Вярата в човека
Свещеник Сергий Круглов размишлява за корена на споровете за честотата на изповедта и причастяването, както и за границите на свободата и отговорността в духовния живот.
Постоянно дебатираме темата за честотата на изповедта: какво точно трябва да изповядваме, често или рядко да пристъпваме към светото Причастие с Тялото и Кръвта Христови и как да се готвим за него – как да постим, какви книги да четем, колко ни струва да избягваме съблазните и още ред, и ред мисли…
Някои смятат, че свещениците вече на са нужни, че те по никакъв начин не трябва да ръководят своите енориаши, и в духа на псевдолиберализма проблемите трябва да се решават от тях едва ли не на общо събрание на общината или пък всеки да бъде оставен да прави каквото сметне за правилно. Не, не съм съгласен. Да се принизява дейността на свещеника до концерти с църковна музика или размахване на кадилница… не.
Енориашите очакват от свещеника нещо повече, нещо, което наричаме „пастирско ръководство“, и това очакване е съвършено справедливо. Нека не теоретизираме, имаме достатъчно примери от практиката на такива забележителни пастири като владика Антоний Сурожки, отец Александър Мен, отец Георгий Чистяков, архимандрит Йоан (Крестянкин). Вземам само няколко имена, които никога не са си позволявали техните пасоми да плуват без кормило и платна и именно са ги „пасли“ – търпеливо, с любов и строгост.
Какво излиза, че все пак поддръжниците на позицията „влачи и не пускай“ са прави и ние за всяко нещо трябва да тичаме при батюшката за благословение като едва ли не за разрешение?! Не, разбира се. Всичко това, за което говорим – изповед, причастие, пост… се определя от самия човек, но именно духовникът трябва да му го заяви. И не само да заяви, а да обясни смисъла и отговорността на човека за неговата свобода и неговия избор, а още по-точно да възпита човека така, че той сам да намери мерилото за своята отговорност.
С какво са се отличавали тези пастири, за които вече говорихме? Освен всичко друго, те са вярвали в своите енориаши, в своите духовни чада. А да вярваш в човека е по-тежко отколкото да вярваш в Самия Бог. И аз като свещеник често провеждам вътрешен диалог със самия себе си:
– Не вярвам в хората.
– Защо?
– Защото са грешници, добитък! Постоянно виждам, че въпреки всичко бълват една и съща помия, отново и отново те подвеждат, на доброто отговарят с неблагодарност, дават обещания, които не спазват, връщат се съм греха като псета към това, което сами са избълвали… Да вярваш в Бог – добре, но в хората – това вече е прекалено!!!
– Не само е възможно, но е и нужно. Иначе как ще изпълниш заповедта – обичай ближния си? Няма такава любов към ближния без вяра в него.
– Добре, докажи, че може да се вярва в тях!… Укрепи в мен вярата в човечеството, покажи ми добри примери, покажи, че при цялата гадост те си остават хора!..
– И с какво твоите думи се отличават от тези, насочени към Христос в Евангелието: „Покажи ни знамение?“… За вярата, за увереността в невидимото – доказателствата нямат работа тук, също както и за вярата в Бога.
– Какво? Да вярвам и в хората? Пак да рискувам?
– Риск, разбира се. А ти какво искаше? Да рискуваш като Бог и да се възкачиш на кръста?
– А Той какво, все още вярва в хората?
– Разбира се. И в теб, дори. Ти постоянно се спасяваш, постиш, покайваш се, всеки път унищожаваш самия себе си на изповед и все не можеш да се избавиш от многобройните си грехове… Ти не вярваш сам на себе си, в доброто и прекрасното у себе си и не обичаш сам себе си.
И другите хора не обичаш и не вярваш в тях, всички ги виждаш изначално грешни, загиващи, негодни, лъжливи, покорени от злото, може би и затова все се опитваш да ги „спасяваш“ и отчаян постоянно ги „отпращаш надалече“, дори и най-близките ти. Ти не вярваш нито в себе си, нито в хората, а вярата и любовта са неразделни, няма любов без вяра и вяра без любов.
А Бог вярва в теб. И в него и в нея и даже в онези, там някъде. Така, както любeщата нормална майка вярва, че нейното дете е добро. Дори когато като малко дете то не спира да прави пакости, или като голям се е превърнал в наркоман, седящ на подсъдимата скамейка. Сърцето на любeщата майка не лъже. Още повече — любeщото сърце на Бога. То вярва.
Опитай се поне веднъж да погледнеш на хората с Неговите очи, с очите на вярата. Но предупреждавам, тежко е. Сигурно е, че ако тръгнеш по този път – на вярата в хората, ще се окажеш на кръста. Макар че ти си християнин, защо да не си на кръста?
Или… искаш да ми кажеш, че искаш да си и християнин, и кръста да избегнеш? Не става…
Мълчиш? А защо ли? I www.pravmir.ru.
Превод: Жанета Дилкова
