Долината на смъртната сянка
…Смъртта не е освобождение, а катастрафа…Мъртвият човек вече не е човек в пълния смисъл на тази дума, защото човек не е просто безтелесен дух. Тялото и душата представляват единна цялост, те си принадлежат взаимно. Тяхното разделяне е извращаване на човешката същност. “Развъплатената” душа е просто дух. Лишеното от душа тяло е само мъртва плът…
Сухи кости! Чуйте словото Господне! (Йез. 37)
Едно чудно явление било открито на Пророка. Пророк Йезекиил бил взет от Божията ръка и отведен в долината на смъртта, долината на отчаянието, на мъртвешката пустота. Нищо тук нямало в себе си жизнено дихание.
Навсякъде само изсъхнали кости, “твърде” сухи кости и нищо повече. И това е всичко, което е останало от онова, що някога е било живо. Животът си отишъл. А пророка бил запитан: “Ще оживеят ли тези кости?” (Йез. 37:3). “Може ли отново да се върне животът?” Отговорът на всеки би бил напълно очевиден – не. Животът никога не се връща назад. Това, което е умряло веднъж – умряло е за винаги. Прахта и пепелта не могат да бъдат източник на живот. “Ние ще умрем и ще станем като разляна на земята вода, която не може да се събере” (2 Цар. 14:14). Смъртта е неизбежният край, пълното крушение на всички човешки очаквания и стремежи. Смъртта е следствие от греха, тя е резултата от падението на нашите прародители. Смъртта не е създадена от Бога. Смъртта нямала място в Божия замисъл при създаването на света. Било ненормално и неестествено за човека да бъде смъртен. Дори физическата смърт, т.е. разделянието на душата от тялото, била неестествено отделяне от Твореца. Човешката смърт – това е отплатата за греха (Рим. 6:23).
У повечето съвременни християни е загубено това библейско разбиране за смъртта. Смъртта се възприема по-скоро като освобождаване на безсмъртната душа от непосилното иго на тялото. Но това крайно разпространено отношение към смъртта е напълно чуждо на духа на Св. Писание. В действителност – това е гръцка (елинска), езическа гледна точка.
Смъртта не е освобождение, а катастрафа. “Плача и ридая, когато помисля за смъртта и виждам в гробовете създадената по Божи образ наша красота, да лежи безобразна, безславна, и изгубила вид! О, чудо! Каква е тая тайна, която е станала с нас? Как се предадохме на тление? Как се свързахме със смъртта?” (св. Иоан Дамаскин-Погребален чин). Мъртвият човек вече не е човек в пълния смисъл на тази дума, защото човек не е просто безтелесен дух. Тялото и душата представляват единна цялост, те си принадлежат взаимно. Тяхното разделяне е извращаване на човешката същност. “Развъплатената” душа е просто дух. Лишеното от душа тяло е само мъртва плът. “Защото в смъртта няма спомен за Тебе, в гроба кой ще Те слави?” (Пс. 6:6) И по-нататък: “Нима над мъртви ще направиш чудо?Нима мъртвите ще станат и ще Те славословят? Или в гроба ще бъде проповядвана Твоята милост, и Твоята истина – в мястото на тлението? Нима в тъмата ще познаят Твоите чудеса, и в земята на забравата – Твоята правда?” (Пс. 87:11-13). И псалмопевецът бил абсолютно уверен, казвайки, че мъртвите “са отблъснати от Твоята ръка” (Пс.87:6).
Смъртта е безнадеждност. Поради това, единственият възможен отговор от гледна точка на човека е: “не, у сухите кости няма живот”. Но Божият отговор бил напълно противоположен на този човешки отговор. И това бил не просто отговор на думи, но могъщо Божие действие.Та нали всичко се извършва от Божието Слово: ”защото Той рече, – и всичко стана; Той заповяда, – и всичко се яви” (Пс. 32: 9). И отново Господ отговаря с действие. Той изпраща Своя светъл Дух и обновава лицето на земята. Духът Божий е Подателят на живота. Пророкът е засвидетелствал удивителното преображение. С Божията сила сухите кости отново били съединени в едно, придобивайки вид, отново били покрити с жива плът и жизненото дихание се завърнало в тялото. И ето те се изправили в/с пълна сила, образувайки “твърде, твърде голямо опълчение” (Йез. 37:10). Животът се завърнал, и смъртта била победена.
Обяснението на това видение се крие в самото него. Сухите кости-това е “Домът Израилев”, избрания Божий народ. Поради своите грехове, поради своята измяна на Бога, “апостасия”, Израил бил мъртъв. Той паднал в ямата, която изкопал сам, бил поразен и отхвърлен. Той изгубил своята слава. Възлюбеният и осиновен от Бога Израил бил народ своенравен, размирен и упорстващ, и въпреки това избран народ. И Господ го извежда от долината на смъртната сянка на злачни пасища, изтръгва го от обятията на смъртта, извежда го от бездната, издига го от ямата и го очиства от зловонната нечистота.
И ето, пророчествето се изпълнило. Дългоочакваното освобождение настъпило. Обещаният Освободител, Изкупител, Месия дошъл в определеното време и Той се казвал Иисус, “защото Той ще спаси народа Си от греховете му” ( Мат. 1:21). Това е Този, Който е – “светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля” (Лук. 2:32). И внезапно става нещо непостижимо, нещо парадоксално. Той не бил разпознат и “приет” от своя народ, бил отхвърлен, поруган, осъдили Го и Го предали на позорна смърт, като че да бил лъжепророк и измамник, прелъстяващ хората. Всичко това се случило, понеже Божественият замисъл за идването на Спасителя бил напълно противоположен на техните плътски представи за него. Вместо земен Цар – Завоевател, какъвто иудеите така очаквали, дошъл Иисус от Назарет, “кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). Небесният Цар, Самият Бог на боговете, Царят на славата слязъл на земятя в образ на раб. И Той дошъл не за това, за да Му служат, а Сам да послужи и утеши всички “отрудени и обременени”.
Вместо да извоюва за своя народ право на политическа, външна свобода и независимост Той дарувал на него и на всички хора спасение. Той дарил Завета на Вечния Живот. Вместо плътско, политическо освобождение Той донесъл освобождение от греха и смъртта, дарувал опрощение на греховете и Вечен Живот. Той дошъл при своите, но те не Го “приели”. Той бил предаден на позорна смърт, “и към злодейци биде причислен” (Ис. 53:12). В тайната на Кръста, Самият Божествен Живот бил предаден на смърт от хората. Но Господ продължил да действа. “Него, по определената воля и предведение Божие предаден, вие хванахте и, след като приковахте с ръце на беззаконници, Го убихте; на Бог Го възкреси, като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи” (Деян. 2:23-24), по думите на ап. Павел. Отново животът разкъсал оковите на смъртта. Христос възкръснал. Той напуснал Своя гроб, подобно на жених своя брачен чертог. И заедно с Него възкръснало цялото човечество, всеки един човек без изключение. Той пръв възкръснал сред мъртвите и всички останали ще го последват, всеки по своя ред (виж 1 Кор. 15:20-23). “Та, както грехът царува, причинявайки смърт, тъй и благодатта да се възцари с правда за живот вечен, чрез Иисуса Христа, нашия Господ” (Рим. 5:21). Пророчеството на Йезекииля се чете от Православната Църква на тържествената утреня на Велика Събота, когато всички вярващи биват призовани към Гроба Господен, от който сега към всички творения се излива Живота.
В прекрасните молитви и песнопения, посветени на този ден (сред които са “Хвалитни”-те – едно от най-скъпоценните творения на църковната поезия) тази велика Тайна се описва и прославя така: животът бил затворен в Гроба и Животът възсиял от Гроба. “Се бо в мертвых вменяется в вышних Живий и во Гроб мал странно приемлется” (Канон на утренята на Вел. Събота, песен 8, ирмос). Верните биват призовавани към съзерцание и поклонение на Тайната на съдържащия и носещ Живот гроб. Но древното пророчество все още си остава пророчество или, по-скоро пророчество и свидетелство. Да, животът възсиял от гроба, но пълнотата на живота все още предстои. Целият свят, всички хора, даже изкупените от Христа, самата Църква все още са в долината на смъртта.
Новият Израил, новият Избран Божий Народ отново е подобен на изсъхнали кости. Колко малко истински живот има във всеки от нас. Жизненият път на човека все още е трагичен и небезопасен, и всички ние отново сме се озовали в долината на смъртта. Всеки, който макар и веднъж само е съзрял руините на процъвтяващ някога град, усеща страшната сила на смъртта и разрушението с цялата им острота. Човекът все още си остава носител на ужасната зараза – на смъртта и скръбта. И може да се очаква дори нещо по-лошо- та нали грехът е корена на смъртта. И няма нищо удивително в това, че днес повсеместно все по остро се осъзнава цялата сериозност на греха. Древното изказване на бл. Августин намира нови и нови отзвуци в човешките души: Nondum considerasti quati ponderis sin pecctum. (“Ти никога не ще разбереш цялата тежест на греха”).
Да, царството на смъртта е разрушено, Христос наистина възкръсна! Царят на живота, Който умрял, ще царува вечно. Божият Дух, Утешителят, Подателят на живота бил пратен на земята, за да утвърди победата на Христа, и този Дух пребивава в Църквата от деня на Петдесетница. Дарът на живота се дава на хората неизменно, преизобилно, в пълнота. Дарът на живота ни се дарява, но не винаги се “приема” с готовност, защото, за да се приобщим към живота е нужно да преодолеем всички плътски въжделения, “ да оставим всяка житейска грижа”: пристрастията, гордостта, предрасъдаците, враждата, себелюбието, самодоволството…В противен случай можем да загубим Божия Дух в себе си. Бог през цялото време стои при дверите на човешкото сърце и хлопа, а човекът не Му отваря. Бог никога не “нахълтва” вътре. Той уважава, по думите на св. Ириней Лионски, “древния закон на човешката свобода”, установен от Самия Него. Да, няма съмнение, че без Него, без Христа, човек не е способен на нищо.
Но съществува нещо, което само човекът може да направи: да отговори на Божественият призив и “да приеме” Христа. Но това съвсем не се отдава на всеки. Ние живеем в твърде неспокойно и безпощадно време. Чувството, че човечеството е в безопасност отдавна е изгубено. Струва ни се, че цялата наша хилядолетна цивилизация всеки момент ще рухне и ще се срине на малки парченца. Целта на цялото това развитие също се оказа непонятна. И оттук, от това безизходно положение не ще бъде намерен изход, докато не се предприеме нещо радикално. До тогава, докато … На езика на християнството това “докато” означава: до тогава, докато не се покаем, докато не измолим дара на покаянието. Животът щедро се дарява на всички, а ние сме мъртви. “Покайте се и се отвърнете от всички ваши престъпления, та нечестието да ви не бъде препънка. Отхвърлете от себе си всичките си грехове, с които сте съгрешили, и направете си ново сърце и нов дух; и защо да умирате, доме Израилев? Защото Аз не искам смъртта на умиращия, казва Господ Бог; но обърнете се – и живейте! (Йез. 18: 30-32). Съществуват два пътя. “Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло…За свидетели пред вас призовавам днес небето и земята: живот и смърт ти аз предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти…(Втор. 30:15, 19).
Нека да изберем живота… И да посветим на Бога целия си живот, да го “приемем” и признаем за наш единствен Господар и Владика, не само в духа на формалното покорство, но и в духа на любовта. Да Го обичаме значи да му служим, да приемаме Неговата воля като наша собствена, Неговите желания и цели като наши собствени цели и желания. “Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от отца Си” (Иоан. 15:15). Господ ни е поверил делото на Своите ръце, та ние да го поемем и завършим. Ние трябва да проникнем в самата същност на Неговия изкупителен подвиг. И тогава ще ни се дадат сили да го направим. Ще ни се даде власт да бъдем Божии чеда. Та нали не бе допуснато дори блудният син да изгуби своето синовно достойнство и да стане един от наемниците. А ние сме повече от това, – Христови членове в Църквата, която е Негово Тяло. Чрез Светия Дух ние приехме в себе си Неговия живот. И поради това ние трябва да се сближим, и през целия си живот да се стремим към това единство, за което говорел Спасителят в последните часове преди Страданията си и Кръста: щото всички да са едно във вярата и любовта, щото всички да са едно в Него.
Светът е все още разделен…Колко много раздори и разделения има дори сред тези, които наричат себе си Христови. Да се намираме в мир с всички – ето към какво трябва да се стремим. Съдбата на човека се решава не на бойните полета и не в политическите спорове. Съдбата на човека се решава в неговото сърце. Ще бъде ли то затворено дори тогава, когато Небесният Отец хлопа на неговите двери, или човекът в отговор на призива на Божествената любов с готовност ще отвори? Даже в нашите мрачни дни има проблясъци на надежда. Сега вече не е “тъмно посред бял ден”, сега е време, когато слънцето ярко свети в самите недра на този свят. Стръмежът към единство нараства.
Но истинското единство може да се придобие единствено в Истината, в пълнотата на Истината: “Прекрати разделенията на църквите, народните смутове успокой, еретическите вълнения скоро усмири със силата на Твоя Свети Дух” (Свещеническа молитва от литургията на св. Василий Велики). Животът ни се дарува преизобилно. Ние трябва да сме много внимателни, за да не отминем деня на нашето спасение, както древният Израил пропуснал своя ден. “Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!” Мат. 23:37). Нека изберем живота в познаването на Отца и Неговия Единороден Син, нашия Господ, в силата на Светия Дух. И славата на Кръста и Възкресението ще се яви в нашия собствен живот. А славното древно пророчество отново ще се изпълни…”Ето, Аз ще отворя гробовете ви и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви и ще ви въведа в земята Израилева… и ще познаете, че Аз, Господ, казах това – и извърших, казва Господ” (Йезек. 37:12, 14).
