Слово в Петата неделя на Великия пост
Християните в древния Йерусалим се подготвяли за великия празник Въздвижение на Честния Кръст Господен. От ранно утро кривите и тесни улици се изпълнили с поклонници, странници, просяци и множество народ. Цялата тази тълпа се движела към храма „Възкресение Господне“, като постепенно ставала все по-голяма с приближаването до голямата църква, за да се поклони на Животворящия Кръст. Ясното небе и ярките, изгарящи слънчеви лъчи още повече оживявали и украсявали картината на пъстрата тълпа, представляваща смесица от всички народности и възрасти, обединени от молитвено настроение, чувство на благоговение и силна вяра в своя Спасител, доброволно разпънал се за човечеството. Около храма се виждало цяло море от глави с различни покривала, и само присъствието на колибите, шатрите и палатките, белеещи се по площада, показвало, че светът е внесъл със себе си житейската суета и дисхармония в тези свети чувства на народа. Край шатрите минавали весели младежи измежду местните жители, а пред тях вървяла проста египтянка с необикновена, поразителна красота. Стройна, с висок ръст, с шал на главата, с много дълги коси, тя привличала към себе си вниманието на тълпата. Въпреки че свободното й поведение с младежите, резките й движения и дръзките й думи да предизвиквали осъждане у поклонниците, всички неволно се заглеждали в поразително красивите черти на лицето й.
Когато настъпил часът на духовното тържество, вратите на храма широко се отворили. Целият народ се устремил към храма и египтянката, увлечена от общото движение, от любопитство решила и тя да отиде там. Като увила дългия си шал около врата си така, че да закрива лицето й наполовина, тя се смесила с тълпата. От навалицата и голямото блъскане не можело да се диша, и жената, след много усилия и голям труд се приближила към вратите на храмовия притвор. Наблюдавайки оттук влизащите, видяла как народът отдясно и отляво прониквал в притвора, но тя оставала все на същото място. Няколко пъти напрягала всичките си сили, за да се приближи към входа, но всеки път тълпата, отдръпвайки се назад, я повличала със себе си. Приписвайки това на своята женска слабост, тя се опитала да се присъедини към друга тълпа и, действително, достигнала с нея до притвора, но и тук се повторило същото. От притвора имало стълба, водеща нагоре към Голгота, и затова трябвало да се добере до вратата. Кракът й няколко пъти се докосвал до прага на храма, но всеки път някаква сила я отблъсквала. Египтянката се смутила. Три-четири пъти се опитвала да се придвижи напред, но безуспешно. Накрая, обезсилена от блъскането в тълпата и съвсем изнемогнала, тя отстъпила и застанала в ъгъла на притвора, облягайки се на стената. Тук се пробудила духом и ясно осъзнала, че станалото с нея не е случайност, а някаква свръхестествена сила не я допуснала да се приближи до великата светиня. От срам в нея заговорила съвестта, тя осъзнала своето недостойнство, своята порочност и нечистота, и в един миг си спомнила целия си греховен живот – минал и настоящ. Увлечена от своята ужасна страст, самоволно напуснала родителите си, предала се на разврат и цели 17 години нито веднъж не си спомнила за Бога, за своята душа, за бъдещия живот. Тя също така дошла в Йерусалим не за поклонение на светите места, а пристигнала от Александрия на кораб с поклонници, сред които имало много младежи. Нито видът на светия храм, нито земята, осветена от стъпките на Христос, нито духовното настроение на поклонниците не я спрели да осъществи порочните си намерения. Едва в тази минута нейното безумие и безсрамие се разкрили пред очите й с цялата си тежест.
Потресена от това чудо и от своето прозрение, жената заплакала, заридала, започнала да се бие в гърдите и, ужасена, изпаднала в изстъпление. Вглеждайки се неволно в недостъпния за нея път към Голгота, на височината на няколко стъпала на стълбата тя видяла иконата на Божията майка, изписана на стената. Нейният открит, ясен и строг взор поразил грешницата, а добрата усмивка в крайчеца на устните й я обнадеждила, че ще бъде чута. Тя се хвърлила към иконата, тъй като вече нямало много народ, паднала на колене пред нея и, кършейки ръце от ужас и отчаяние, възкликнала: „Майко Божия, Ти знаеш всичко и виждаш всичко! Аз съм достойна да бъда отхвърлена и дори наказана! Оставих родителите си, забравих Бога, оскверних себе си с ужасен живот, но Христос, Твоят Син, дойде на земята, за да спаси грешниците. Ти виждаш, че вече съм наказана, оставена съм от всички почтени хора, опозорена, излъгана и самотна! Спаси ме. Изпроси ми позволение да вляза в храма, за да видя онзи Животворящ Кръст, на който Спасителят Христос се разпъна и за мен! Бъди моя Ходатайка, аз не искам да продължавам с този позорен живот, посочи ми пътя, по който да се спася!”.
Укрепена от дългата, искрена и гореща молитва, Мария станала. Влезлият в това време народ, като по нечия повеля, не давайки й да отстъпи назад, я присъединил към себе си и я довел на Голгота. От страх и вълнение тя едва стояла на краката си, когато видяла Честния Кръст Господен. Не обръщайки внимание на теснотата и навалицата, с цялото си сърце и с пламенна молба за прошка се устремила към Христос, Когото мислено си представила разпънат! Като че по нечия заповед духовните й очи на мига се отворили и тя започнала да разбира Божиите тайни. Ясно разбрала, че Синът Божи чрез Своите кръстни страдания й свидетелства за това, че Той е взел със Себе Си на Кръста всичките й грехове, че тя вече е изкупена и опростена, стига само завинаги да се отрече от предишния живот и да стане Христова. Тогава страхът изчезнал от сърцето й и се сменил не само с надежда за спасение, но и с неизказана радост. Чувство на безпределна преданост и благодарност обзело цялото й същество. Тя не забелязала как времето минало в молитва и дошъл нейният ред да се поклони на Светия Кръст. С трепет паднала пред него и го целунала. Но народът, стоейки на опашка, не й дал да се опомни и тя отново била въвлечена в тълпата. Почувствала веднага не само облекчение, но и приток на необикновена сила, тази грешница побързала да се върне при иконата на Божията майка, с благодарствена молитва за оказаната й помощ.
Тя продължила да се моли, стоейки на колене пред тази чудотворна икона, Ходатайка за грешните, и със сълзи молела за указания как да изпълни дадения обет. И внезапно, сякаш отдалече, чула глас, който й казвал: „Ако преминеш през Йордан, ще намериш пълно успокоение!” – „Владичице, не ме оставяй!” – възкликнала в отговор. И, повтаряйки тази молба, излязла от притвора. Бързо тръгнала по площада, закривайки цялото си лице с шала и не знаейки къде, в каква посока се намира река Йордан. Неочаквано някой я хванал за ръка и, подавайки й три монети, казал: „Вземи!”. Тя веднага решила да си купи три хляба за тези пари и се възползвала от случая да попита за пътя към Йордан. Продавачът й посочил градските порти, които трябвало да я изведат на пътя. Цял ден вървяла, ту плачейки, ту радвайки се, и накрая по залез слънце видяла кръста на храма на свети Йоан Кръстител, намиращ се на брега на реката. Помолила се в църквата, после отишла да се умие в Йордан и се върнала в храма, за да се причасти със Светите Тайни. Като утолила глада си с половината от единия хляб, тя заспала, лежейки на голата земя. Като се събудила рано на другата сутрин, намерила малка лодка и преминала на другия бряг. Пред очите й се открила безкрайна пустиня! Струвало й се, че в нея не само не можела да срещне човек, но тук и зверовете нямало с какво да се хранят. Излязла на едно високо място, свалила шала от главата си, разпуснала разкошните си коси, които се спускали по гърба й и стигали до петите й, и, като преклонила колене, с издигнати към небето ръце започнала със сълзи да се моли на Божията майка. По тихата вода дълго се носели нейните въздишки и вопли: „Владичице, не ме оставяй!”. След това се скрила от човешките очи. Едва след като изминали 47 години, старецът-монах Зосима веднъж я срещнал в пустинята през нощта – тази велика праведница от най-великите грешници – преподобната Мария Египетска, и с очите си видял как тя по време на молитвата си се издигнала във въздуха, а след това как преминала при него по водата, когато той я чакал на другия бряг на Йордан със Светите Дарове, за да я причасти.
В Петата неделя на Великия пост Светата Църква прославя преподобната и за поучение ни припомня нейния живот. Днес има много повече хора, които възползвайки се от свободата си, подобно на нещастната Мария, не се спират пред нищо и безстрашно се хвърлят в неизвестните за тях вълни на житейското море, увличани от страсти и мечти за волен живот, наслаждения, безгрижие и слава. Това море е просторно, изглежда величествено, дълбоко, красиво, тайнствено и неволно привлича към себе си човешките сърца. Почти никога не е тихо, спокойно, лазурно, а много повече – развълнувано и бурно. Непрестанно издигащите се вълни, сякаш преследвайки се една друга, се борят помежду си, шумят, надвикват се, спорят и се пенят, обзети от някаква злоба и ненавист. Стремейки се да разрушат всичко, което е чуждо на техните стихии, тези вълни се приближават към брега, към неподвижните камъни и скали, и яростно, страстно се нахвърлят върху тях. Но разбивайки се в тях като в непристъпни крепости, като в несъкрушимата вечност, те изчезват в морето на беззаконието, подражавайки със своя шум, кипене и стон на ропота и недоволството на безбройната човешка тълпа. Хората, отдали се на волята на това бушуващо житейско море, обезсилени от стихията, неволно биват увлечени от неговите страсти, от вечната борба и злоба. Те дори не престават да мислят за това, което е противно на тяхното пленяване, унижение и погълнатост от чувственото; приспиват се, незабележимо за себе си, от движението и плясъка на вълните и губят съзнание за опасността, за близката гибел и неизбежността на Божия съд. Мнозина са потънали в духовен сън ден и нощ, цял живот, от люлката до гроба! Живеещите само с чувственото не забелязват как тези вълни, издигайки ги на своите върхове заради славата и лъжата, после ги спускат все по-надълбоко и по-надълбоко, готови да ги погълнат, унищожат и погубят, изхвърляйки ги като ненужни, мъртви трупове на каменистия пуст бряг.
В това житейско море хората са самотни. И колко трудно стигат до съзнанието, че имат само Един, Който искрено ги обича, прощава им всичко, неизменен и всесилен Покровител, истински Приятел и милосърден Спасител Христос! Те не разбират Божията истина и правда и, не можейки да преодолеят своя духовен сън, подобно на слепци, не виждат Христос, стоящ близо до тях, по-близо до грешниците, отколкото до праведниците. Спасителят Христос, без да насилва човешката воля, но действайки чрез привличащата Божия благодат, буди сънените, спящите духовно, призовава ги да станат, да се възродят чрез покаяние, да се вразумят, и то точно тогава, когато хората вече започват да погиват във вълните на житейското море. Благодатта, като дихание на безпределната любов, със своята живителна топлина сгрява охладнялото човешко сърце; тя не оставя и най-окаяния от грешниците. Няма човек, духовно роден чрез Тайнствата на Църквата, когото Божията благодат да не призовава видимо, осезаемо към осъзнаване на собствената греховност и опасност от близка гибел. Но ако дори тези чудесни Божии призовавания, тези свръхестествени действия на Духа на благодатта, тази безгранична Христова любов остават безсилни и безплодни за оживяването на умъртвеното човешко естество, то какво да кажем за такива хора, които погиват в своята непрестанна разсеяност и ожесточение? Ако примерът на Мария Египетска на някои може да изглежда изключителен поради това, че тя за един час се пробудила духовно и е преминала от един свят в друг, от света на мечтанията в действителния свят, то малко ли живеещи на земята хора ще се намерят между нас, свидетели на тайните и явни Божии призиви към покаяние и вразумление?!…
За да разкажем на света за явните и тайни прояви на Божията благодат, ще трябва да напишем хиляди книги, разкриващи не само историите на такива хора, каквито са били светите апостоли, християнските мъченици, стълбовете на Църквата, светителите и преподобните, или фараонът, Илия, Давид, Саул, блаженият Августин, Константин Велики, чийто живот пак бихме признали за изключителен, но и тяхното спасение чрез съновидения, чрез всевъзможни изпитания, чрез удивително стечение на обстоятелствата, чрез една казана навреме дума, чрез четене на Свещеното Писание и особено на Евангелието, чрез тежка болест, чрез мисълта за любимата благочестива майка, чрез тайнствено пробуждане по време на богослужение, чрез чута в Църквата проповед, чрез поглед към чудотворна икона, чрез присъствието на смъртта на близък или необикновен човек, чрез искрено приятелство, чрез благодатна беседа и пр. Всички хора, разбрали Божия призив и пробудили се от духовен сън, подобно на дивната Мария, мигновено преминават от света на мечтанията в действителния свят, и не е необходимо да ги търсим далече, защото всеки от нас, дълбоко вярващ и предан на Църквата и Божията правда, може да разкаже на съмняващия се в Божиите призовавания своята история, която го е пробудила от съня, която го е разтърсила и преобразила.
„Горко на онези” – е казал Христос – „които не узнават времето на Моето посещение!”. Те поради своето жестокосърдечие не желаят да разберат Господния призив нито от Евангелието, нито от собствения си размислящ ум, нито от съвестта, независимо откъде идва той; призив към Божието дело, към делото на вярата и добродетелта, към молитва, към укротяване на плътта, към отхвърляне на суетата. И този глас, дълбоко проникващ в тяхното сърце и говорещ, че Христос невидимо минава и гледа към тях, те насмешливо приемат за собствената си мечта! Горко им поради това, че подобен призив от Бога може повече да не се повтори! Както горчиво заплакал Христос, говорейки на Йерусалим: Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти (Лук. 19:42). Амин. | www.pravoslavie.ru
Превод: Татяна Филева
