Светите Петър и Павел. Три поуки в наследство от двамата апостоли
Трудно е да се намерят двама души, които до такава степен да не си приличат. Петър е женен (Евангелието споменава неговата тъща (Мат. 8:14-15) и в посланията има думи за неговата жена – спътница (Перпетуа) (1 Кор.9: 5), а Павел запазва девството си.
Петър е ученик на Христос още от първите дни на общественото служение на Спасителя, а Павел Го среща едва след Възкресението Му.
Петър е рибар от Галилея, а Павел е ученик на велики книжници и по възпитание – фарисей. Те двамата са евреи, обаче Павел проповядва Словото Божие предимно на езичниците, обновява ги чрез Светия Дух и от тях изгражда Църквата. Петър пък проповядва Евангелието главно на обрязаните, т.е. на сънародниците си.
Петър е най-възрастен сред близките ученици на Христос, но Павел се е потрудил повече от всички, макар и да твърди: „…ала не аз, а Божията благодат, която е с мене”( 1 Кор. 15:10). Те също и умират по различен начин. Павел е римски гражданин, затова има привилегията да бъде посечен с меч (и да не бъде екзекутиран чрез изтезание). Главата на апостол Павел три пъти се удря в земята и на тези три места избликват три извора. И до днес мястото на неговата смърт се казва така – „Три фонтана”.
А апостол Петър е разпнат с главата надолу, като преди него убиват жена му. „Жено, помни Господа!” – извиква Петър и увисва на кръста, като с краката си посочва на Църквата небето, където всички ние трябва да се възкачим.
За какво говори това различие между двамата апостоли, които спомняме и честваме заедно? За това, че в Църквата всички сме различни. И това различие всъщност е истинско благословение, ако имаме единство във вярата и съединение в любовта. Хората трябва да са различни, да не си приличат, не бива да се уеднаквяват. Ако в представите на диктаторите „няма незаменими хора”, то при Бога всички сме уникални и незаменими. Важно е да сме обединени чрез вярата си.
Така и апостолите Петър и Павел, след като се трудят на различни места по света, се събират в края на пътя си в Рим (а към Рим по онова време водят всички пътища – Рим е средището на света). В този град те завършват с мъченическа смърт своето служение и своя земен път, като с безстрашната си смърт потвърждават истинността на своята проповед. Сега те наистина са заедно. Заедно наследяват Царството Божие и се увенчават с нетленните венци, заедно ги почитаме като учители на Църквата, обичани от всички, които обичат Господа Иисуса Христа.
* * *
Една от най-важните страни на духовния живот е промяната на името. Името не е прякор, не е просто комбинация от звуци, то изразява самата същност на човека, явена словесно. Преди да стане Авраам, праотецът се е казвал Аврам. Бог го открива, изпитва го и след това му променя името, като добавя още една буква…
Така и Мойсей, като знае, че е близо до смъртта и няма да влезе в Обетованата земя, когато Божият народ достига пределите й, предава властта и пълномощията си на своя съратник Осия. Осия е трябвало да въведе израилтяните в Обетованата земя, но преди това Мойсей променя името му на Иисус.
В Откровението на свети Йоан Богослов, сред другите обещания Христос казва, че ще даде „на оногова, който побеждава, …. бяло камъче, и на камъчето написано ново име” (Откр. 2:17). Т.е. спасените ще получат нови имена в Божието Царство, подобно на това както християните променят името си при монашеския постриг.
Също и днес честваните свети апостоли Петър и Павел не винаги са имали тези имена, с които са известни. Петър се е казвал Симон, а Павел – Савел. Христос преименува Своите ученици, като провижда тяхното бъдещо служение и познава вътрешните им качества. Така и Зеведеевите синове – Яков и Йоан – стават „синове на гръма”(Марк. 3:17). Симон, синът на Йона, получава името „камък”, т.е. Петър. Този камък е вярното изповядване на Иисус като Син на Живия Бог. Църквата е съградена и ще устои чрез това изповедание до свършека света.
Павел пък означава „малък” (от латински – paulus). На апостол Павел подобава да носи това име, защото той проповядва Евангелието на езичниците и за да не се озадачава слухът на езичника от непривичното звучене. Великият Павел нарича себе си малък, защото се смята за „изверг”. Той смята себе си за безполезен същество, защото е имало период в живота му, когато е гонил Църквата Божия (1 Кор. 15:8-9). Не мислите ли, че е многозначително това преименуване? На какво ни учи то? То събира в едно цяло две необходими неща: твърдостта на вярата и личното смирение. В името на Петър е твърдостта на скалата, в която се разбиват всички вълни. В името на Павел е доброволното самоунижаване, изцеляващо от гордостта, която заплашва с духовна смърт всеки човек.
Неслучайно апостолите Петър и Павел се честват заедно. Защото не само една от тези добродетели, но те двете заедно са необходими на човека. Твърдата вяра без смирение поражда крах и разрушение. А смирението без вяра е безполезно саморазрушение. Това е още една поука за нас от на пръв поглед съвсем незабележимата тема за новите имена на апостолите.
* * *
Големите празници в Православната църква имат така нареченото предпразненство и следпразненство, т.е. дни, в които се подготвяме за празника, и дни на наслада от благодатта на отминалия празник. Така постъпваме и ние, като избираме три теми, свързани с първовърховните апостоли – които биха могли да се отнесат към навечерието на празника, към самия празник и към следпразненството.
Всеки път, когато се причастяваме със Светите Христови Тайни, ние повтаряме апостолски слова. Да не забравяме, че не можем да се причастим, без да си припомним преди това Юда – предателя, а също и благоразумния разбойник. Ние четем молитвата: „Нито целувка ще Ти дам като Юда, но като разбойника Те изповядвам: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството Си”. Така се молим пред Чашата. Очевидно, защото всеки грешник пред Бога е разбойник, а най-страшното във вярата е измяната, предателството. По-добре човек да не е познал Христа, отколкото след като Го познае, да Го замени за каквото и да било.
В същата тази молитва ние повтаряме и думи на апостолите Петър и Павел. Кое е най-важното, казано от апостол Петър? Това е изповеданието, което изрича в Кесария Филипова, като отговаря на въпроса на Спасителя „за кого Ме човеците мислят” (Мат. 16:13). „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16) – отговаря тогава апостолът по внушение на Бог Отец. Тези думи ние изричаме преди Свето Причастие: „Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти Си наистина Христос, Синът на Живия Бог”.
А какво казва апостол Павел? Сред многото написано също и това: „Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз” (1 Тим. 1:15). И тези думи ние повтаряме пред Чашата. След думите на апостол Петър „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, ние добавяме „Който дойде в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз”. И така, когато се причастяваме със Светите Христови Тайни, ние се молим с думите на апостолите Петър и Павел, в които се съдържа чистото изповедание на Христовата вяра – от една страна, и от друга – смиреното осъзнаване на нашите грехове.
По-горе видяхме, че самите имена на апостолите ни учат на твърдост във вярата и на покаяние. Петър е „Камък”, Павел е доброволно унизилият се. Разбрахме, че човек трябва не просто да вярва, но да вярва и да се смирява. Но и не просто да се смирява, за да не залинее от мъка, а именно да се смирява и да вярва.
Единството на вяра и смирение е изключително необходимо пред Чашата . В този момент преживяваме максимално напрягане на вътрешните ни сили и така нареченото умно внимание на сърцето (познато ни от православната аскетика). Тук е истинското приобщаване към силата на апостолската вяра. Тук е същностното родство с апостолите Петър и Павел, Андрей и Яков, Тома и Матей. И не само с тях. При светото Причастие става единението ни със Самото Въплътено Слово, Което дава живот и ни очиства от всеки грях.
Ето трите поуки, наследени от двамата апостоли: 1) единство на вярата при запазване на уникалността на всеки един; 2) съединение на твърда вяра и действено смирение; 3) приобщаване към апостолския дух пред Светата Чаша. Дано и ние да имаме тези добродетели по молитвите на бившия Галилейски рибар и на бившия Гамалиилов ученик. | www.pravoslavie.ru
Превод: Евгения Николчева
