Църквата като Дом Божий



Светът и животът в света е създаден и устроен от нашия Творец по образа на личностното общение между трите Лица на Бога-Троица – Отец, Син и Дух Свети. Троичното битие на нашия Бог се обуславя от любовта, която не може да бъде изразена и споделена без общение. Общението е близост, единение и единство.

 Откриването, разкриването на едната личност пред друга, независимо по какъв начин това става, е общение. Лесно е да се съгласим, че това, което прави нещата да бъдат и да стават, е общението. Без общението нищо не може да съществува, дори и самият Бог.

Троичноста на Бога се основава на закона на любовта, за която Бог свидетелства от самото сътворяване та до днес. От църковния опит знаем, че Бог е Един и Троичен. Една Същност в Три Лица. Сътвореният по Негов образ човек е сътворен като общение. Най-напред общение имало между първите човеци – Адам и Ева: „Когато Бог сътвори човека, създаде го по подобие Божие, мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име „човек“ в деня на тяхното сътворение“ (Бит. 5:1-2). Така всеки човек определя своето съществуване като отделна личност. Във всеки е заложена божествената способност да оформя своето съществуване като любов, основана на свободата за общуване. Казано с други думи – както Бог едновременно е една Природа и три Лица, така е сътворен и човек – с една човешка природа и с множество лица.

Един от основните проблеми на нашето общество, както и на Църквата, е неправилното осъзнаване на личностната различност. Нашата различност ни позволява да се гледаме лице в лице и да общуваме дълбоко и пълноценно. Обезличаването и уеднаквяването води до мъчение или търсене на други, неестествени форми на общуване. Обезличаването е ад, където хората не могат да си видят лицата. Най-често липсата на личностно разкриване, на личностно откровение, е причина човек да се чувства нещастен. По тази причина ние сме чужди един за друг в своите семейства, в нашия блок и двор, в нашата енория.

Общението в Църквата се отличава от всякакво друго общение. В Църквата ние общуваме не само с други хора, но се срещаме лице в лице с Бога.

Църквата е дом на нашия Бог. Именно дом, и в него всичко се организира и устройва от Управителя. Църквата е дом като семейство, родина, желано място, в което ни е добре и сигурно. Както във всеки друг и в този дом има принципи, домашни ценности и общи споделени цели. Животът в дома на Бога е основан върху свободата на всеки, който е избрал да живее в него. Свободата изисква както личен избор на всеки, така и лично участие в живота на Църквата. Принципът на Божието домостроителство е общението на свободните личности по образа на Св. Троица. С това се обуславя и нашето стоене и живот в Църквата като живот в друг свят – свят, устроен по образа и подобието на Бога. Членовете на Църквата се осъзнават като народ Божий, и макар че живеят в нашия паднал свят, те участват в живота на Бога.

Важно е да кажем, че устройството на Църквата като дом Божий притежава както небесно, така и земно установление. С други думи – Църквата е и небесна, и земна, събрана от единния Христос. На небето е Бог с Неговите ангели, Богородица и светиите, а на земята сме ние, събраните заедно за общение както с Бога и тези на небето, така и помежду си. Бог събира всички да бъдем Негов народ за да споделим Неговия живот.

Църквата е стадо Божие. Идеята за стадото предполага пастирско служение в широкия смисъл, т.е. грижа и управление. Главният Пастир и устроител на Църквата е Сам Бог, който я води чрез Духа. Чрез Духа слизат и даровете върху Неговия народ. Един от тях е дарът на пастирството (1 Кор. 12:28). Бог поставя управници за да може Църквата да съществува в земния свят. Без тях не може да се осъществява тайнствения църковен живот на земята. Затова още от самото начало на християнската история Църквата навсякъде по места е била управлявана от епископи – надзорници на стадото Божие. След разрастването на Църквата по места, епископът ръкополагал по‑опитните и по‑здравите нейни членове за презвитери т.е. старейшини на отделни църковни общини. Сега ние наричаме тези общини енории.

Православното разбиране за живот в Църквата е общение в енорията, като локална църква. Именно енорията е домът, в който Бог строи и урежда Новия Иерусалим. Ако търсим истината за живота, Бог неминуемо ще ни доведе в този дом, в конкретната енория.

Бог е организирал тази общност в Тялото на Своя Божествен Син – Иисус Христос. „И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос“ (1 Кор. 12:12). Нашето общение с Христос на личностен план ни прави участници в Неговия живот. Както в едно здраво семейство всичките членове въпреки своята различност са единни и се доверяват и осланят един на друг през целия си живот, така и в Църквата всичко се основава на доверието към Бога и към другите членове.

За сътворения по образа Божий човек животът е общение. Ако се опитаме да затворим един човек и да го лишим от всякакъв вид общение, не след дълго той да започне нещо да си припява и сам да си говори.

А нека си представим не толкова принудителна ситуация, когато човек има добра работа с много контакти. И тези хора често се провикват: „…нямам си човек “ (Иоан 5:7). В света много често се подменят основните и вечни ценности. Лъжата измества истината, оттам се появяват нови символи на самото човешко съзнание за живота. Ние сме опитомили греха, злото, егоизма и смъртта, защото цялото ни съзнание е изтъкано от лъжа.

Но в този свят дойде Христос. Дойде като Спасител и го промени, като ни събра да бъдем едно по образа на Троицата. „Отче Светий! Тях, които си Ми дал, да бъдат едно, както сме и Ние“ (Иоан 17:11). Христос дойде при нас като истински човек. Дойде за да изчисти лъжата и да постави всичко върху истината. Дойде за да ни изцели. Обаче какъв беше Неговият подход: „Искаш ли да оздравееш; вярваш ли?“. Това са въпроси на истинската любов, на истинската вяра в човека, въпроси, които не потискта и не ограничават човешката свобода.

Християнското разбиране за вярата, християнският опит от вярата са по-различни от популярната, всекидневна употреба на думата “вяра”. Вярата в Бога не е само знание за Него. Когато казваме, че вярваме в Бога, това заявление изисква избор и решение; с други думи, предполага някакво лично участие на цялото ни естество. И ако нашето лично участие, нашия избор свършва с първото изпитание или се изчерпва със запалената свещ в храма, без цялостен ангажимент, нашата вяра остава мъртва и фактически не съществува.

Когато говорим за Христос и за Неговата Църква, обект на вярата не е набор абстрактни идеи или понятия. Обектът на нашата вяра са Бог и хората. Тя е основана на взаимното ни доверие и на нашия опит в общението. Иначе казано, вярата е нов живот с нова реалност и представа за нещата. И независимо, каква е нашата вяра – повърхностна или по‑дълбока, тя е динамично и непрестанно движение към непостижимото съвършенство.

По призива на Христос, „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48), се оформя нашето дързновение и надежда. Нашата вяра започва от доверието съм светото име на нашия Бог, а расте и укрепва когато все повече Го опознаваме по Неговите дела и любов към нас. Накрая тя може и трябва да прерасне в лична среща, в непосредствено общение и установяване на преки личностни отношения. Когато във вярата участва цялото ни естество, тя се превръща в самораздаване. Вярата е като любовта – вечен порив и неугасима жажда за единение и сливане на една личност с друга.

Преображението започва с простото свидетелство на тези, които са познали Бога и живеят с Него. От началото това са били праотците, пророците, апостолите, а след това техните ученици и приемници. След това вярата открива любовта на Бога и цялата истина за Неговото творение. Но казахме, че вярата е живот, тя е особен живот изпълнен със свидетелство, с тайнственост, с размишления и чувства. Тя е установяване на лична връзка с Бога и общение с него чрез разчистване на лъжата. Тази вяра е процес на съзряване, а това не е нищо друго освен живот.

От всичко казано дотук можем да установим, че нашият живот и нашето общение с Бога може да се осъществи само чрез общение с хората.

Установената от Христос Църква винаги се проявява там, където Неговите ученици се събират заедно. Тогава и Христос идва сред тях със Своя мир. След Своето възкресение той се яви пред учениците по пътя към Емаус. Когато всички се събрали в горницата, Христос се появи и те заедно преломяваха хляб. „Всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо. И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце“ (Деян. 2:44, 46). Виждаме, как първите повярвали винаги са били заедно и Христос посред тях и вършели общо преломление, и имали общо дело. Вярващите реализирали своята личност в общото дело на християнските събрания, на живото тяло. Делото на повярвалите апостолът изразява така: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (Деян. 2:42).

Събранието на вярващите е Литургия – народно дело (от гръцки). На общото народно дело събранието се превръща в Църква Божия – едно тяло, на което глава е Христос: „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове“ (1 Кор. 12:27). Пред събранието като предстоятел винаги стои епископ или поставения от него презвитер за да „принася дарове и жертви“ (Евр. 8:3).

За св. Николай Кавасила Литургията не е нищо друго освен символично обясняване на Христовото Домостроителство, за да се умножи народа Му (Тълкувание, 1, 6). Литургическото събрание отново преживява живото и изкупително дело на Иисус Христос. Всички измерения на спасението са настоящи за нас: възвестяването на изкупителното дело, което е станала веднъж и завинаги; приемането на Христос, Който идва и се раздава „за храна“ на повярвалите; очакването да дойде Този, Който седи на престола на Славата. Литургията има и друго название – Евхаристия, което означава благодарение. Цялото богословие на Литургията е Евхаристия, която се изразява в принципа, според който няма благодарение и освещаване без жертва: „за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината“ (Иоан 17:19). Но не само Христос се жертва – чрез Неговата жертва се освещават плодовете на нашите ръце и нашите духовни дела. За това и се молим на Литургията: „Чуй, Господи, от Светото си жилище и от престола на Царството Си и дойди за да ни осветиш, Ти, Който горе седиш с Отца и тук с нас невидимо пребиваваш“. Ние предлагаме без остатък себе си на Бога, та да ни приеме в Своя живот.

Променени по образа на Бога, възжелали вечния живот, осъзнали живота си като благодарение и служение, ние не можем да отделим или обособим по някакъв начин Литургията. За нас Литургията не е само емоционален кадър, нито пък церемониален акт, чиято кулминация е Евхаристията. Литургия е същинско преживяване и представяне на спасението. Тя е богослужебен израз и съдържание на цялата истина както за живота, така и за Бога и за човека. Нека да го кажем с други думи – Литургията е самият живот, във всичките му проявления и аспекти на новото човечество, на Божия народ. Този нов живот по думите на св. Максим Изповедник е преображение и обновление на Космоса. Много е важно и съществено християните да се осъзнават като библейски народ на библейска земя. Ние сме преобразени и цялата земя, която населяваме е преобразена чрез божественото откровение и чрез нашето отношение към Бога и живота. Това ясно изразява и нашето отношение към „този – неохристовен свят“. В него трябва да живеем така, както Христос живя в Него – преобразявайки го чрез Своята любов.

В новия живот човек участва свободно, по своя личен избор, чрез разбирането на основните неща, защото „разбирането озарява душата като блясъкът на мълнията“ (св. Августин Ипонски). Затова Църквата още от самото начало се е погрижила за пълноценното участие на всеки, като направила всичко необходимо за разбирането на истината. Словото е най‑същественото свидетелство за истината. Тези, които са приемали словото, били присъединявани към Бога – „които приеха на драго сърце думите му, кръстиха се и се присъединиха“ (Деян. 2:41). С течение на времето подготовката за кръщение е придобила по‑обстоен огласителен характер. Знаем, колко сериозно са били подготвяни християните за св. Кръщение. Основната цел на цялата подготовка, е покаянието. А то е нашето желание да се преобразим и да станем нови.

На всички ни е ясно, че това не може да стане с магическа пръчка, без да осъзнаем и приемем лично онова, което ни преобразява. Подготовката за кръщението и самото кръщение запознават и съединяват човека с Бога. Ако човек не осъзнава това, което се случва, нищо не го ползва. Затова трябва да се изясни, как да осъществим подготовката за новия живот в нашето време. След като осъзнахме, че нищо ново няма под небето, считаме, че нищо не може да се добави към раннохристиянския опит. Освен да опишем живота на първите християни като естествено общение. Да допуснем, че ще разкрием Литургията като истинско общение, кръщението като основната й предпоставка, тогава трябва да има подготовката за кръщение. Основното нещо, на което искам да обърнем внимание, е по какъв начин да се осъществява нашето общение в Църквата – един извечен и трудно усвоим в реалността въпрос.

Отговорът на този въпрос е прост. Но преди да отговорим, ще споменем за един проблем, който все повече назрява особено сред младите християни. От една страна ние много знаем от книги, от това, което сме чули за живота като общение и за други истини, а не осъзнаваме и не виждаме, как да ги приложим тези истини в нашето всекидневие. Мисля, че основната причина за това е нашето идеализиране на нещата, това, че не осъзнаваме естествената простота на човешките взаимоотношения. Тук трябва да добавим и нашия страх и смущение да влезем в новия живот със своята различност, а също и липсата на доверие както към Бога, така и към ближните. Не можем да представяме общението някак си абстрактно, като нещо, което трябва да се осъществява с всички и навсякъде, защото именно тогава ние няма да намерим начини за общение, и дори в енорията, където сме на Литургия всяка неделя, ще останем сами. Да е по‑ясно, нека да разгледаме семейството. В тази малка и кръвно свързана общност би трябвало да има идеално общение. Но какво наблюдаваме най-често в семействата, особено в съвременните? Най-често всеки живее със своите идеи, цели и дори развлечения. В семействата най-често се наблюдава общение по групи, възрастните например живеят един живот, а младите – друг. Идеалният вариант е семейството, което има една визия за живота и обща цел. Тогава всички са заедно и са единни. В енорията това също е възможно, но по малко различен начин се осъществява нашето общение в ежедневието. Казахме, че литургията е нашият библейски живот – живот на общение, и именно на литургийното богослужение могат да се съберат всички енориаши. А какво да правим през останалото време, да чакаме другата неделя? И това е вярно, но основната истина е, че трябва да сме постоянни и в ежедневното си общение. Тук няма нужда от специални пастирски методики. В Църквата всичко трябва да става свободно – и избора на приятели, и избора на наставници, и избора на съпруг или съпруга. Никой не може да ни задължи да ходим на гости при всички, никой не може да ни натрапи наставник, никой съответно не може да ни ожени насила. Затова много се радваме, когато наблюдаваме, че в енорията има много различни групи и групички, много различни семейства и т.п. Ежедневното общуване с хора от Църквата е полезно за християните, веднъж вкусили от новия живот. Равносилно един алкохолик, който се лекува или вече се е излекувал, е препоръчително да не общува със старите си приятели-алкохолици докато не се излекува напълно. Обаче точно тук се крие опасността – да затворим врати след себе си за общението с другите – тези извън Църквата.

Мъдростта на свещеника е да намери начини за обединение на всички, а това може да стане само в Литургията. Много важно е той да внимава да не се превърнат новоповярвалите в църковни саможивци или в „благочестиви“ меланхолици. Появата на нов човек в църквата е добро изпитание за нея. Защото в Църквата най-напред се оказват „отрудените и обременени“. Въпросът е как да ги понасяме – с тяхната пасивност и апатия, тяхната непрактичност и несигурност? Някои “по‑напреднали” християни се мъчат пред това изпитание и дори се отказват от общение с някои хора. Тук трябва да се прояви най-отговорната роля на презвитера, който ще организира литургийния живот така, че истинският живот в Христа ще се разкрие и ще обедини всички. Общението е подготовката на християните за участие в Литургията, която е тайнство на общението.

Крайно време е да осъзнаем литургийното богослужение като истински образ на това, на което се надяваме, като пътешествие към Царството Божие и пребъдване в него, а Евхаристията като откриване на Тайната на Църквата. Само тогава тя може да бъде основна предпоставка за всяко дело, назначение, работа и служение в Църквата. Тогава тя ще е основна база за катехизация, за цялостно енорийско възпитание и то за всички аспекти от човешкия живот.

Дотук не сме казали за най‑голямата тайна, която се извършва в Литургията, за причастието с Тялото и Кръвта Христови, които се претворяват от Св. Духа по време на самата Литургия. Та нали за това сме дошли на Литургия – заедно да благодарим, заедно да се молим и заедно да се причастим с Даровете. Без Причастие не може да се говори за общение и с Бога, и с хората, както не може да се говори за християнство без Църква.

Днес много се говори за причастието, но основният въпрос е как да се причастяваме?

Днес неделята в живота на повечето хора е обикновен ден, отличаващ се само по това, че не трябва да се ходи на работа и може да се почива. А в съзнанието на християните този ден е празник. Тя не е само неделя (от слав. не делати), тя е dominika – ден Божий (от лат.), тя е възкресение. Още можем да я наречем икона – образ на бъдещия живот, предвкусване на Царството Божие. Защото Евхаристията по думите на св. Иоан Дамаскин е залог на бъдещия живот, „който ще дойде“, понеже Христовото Тяло – Църквата, е пълно с животворния дух (Дамаскин 1996, 199). А неделната Литургия трябва да е Евхаристия на повечето от хората, които са се събрали.

Но защо не всички го разбират? Защото липсва учителният елемент в Литургията. И отново възниква въпросът – какво да се направи, за да го има? Да, можем да чуем, че литургията е подредена като katihizis (от гръцки) – оглашение и запознаване с истината. Това е така, но не е достатъчно, ако се предлага като сух хляб без вода – веднага ще заседне в гърлото, и ние ще се откажем да го ядем.

Като основно събрание на Христовата Църква Литургията освен всичко друго е училище на вяра и живот. Знаем, че още от най-ранно време в литургията са били подготвяни тези, които искали да се кръстят. Днес също присъства този огласителен елемент в литургийното последование, но той още от средните векове е бил съкратен с оглед на това, че цялостната подготовка на оглашените е била по‑строго организирана. Не искам да кажа, че трябва да променим Литургията, просто тя трябва да е понятна и достъпна, което не значи опростена или съкратена. Затова тя трябва да се обяснява. А ние сме склонни да говорим за Царството Божие, но не и за стълбата, по която да се изкачим до него.

Мисля, че причината за липсата за разяснения върху Литургията е незнание за възможното участие на всички, които искат да присъстват на нея. Благославянето на света, благодарението и приношението е един вид Евхаристия, в която човек, по думите на прот. Ал. Шмеман, „като свещеник извършва космическо тайнство“. Без участието на вярващите няма истинска Евхаристия, защото тя е тайнство на цялата Църква. От това правим извод, че за да участват всички, трябва всички да имат подготовка.

Какво направихме в нашата енория? Ние започнахме със запознаването на желаещите с тайнството на тайнствата както преди литургията в определен ден, така и по време на самата литургия. Също така организирахме неделна почерпка за да се опознаем по-добре. След това съвсем ненадейно осъзнахме, че всяка неделна Литургия трябва да стане истински празник за вярващите. А на всички ни е ясно, че празникът не става само с емоции, нито пък само с ядене и пиене. Искам да кажа, че само с празничния тропар и с празничното евангелско четиво не винаги става празник. Любовта, с която се почерпихме на литургията, трябва да е явна, тя има нужда да бъде изразявана за да не се обезцени и да продължи след службата.

Един от нашите празници, който ни се запечата в съзнанието, беше една детска неделна Литургия. Тя не беше само за децата от енорията, поканихме и други, и я служихме като за деца – със специални обяснения. След Литургията имаше детски конкурс и обща трапеза. Но най‑същественото в подготовката на този празник беше нашият призив децата да се подготвят за причастие, като предварително им разяснявахме смисъла на причастието, по-големите пък успяхме да изповядваме. По същия начин заедно може да се празнува кръщението на тези, които са се подготвили, да се отбелязва първото причастие или завръщането на някой отпаднал от Църквата. Може да се празнува денят на жената (неделята на мироносиците), денят на семейството (Въведение) и др. Но винаги да има призив от страна на свещеника за подготовка към причастие. И в подготовката се проявява нашият християнски живот – истинското покаяние.

След неделния ден християните отново се връщаме в реалния живот. Връщаме се в света за да му послужим с това, което придобихме от общението с Бога и с верните. Цялата Вселена се просвещава от нашето свидетелство за Бога и за любовта. Точно по тази причина християнинът не трябва да дели своя живот на литургиен и нелитургиен. Като излезем от храма трябва да запазим мира и любовта до следващия литургиен празник, пребивавайки в постоянна молитва и бдение над своята изкушаема съвест. Точно тук изниква както ролята на домашната църква – семейството, така и значението на нашето ежедневно общение с приятелите ни от Църквата.

Ние знаем, че каквото и да правим за съединението на всички и за спасението на света, винаги трудът ни няма да е достатъчен. „Нас не бива да ни тревожи това, че много хора са съгласни с дявола, а малко следват Господа. Бог знае какво да прави с тях, та Царството Му да не познае нито вълнение, нито посрамление. Не бива да се мисли, че дявола ще остане победител.“ (св. Августин Ипонски). Този тежък път на нашето служение в света ще свърши в очаквания живот, когато ще дойде Царят и ще започне истинското тържество. А до онова време Църквата ще се моли и ще очаква.

Варна, 2002 г. | Списание Мирна, бр. 17 [поръчай]

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Проблемът истина-вяра-свещенство-Църква се заключава както в създаването на абстракция у човека и в наличието на земен пример, който да ни показва що е вяра и що е истина. Опитът на човечеството доказва, че всяка вяра на човека, независимо дали иде реч за религия или наука в основата си лежи построена на аксиоми, т.е. неща които не могат да се докажат непосредствено, но които приемаме за верни и като ги прилагаме за решение в проблематиката на живота те наистина се оказват верни и продуктивни. Затова човечеството е достигнало до извода, че истината е обективирана реалност на видимия и невидимия свят, връзката с който в Църквата се осъществява от свещеника. Затова свещеника трябва да има мъдрост, знание и дар Божий за да може да ни открие истината – т.е. да разясни и покаже свойствата на видимия и невидимия свят. В този смисъл на БПЦ предстои огромна работа, освен ако не плаща, по логиката на пазарната икономика, на миряни, които са по вещи от духовника в областта на познанието.