/ на мисионерството, отколкото негово средство. Евхаристията открива иконичното служение на Църквата. Църквата като институция указва на евхаристийното събрание /т. е. на Литургията/ като на неин единствен истински образ, т. е. икона на Христос /срв. 1Кор. 13: 12/.

Богослужението като мотивиращ жизнен фактор

Богослужението е средище на живота на Църквата, и то трябва да определя целия живот на всеки християнин “Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” /Мат. 7: 19- 21/. Осъществяването на тези Христови слова има голямо значение за успеха на християнската мисия.

С членството в богослужещата общност, с участието в църковното пеене и иконография, ние телом и духом /срв. 1Кор. 6: 20/ активно съдействаме на тези благодатни дарове. Това включване на човешката природа в цялата й пълнота, а не само на разума, в прославянето на Бога, е съществен фактор за православното богослужение. То трябва да се култивира и развива като мощно средство на християнското свидетелство.

Свещеникът и Литургията

За да стане богослужението силен израз на църковната мисия в света, всички участници трябва да разбират неговия смисъл /срв. 1Кор. 14: 6- 15/. С пълноценното участие в богослужението, вярващите разбират учението, живота, смъртта и Възкресението на Иисус Христос, което именно е онази реалност, в която се трудим да проповядваме. С други думи, Литургията е проповедта на Евангелието по екзистенциален и опитен начин. Това съдържа известни импликации и за православния свещеник:

Литургията не е предназначена само за свещеника, т.е. той не е единственият, който служи, а това е целият народ Божий /свещенство и миряни/. Единствено по своята функция /служба/, приета чрез ръкоположението, той е начело на вярващите.

Свещеникът никога не бива да отхвърля Христовата керигма, т. е. проповедта и тълкуванието на свещ. Писание от Литургията; тази керигма /проповед/ е част от самата тъкан на Литургията. Аналогия на  тази връзка съществува между учението и жертвата /анафора/ и яденето /кенония/, която се вижда в Господнята жертва: когато първо е учил народа, а след това се е жертвал в тяло и кръв заради всички.

Затова проповедта, като същностна част на службата, никога не бива де се изоставя, какъвто и да е броят на присъстващите!

В проповедите и тълкуванията на Словото Божие, свещеникът трябва да приспособи думите от свещ. Писание към всекидневния живот. Когато прави разлика между относителността и релевантността /онова същинско/ е важно  това да се прави без промяна на същностното, животворно и спасително евангелска послание.

Участието на вярващите

Тъй като Литургията е и проповядване, е необходимо народът Божий да съдейства в това дело.

Енориашите трябва да се поучават, за да разбират какво се случва на Божествената Литургия и така да я разбират.

За да се постигне по-голямо участие на вярващите в богослужебния живот на Църквата, трябва, където е възможно това, миряните все повече да се ангажират с богослужението.

Това съдействие може да е активно, ако богослужението е на разбираем съвременен език.

Важността на възпитателната роля на иконата и църковното изкуство подобно на въвеждането в св. Тайнства на Църквата и вярата, никога не може достатъчно да се определи.

Църквата се старае да уреди целият живот с освещаване на времето в богослужебните кръгове, с празнуването на годишните празници, със спазването на поста, извършването на аскетически подвизи и с редовни свещенически посещения. Трябва да се настоява във всекидневния живот да се внесе богослужебния ритъм на освещаване на времената /утреня, часове, вечерня, празници, постни дни/.

Както и непосредствено след Петдесетница, трябва да се създаде “комуна”, т.е. общност за разпределянето на всички блага, за да бъде цялата Църква “общност от светии и свет народ”, и защото в общността на светиите вярата на Църквата се преживява и след това преминава в своя най-силен и най-чист вид.

Литургичната духовност и свидетелството

Евангелското свидетелство в света принадлежи на самата природа на Църквата. То има своята основа в изливането на Св. Дух над апостолите в деня Петдесетница. От този ден до Второто Христово пришествие Св. Дух оповестява Христос и Го прави присъстващ в богослужебния живот чрез словото и светите тайнства. Целият живот и молитва на членовете на Църквата – независимо дали заради общата служба или прославянето на Бога всеки в “храма на своето сърце” – се съсредоточава в Евхаристията. Тук се срещат всички молитви и богослужебни действия на Божия народ: тук Църквата открива своята истинска идентичност. В целокупната християнска духовност, евхаристийната духовност създава динамичното благочестие, мистичната връзка с Христос, която побеждава злото с пълното разбиране на тайната на въплъщението и обожението във всички нейни измерения. Евхаристийното човешко битие, всъщност, е човешкото битие, което побеждава и превъзмогва слабостите на нашата паднала природа.

На богослужебния празник, който преминава във всекидневния живот на вярващите, Църквата оповестява и достига идването на Царството на Света Троица. Във всичко това тя въздава слава на спомена за прославения Христос и благодари на Бога. Цялото предание на Църквата, нейното богослужение, нейното богословие и проповед е доксология /славословие/, непрестанно благодарение, изповядване на вярата в Христовото възкресно тържество и нашето освобождаване от всички сили, които ни подтискат и унижават.

Молитвата и Евхаристията, с които християните побеждават и превъзмогват своето себично усещане и нагони, спомагат те да се включат в обществения и гражданския живот в своите страни и да свидетелстват за автентичния духовен живот в Църквата.

Вярващите, също така, трябва да установяват личен контакт с невярващите, за да принесат духовния опит придобит от разумно-опитното  участие в богослужението.

Православната духовност е духовност, която обхваща обширни граници, по начин, по който човешкият живот се освещава и който, чрез пост и подвизи, прави възможно участието в божествения живот – и физически, и с всички наши възможности. Това освещаване обхваща и човешкия  ум,  в което е обуздано охолството на неговото самодоволство и му е подарено просветление в изповядването на вярата и славопение на Бога. Православната духовност е такова изпробвано и проверено училище, в което хората се въвеждат в тайната на Бога, тайната на Божията любов и Божието спасение. Това разбиране се дава и приема в различните видове на духовното и пастирско ръководство, чрез изповедта, а върховете в автентичното създаване на новия живот от Св. Дух – живот, в който “вече не аз живея, а Христос живее в мене” /Гал. 2: 20/.

Духовността на миряните, на народа Божий и монашеската духовност не трябва да се разглеждат като своеобразно противопоставени, нито постоянното упражняване на умносърдечната Иисусова молитва трябва да се сведе само до няколко лица. В Православието се придава голяма ценност на много видове и изрази на християнското благочестие. На всяка крачка по течението на своето духовно пътуване, християните в изобилна мяра придобиват даровете на Св. Дух и така мога да достигнат съвършенството, към което са призвани.

Основните еклисиологични и литургични измерения, които очертават контекста на църковната мисия, посочват същностните предпоставки, които трябва да ръководят всяко християнско свидетелство. Църквата и Литургията представляват централната тема и извора на всеки мисионерски порив, и тяхното правилно разбиране е предусловие за автентичността, характера и ориентацията на всяко мисионерство. Всички елементи на мисионерската работа, нейните цели, задачи и методи намират смисъл и правилно разбиране единствено в контекста на православното схващане за Църквата и в опитно-благодатния характер на православната духовност. Единствено в перспективата на това разбиране, църковната мисия може да бъде свободна от изкушенията на идеологизацията, етнофилетизма и останалите вътрешни препятствия пред всяко мисионерство. Задачите, методите и целта на всяка църковна мисия могат да бъдат автентични и жизнени, единствено в литургичния живот и общение, които същевременно са и критерият за оценката и успеха на всяко православно свидетелство.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...