Проблеми на „съвременното“ богословие на митрополит Йоан Зизиулас

В последно време българският читател има възможността да се запознае с богословските съчинения на един от водещите гръцки богослови – пергамския митрополит Йоан Зизиулас. Неговото име се свърза наскоро в поредния сблъсък между Вселенската и Московската патриаршии, състоял се на срещата в Равена, където той присъства като представител на Вселенската патриаршия. Целта на този коментар е да представи някои спорни моменти от неговото богословие, тъй като Негово Високопреосвещенство е изключително авторитетна личност, чиито богословски трудове минават за норма в съвременното православно богословие.

Изхождайки от тази позиция пристъпвам с особено благоговение към книгите и статиите писани от митрополит Иоан Зизиулас, но се случи в духовната си немощ да откривам някои странни елементи, за които ми се струва, че могат да заблудят неподготвения читател. Всъщност с този текст съвсем не проявявам дързостта да твърдя, че митрополит Иоан Зизиулас не разбира от богословие, но не намирам причина да твърдим, че трябва да премълчавам дълбоките догматически противоречия, които намирам в така радушно приеманите и щедро споделяни високопреосвещени поучения. За повечето православни християни високото (ерудираното) богословие е приоритет на единици високодуховни люде, които имат достъп по благодат Божия до най-тънкото разбиране на Свещеното Писание и Свещеното Предание, поради което тяхната дума трябва да натежи в спорове, щом се приведат цитати от техните съчинения. Авторитетът на такъв вид богослови понякога се цитира редом със Светите Отци на Църквата, а това се смята за достатъчно да приемем всичко казано и написано от тях за истина…

В своите опити да посочи различията между православната (византийската) догматика и римокатолическата митрополит Йоан се съсредоточава върху еклезиологията (учението за Църквата) и пневматологията (учението за Светия Дух). В тях НВ (Негово Високопреосвещенство – съкращението е мое) твърди, че римокатолическата еклезиология е изградена върху христологията (учението за Христа), вследствие на което обаче цялата пневматология придобива неочаквано декоративно значение. В своите разсъждения митрополит Йоан стига до извода, че Църквата трябва най-правилно да се разглежда по равно и в двата аспекта – и христологически и пневматологически! Казано по-просто Църквата е и Тяло Христово и Събрание (Общност) на Светия Дух.

Неочаквано за нас обаче, НВ при конкретизацията и детайлизацията на своя модел в статията си "Православната еклесиология" изпада в грешки, отдавна осъдени от Църквата. Опитвайки се да "разпредели" поравно участието на Отец, Син и Дух Свети в еклезиологията НВ достига до много странни изводи! Според него действието на Бог Дух Свети в домостроителството (икономията) се изразява в това, че Той "укрепвал" Сина през земния му Живот, помагал му да направи своя избор в Гетсимания, "освобождавал го от последиците на грехопадението" и цитирам: "Духът не се въплъщава, следователно не е подвластен на последиците от влизането в историята, която съдържа в себе си падението и смъртта. Но и Той има своята роля-точно Той е Този, който е със Синът през целия период на въплъщението, за да го освободи от негативните последствия от въплъщението… Мнозина забравят, че възкресението на Христос става чрез Светия Дух. Вместо това се е наложила идеята,че Божествената природа на Христос по някакъв начин побеждава смъртта. Това не е правилно нито от библейска нито от светоотеческа гледна точка, според която природите не действат самостоятелно…И така да не забравяме, че Духът има важна роля в христологията. И делото му е точно да бъде със Сина по време на цялата перипетия на въплъщението. Така той го подкрепя в пустинята, когато Христос отива там да пости, той го подкрепя и в Гетсимания където предстои Христос да вземе своето решение. Синът не прави тези неща сам, не взема решенията си сам…Тъй като Духът обаче не се обвързва с историята, не води Христос към подчиняване на историята, но е причина за освобождаването му".

Текстът се цитира от статията "Православната еклесиология” (http://www.dveri.bg/content/view/5080/). От казаното оставаме с впечатлението, че според НВ Синът по някаква причина се е лишил при въплъщението от своята Божественост. Сякаш вече не е един от Светата Троица, и като че ли действието на Бог Дух Свети върху човешкото естество на Христос не е действие и на самия Син, а също и на Отец. Излиза че при въплъщението Синът се изключва от едното действие, едната енергия на Светата Троица. Ако се опитаме да си припомним борбите на древната Църква срещу ересите, не можем да не направим един неочакван паралел между "учението" на НВ и ученията на тези ереси. Описаното по-горе твърдение приляга повече на някакво ново монофизитство, което обаче отхвърля не човешката природа и действие, а божествените такива. Разбира се НВ не твърди че Христос не е Бог, но от казаното от самия него излиза че Христос е Бог само ипостасно, като личност, а при въплъщението Той доброволно се е лишил от всемогъществото си и се нуждае Бог Дух Свети да му помага!

Трудно е да се каже, дали митрополит Иоан Зизиулас има предвид нещо друго, но ние православните изповядваме, че Нашия Господ Иисус Христос е Истински Бог и истински човек ЕДНОВРЕМЕННО и СЛЕД въплъщението. И на кръста и в гроба Той ипостасно и същностно и по действие е ЕДИН от Светата Троица. Това означава,че Той няма необходимост да го ръководят и да му помагат, а също и че не прави ИЗБОР, а винаги постъпва като Бог. Нека за да не бъда голословен ви представя някои светоотечески текстове, подкрепящи моята критика: "Христос има природно и като Бог и като човек воление. Човешкото следва и се подчинява на Неговата воля, като не се движи чрез свой избор, но пожелава това, което неговата божествена воля е пожелала. Защото поради допускане от страна на неговата божествена воля претърпял природно присъщото си. Защото когато избягва смъртта, то поради природно изволяващата и допускаща Божествена воля избягва смъртта, страда и се страхува. А когато Неговата Божествена воля пожелала човешката му воля да избере смъртта, доброволно за нея дошло препърпяването" (Свети Йоан Дамаскин, Точно изложение, PG том 94. 1073 B- C). В посочения текст съвсем ясно се указва, че Синът самовластно като Бог се освобождава от "връзките на историята". Но нека погледнем още един текст отново на Свети Йоан Дамаскин: "Нашите природни страсти присъстват в Христос и съобразно природата и свръх природата. Защото когато позволявал на плътта да претърпи присъщото и, се задвижват в Него съобразно природата. А пък е и свръх природата, защото природното не изпреварвало волението в Господ. Защото нищо не се мисли като принудително за Него, но всичко е доброволно. Защото като пожелал огладнял, като пожелал ожаднял, като пожелал се уплашил, като пожелал умрял" (Пак там, 1084 А).

В този текст основната идея е отново същата, като се преподчертава, противно на твърдението на НВ, че нищо не се е случвало с Христос без собственото му допускане в конкретния момент. Съвсем ясно се вижда че причината за свободата на Христовото човешко естество от "връзките на историята" се дължи на единението на това естество с Божественото, а не на намеса от страна на Бог Дух Свети. По-нататък митрополит Иоан Зизиулас, по логиката на приведено от него съждение, твърди, че Христос не възкръсва Сам, но е възкресен от Отец чрез Светия Дух, а също така отбелязва, че сред православните християни се е наложило погрешното становище, че "Божествената природа на Христос по някакъв начин побеждава смъртта", а всъщност Възкресението трябва да се приеме за конкретно действие на Светия Дух, в което Синът не участва или участва пасивно! Тук и без да рискуваме и за миг да си помислим, че можем да се сравняваме с богословска величина като НВ Пергамския Митрополит, бихме искали да запитаме : ако Възкресението Христово е чрез Бог Дух Свети, а не от Божествената природа на Христос, то как, ако Синът и Духът са единосъщни, тоест, с една единствена обща природа, как питаме, Духът възкресява Христос, без това да е от "Божествената природа", която е и на Христос. Православното мислене по-скоро изисква да приемем, че Възкресението на човешкото естество на Христос е едно действие на Светата Троица , което действие е личностно и собствено, както за Отец и Дух Свети, така и за Сина. Освен това Отците учат, че поради ипостасното единство и съответния енергиен перихорисис (взаимопроникване) между божествената и човешката природа, човешкото естество в Христос е СЪВЪРШЕНО и НАПЪЛНО обожено още от момента на ЗАЧАТИЕТО, тоест Христос е напълно безгрешен, а смъртта е наказание за греха! Именно в този факт Отците виждат причината смъртта да няма власт над Христовото тяло.

Но все пак нека се обърнем отново към Свети Йоан Дамаскин. Ето какво ни казва той: "Защото също както плътта на човеците, съобразно собствената си природа не е животворяща, то плътта на Господ, единена по ипостас със Самия Бог Слово, без да отстъпва от смъртността си по природа, стана животворяща, поради единението по ипостас със Словото и не можем да говорим че не е била и че не е вечно животворяща" (Пак там 1084В-1085А). Основният акцент тук е, че животворността на човешката природа у Христос се дължи на нейното въипостасяване в ипостаса на Словото. Нека видим още един текст: "Нашият Господ Иисус Христос, бидейки безгрешен, защото беззаконие не сътвори вземащият греховете на света, нито се намери лъжа в устата му не е подчинен на смъртта, понеже смъртта влезе в света, чрез греха…И когато смъртта дошла, като погълнала тялото като примамка се пронизала от Божественоста и като вкусила безгрешното и животворящо тяло се разрушила и предала всички, които някога погълнала" (Пак там 1096С-1097А).

Ясно е, че НВ не е прав като казва, че причината за победата над смъртта не е от неизречимото единение с Божествената природа. Ако снизходителният читател позволи, ще възкликнем , че голямото и непостижимо за човешкия ум чудо е, че Христос въобще можеше да умре. Човешкото естество на Христос възкръсва точно, защото е възприето в ипостаса на Словото, чрез Което всичко е станало (Иоан. 1:3) и е в единение по енергия с Божественото естество. Трябва да уточним още нещо – всяка немощ на Христос, която виждаме описана в Евангелието е изрично допусната от Христос в съответния момент. Той е безгрешен и безстрадателен, но поради своето човеколюбие допуска действие на немощ. Ние виждаме в Евангелието моменти, в които Той ни се показва напълно свободен – таворското Преображение, което както всички ние знаем не е промяна в самия Христос, но в апостолите. Петър, Яков и Йоан виждат Христос такъв, какъвто си е от вечност, но го виждат така в този момент, защото Той им отваря очите.

Всъщност ако въобще може да се говори за някакво условно "разпределение", което да ни помогне да разберем нещо повече за триличността и единството на Светата Троица, то е редно да кажем, че действието на Бог Дух Свети в икономията е да прави от християните тяло Христово – нали всички ние сме едно тяло истински. Обаче връзката между нас и Христос е по енергия (благодатно), а не е субстанциална или само мислима. Като обяснение за тази христология можем да приемем,че НВ се е поувлякъл малко в своите тълкувания на новозаветната изразност. Той сам посочва, че Новият Завет съвсем ясно учи, че Христос е възкресен от Отца чрез Светия Дух. Като контрааргумент на това твърдение можем да посочим места в Новия Завет, откъдето е ясно точно обратното, че Христос възкръсва Сам. "И както бяха уплашени и навели лице към земята, – мъжете им рекоха: защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тука, но възкръсна; припомнете си, какво ви бе казал, когато беше още в Галилея" (Лука. 24:5,6); "Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук" (Марк 16:6) и много други.

С подобаващо смущение, че се противопоставяме на богослов от такава величина ще спрем дотук за христологията на НВ митрополит Иоан Зизиулас . За съжаление обаче не само христологията на НВ обръща нашите представи за неоспоримите истини на Православната Църква. "Творческото дръзновение" на говорителя на Вселенската патриаршия не е пощадило и учението за Църквата.

В същата статия НВ обяснява че Църквата не е само общност на Светия Дух , но и тяло на историческия (?) Христос. Църквата, разбира се, е тяло на Христос, но защото Той е наша Глава и ни животвори за вечен живот. Църквата няма как да е тяло на историческия Христос, защото това тяло по същност и същностни характеристики е идентично на всяко друго човешко тяло. В своите разсъждения митрополит Иоан стига до извода, че "Христос като личност съдържа всички нас (християните) в себе си". Трудно е да се каже какво точно има предвид с тези думи, но с оглед на смисъла, който византийските богослови придават на понятието личност, е невъзможно да се говори за личност, съдържаща други личности! На практика излиза, че всички ние сме в ипостасно единение с Бог Слово, което е някакво ново учение. По-лошото е, че по замисъла на автора, този текст трябва да изиграе ролята на "православно" определение за Църква за всички тези, които се определят като почитатели на още по-странното понятие "съвременно православно богословие". Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние не се причастяваме с Тялото на "историческия" Христос, защото хляба и виното на Причащението не стават човешка плът и кръв! Те не добиват ново естество, защото се преобразяват в Тайнствения, енергийния Христос, оставайки си хляб и вино. В противен случай враговете на християнството няма да пропуснат да ни обвинят в канибализъм и ще бъдат прави!

По своята същност съдържанието на текста на НВ е извън византийската богословска мисъл. Разбира се, Христос е най-важното в Църквата. Без Него тя е нищо, но безсмислени фрази като "Христос като личност съдържа всички нас в себе си" с нищо не ни правят по-православни. НВ митрополит Иоан Зизиулас по-нататък подробно обяснява, че "Църквата е свята, защото нейното Аз е Христос". Църквата няма "Аз", защото не е личност, нито има своя собствена същност. Църквата е благодатно (енергийно) единство на Христос с християните и е неуместно да се говори за същност на Църквата – тя не е нещо различно от Христос и християните. Добре е да се спрем малко по-подробно на това място. Понятието "същност" във византийското богословие има терминологичен характер, затова не може да се използва как да е в сериозни богословски текстове. Определение за "същност" ни дава Свети Иоан Дамаскин в своите диалектически глави: "Биващо е общото име на всичко, което съществува. То се разделя на същност и съпътстващо. Същността е по-главното, доколкото сама в себе си, а не в друго нещо, има съществуване. Съпътстващото пък е това, което не може да е само в себе си, но се наблюдава в същността. Защото същността е подлежащото, така, както материята на нещата. Съпътстващото пък е това, което в същността като в подлежащо се наблюдава. Например медта и восъкът са същност, а пък образът, формата и цветът са съпътстващо… Така се определя същността. Същността е самосъща вещ и не се нуждае от друго за своето съществуване" ( PG том 94, 536С-537А; 537В).

Както виждаме невъзможно е да се говори за същност на Църквата, защото тя не е подлежащо, и не може да съществува самостоятелно, но се съзерцава в Христос и християните. За разликата между същност и енергия, можем да приведем и една характерна мисъл на св. Григорий Палама, цитиран от митрополит Иеротеос Влахос: "Известно е неговото учение (на Св. Григорий Палама) за това, че у Бога трябва да се различават същност и енергия, които са съединени, бидейки разделни, и се разделят, бидейки съединени. Такава е тайната на неразделното разделение на същността и енергията. Човекът не може да бъде причастник на Божията същност, но може да се причасти с Неговата енергия. Доколкото пък човекът е създаден по образ Божий, светителят пренася учението за същността и енергията и върху човека. По такъв начин душата неразделно се разделя на същност и енергия" (Православна психотерапия. Изд. Манастир Рождество Богородично, Левадия, 1995).

За да аргументира своето твърдение за безостатъчното съвпадане между Църква и Христос, НВ казва, че ние на възгласа "Да внимаваме! Светинята е за Светите" не отговаряме "ние сме светите", нито "малко са светите", а Един е Свят. Ние отговаряме с „Един Свят…” , не защото имаме съзнание за пълно единство с Христос и видите ли, поради това сме святи, а защото признаваме своята немощ пред Бога! Той е Освещаващият, а ние можем да се осветим от Него, но това не става автоматично! От своя страна свещеническият възглас „Светинята е за Святите” е просто напомняне за неизречимото величие на тайнството, в което незаслужено участваме.

В своя опит да определи точните разлики между православната и римокатолическата догматика митрополит Иоан допуска доста съществени грешки, които по-скоро могат да попречат на Рим да признае най-сетне, че е сбъркал (ако това някога стане възможно) и да се завърне в светото Православие. Искрено се надявам, че на срещата в Равена НВ митрополит Иоан Зизиулас не е представил тази своя нова христология и още по-нова еклесиология. Разделението в богословието на христология, еклесиология, пневматология, антропология и други е въведено изцяло с педагогически смисъл.

Излишно е да се спори дали основа на еклесиологията е христологията или пневматологията или и двете. Излишно е да се търси определение за Църква днес, различно от член 9 на Символа на вярата! Ние вярваме В една, свята, съборна и апостолска църква. Църквата е една, защото има за глава Христос. Църквата е свята по своето предназначение и цел и смисъл, а не защото нейната същност е свята – вече уточнихме, че Църквата няма своя собствена същност. Да се каже, че Църквата е свята по своята същност, би означавало да признаем всички нейни членове, които са кръстени, за светци, което автоматично ги освобождава от необходимостта да се трудят за своето спасение. Църквата е апостолска, защото е основана от апостолите и е приела тяхното благовестие.

В своята статия "Общение и другост", публикувана в сайта www.dveri.bg НВ митрополит Иоан Зизиулас , освен, че отново настоява, че Църквата е свята по своята същност (което както видяхме е безмислица), прокарва и други нови и интересни твърдения. Според НВ ние участваме в греха на Адам и трябва лично да се чувстваме отговорни за падението на Адам!Основен проблем на съвременните богослови, особено в България, е трудността да се усвои православната, тоест византийската богословска терминология, което често поражда и нежелание да се положи труд за това. Този проблем поражда доста комични ситуации. Какво например точно може да означава това, че ние всички участваме в греха на Адам? Как може ние днес да участвам в нещо случило се преди началото на историческото време? Как може да се чувстваме лично отговорни за нещо случило се много преди да се родим? Ясно е, че тези думи не могат да се разбират буквално. Всъщност правилно е да се каже, че ние също имаме немощта на Адам и нежеланието да се покоряваме на Бога. Тези слабости са резултат от нашия избор, от действието на нашата свободна, тоест ипостасна, а не природна воля. Всъщност няма обективна причина за нашето непослушание. Ако имаше обективна причина Бог отдавна щеше да я премахне. Причината е в личностния избор на всекиго от нас.

В друга статия на НВ "Църквата и последните неща", публикувана в сайта www.dveri.bg можем да открием множество добри попадения, като твърдението, че Църквата е тъждествена с Евхаристията, а също и че Църквата е есхатологична общност (есхатология – учението на Църквата за последните дни – бел.ред). Също така ценни са разсъжденията на НВ митрополит Иоан Зизиулас относно секуларизацията в Църквата. Длъжни сме да споменем обаче, че редом с тях, можем да открием и други странни твърдения. Според НВ Бог не само прощава нашите грехове и заличава последиците от престъпленията ни, но и направо изтрива от историческото битие, от историята, нашата греховна постъпка. Това и да звучи много добре, е безсмислица. Миналото не съществува реално така, както настоящето, нито пък бъдещето. Грехът, като конкретно и актуално събитие не съществува след момента на извършването му. В този смисъл излишно е Бог да заличава нещо несъществуващо. След греха остават само пагубните последствия от извършването му върху благодатната ни връзка с Бога и, разбира се, спомена. За да не звучи тази бележка абстрактно, ще си послужим с пример. НВ твърди, че "Ако разглеждаме миналото като незаличима действителност, тогава Бог прощава без да заличава нашите грехове, следователно и Той Самият е обвързан с фактите". Казано по друг начин НВ митрополит Иоан Зизиулас си представя историята като кино-лента, на която отделните сцени не престават да съществуват след прожектирането им, а просто се навъртат на ролката. В съгласие с този модел Бог направо изрязва онези сцени от лентата, в които ние грешим. Като аргумент в подкрепа на своите разсъждения митрополит Йоан съобщава, "че и съвременната физика говори за обратно движение на времето от бъдеще към минало". Не се посочват обаче научните трудове, от който той черпи тази информация. Богословските последици от това твърдение са ужасяващи! Да се твърди че миналото реално съществува на практика означава, че всеки един от нас съществува в огромно количество копия, означава че Христос някъде там в миналото е все още на Кръста и в крайна сметка означава, че сам Бог Слово, понеже доброволно влиза в историята, има множество копия, а това означава да не можем вече да говорим за Света Троица. НВ изкуствено усложнява проблема в опита си да посочи поредната разлика между изтока и запада. Това последното е твърде характерно за творчеството му – той така представя Православието, сякаш е абсолютно невъзможно за един западен човек да го разбере и приеме. Това разбира се е заблуда, защото ние всички сме образ Божий, стремим се към подобието, което са постигнали единствено просиялите в святост, и еднакво лесно можем да вървим към Бога, стига само да сме в Неговата Църква.

В заключение можем да отбележим, че е повече от ясно , че има връзка между упорството на Прегамския митрополит Негово Високопреосвещенство Иоан Зизиулас да оповестява, без да има право на това, че всички православни християни са "готови да признаят първенството на римския папа" и модернизма в неговото богословие. За архиерей с образование и опитност, каквито не му липсват, е трудно да си представим, че НВ може да допусне неволно объркване в толкова сериозна материя.

Ще ни се да вярваме, че неверните твърдения в трудовете на НВ митрополит Иоан Зизиулас са продукт на объркване, поради слабост човешка и много ни се иска да вярваме в тяхното отхвърляне и изправление, за слава на нашия Троичен Бог – Отец, Син и Свети Дух!

Невъзможното за човеци е възможно за Бога! (Лука 18:27).

Текстът е препечатка от сайта www.symvol.org. Оригиналният текст на статията може да се намери тук.