„Боже, спаси ме! Направих грешка!“



Kevin Когато бил на 19 години, Кевин Хайнс получил тежка диагноза: биполярно разстройство – една неизлечима болест. През септември 2000 г. младият човек решил да сложи край на живота си и да скочи от моста Голдън гейт в Сан Франциско. Понастоящем той гледа на този свой скок като на най-ужасяващата грешка в живота си. Останал по чудо жив, днес той се е превърнал в активист на движение за предотвратяване на самоубийството.

„Животът е дар! – казва Кевин Хайнс, оцелял след скок от печално известния мост Голдън гейт. – Толкова съм щастлив, че оцелях! И от онзи момент нататък желанието ми е да помагам на хората да обичат живота.“

Днес 33-годишният мъж пътува из Америка и по света, изнасяйки беседи, за да убеждава слушателите си само в едно: животът – това е най-ценният дар, който ни е даден, и независимо с какви обстоятелства или страдания човекът е принуден да се сблъсква ежедневно, той трябва да цени този дар повече от всичко останало. Хайнс знае от личен опит за какво говори. Болестта, тласнала го към скока от моста, не го е напуснала, той се бори със симптомите й вече 16 години. И днес той учи и други хора с психични проблеми как да водят такава борба.

Кевин наследил биполярното разстройство от родителите си: и двамата страдали от това заболяване, част от симптомите на което се проявяват в резки промени на настроението – от превъзбуда и мания за величие до депресия и мисли за самоубийство. Родителите му си имали свой способ да се справят с тази немощ: алкохол и наркотици. В резултат на това Кевин се родил недоносен, бил оставян без надзор в евтини мотели, докато майка му и баща му търсели да си набавят дрога. Накрая момченцето било дадено за осиновяване и на 17 март 1986 г. негови приемни родители станали Патрик и Дебора Хайнс.

„Сдобих се със семейство, изправих се на крака – спомня си Кевин.- И изведнъж се появиха първите симптоми: халюцинации, после – натрапчиви мисли, депресия. Точната диагноза ми поставиха през 1998 г.“ Хайнс не искал да приеме мисълта, че е болен! Той бил футболист, шампион по борба, откъде може да се появи у него такава немощ?! Пред своите родители прибягвал до лъжи, като им казвал, че ходи на лекар, защото има потребност от по-ползотворен режим на живот. А на 24 септември 2000 г., след като положил много старания да проучи как всъщност работи мозъкът и какви са процесите, които имали ход на действие в неговия мозък, той решил да потърси в интернет начин, по който да сложи край на живота си. И открил: „Ако живееш в Сан Франциско, отиди на моста Голдън гейт, хвърли се и ще умреш от удар във водата. Успех!“

„Отидох на автобусната спирка – разказва Хайнс. – Седнах на най-последния ред от седалки в автобуса, точно по средата,Kevin и поехме към моста. В този момент у мен нахлуха противоречиви емоции. Дадох си сметка, че всъщност изобщо нямам желание да умирам! И си казах: „Кевин, какви ги вършиш? Слизай от автобуса!“. След това ми се случи нещо, което е следствие от моето заболяване – започнах да чувам гласове, те звучаха силно и отчетливо в главата ми: „Трябва да умреш! Скачай, без да отлагаш!“. И така, седях и ридаех в препълнения автобус, надявайки се, че ще се намери поне един човек, който да насочи вниманието си към мен, да ме доближи и да попита: „Хей, момче, има ли някакъв проблем? Какво ти се е случило? Мога ли да ти помогна с нещо?“

Надявах се, че някой все пак ще забележи моята болка. Но всички пътници бяха потънали в своите собствени мисли. Че за какво им е наистина да утежняват деня си с информация за моето страдание, то не е тяхна грижа! Разказвам ви това, за да знаете, че когато видите плачещ, разстроен, страдащ човек, добре ще бъде да се приближите към него, да го погледнете сърдечно в очите и да се поинтересувате какви са неговите проблеми. Така можете в буквалния смисъл на думата да спасите нечий живот.“

Автобусът наближавал моста. Кевин станал от своето място и се приближил към шофьора с надеждата, че поне той ще забележи колко му е тежко. Момчето не намирало сили да сподели, че му тежи сериозен проблем, то не можело, не знаело даже как да стигне до верните думи, с които да изрази за какво става дума. Шофьорът го погледнал и му казал отегчено: „Хайде, момче, слизай от автобуса, че е време да продължавам“…

„Слязох от автобуса, разплакан, със зачервени очи, с „омекнали“ крака, сърцето ми блъскаше, сякаш ще се пръсне, и продължих напред с мисълта: „Ето, това беше всичко… Никой не го е грижа за мен!„ А то съвсем не беше така! Членовете на моето семейство се притесняваха за мен, не беше безразлично положението ми и за най-добрите ми приятели, за много от моите познати. Но мозъкът ми не позволяваше да се отнеса критично към ирационалното внушение, познато на всеки, който е намислил да пристъпи към самоубийство: „Никой не го е грижа за мен.“ Стоях на моста и плачех. В този момент си мислех, че ако сега някой се доближи до мен, за да ме попита защо плача, някой, който е загрижен, ще се откажа да скачам. В този момент към мен се приближи млада жена със слънчеви очила и немски акцент, която ме попита дали мога да я снимам. Сълзите се стичаха по лицето ми, но въпреки това я снимах. Тя ми каза само „Благодаря“ и отмина.“ Тогава Кевин се затичал и скочил през парапета на моста. „И в тези частици от секундата, когато се оказах в състояние на свободно падане във въздуха, в главата ми нахлу една-единствена мисъл: „Какво сторих? Не искам да умирам! Боже, спаси ме“ Четири секунди падане и се врязах във водата.“

По официална статистика за скачащите от моста на Сан Франциско, оцелелите са само 2 %, или от общо 1500 скочили от моста животът е бил запазен само на 29. Един от тях е Кевин Хайнс. Той падал право надолу с главата от височина 67 м., но точно преди удара той успял да обърне тялото си надолу с краката, така при падането във водата ударът бил поет от краката и гърба. Младежът се врязал във водата със скорост 75 мили в час и счупил три прешлена, които нанесли щети на вътрешните му органи.

„Образувалият се вакуум ме засмука под водата – потънах някъде на около 23 м дълбочина. След това отворих очи и си дадох сметка, че се давя. „Значи съм пред удавяне? Не искам да се удавя! Не, не, не си представях, че ме чака това! Започнах да полагам отчаяни усилия, за да се издигна на повърхността, плувах в неизвестна посока, макар че краката ми бяха обездвижени. Продължих да потъвам все повече, в ушите си взех да чувам бучене, очите ми се подуха. Виждах докъде ще трябва да доплувам и не ме напускаше мисълта: „Няма да се справиш! Ще се удавиш! Боже, спаси ме, не искам да се удавя! Извърших грешка!“ Най-страшната грешка в живота си… Не спирах да се моля, повтарях си отново и отново: „Боже, спаси ме, не искам да се удавя, извърших грешка!“ Гласовете в главата ми затихнаха. Дълбоката, тежка депресия, която ме доведе на този мост, се изпари. Единственото, върху което съсредоточих всички мои усилия, беше да оцелея в тази ситуация!“

Кевин бил спасен от бреговата охрана, после го откарали в болница и му направили спешна операция, като сглобили парчетата от гръбначния стълб. Впоследствие се наложило да се учи отначало как да проходи. Първо можел само да седи, после – да сяда в инвалидна количка, след още известно време младият пациент добил сили сам да я управлява, после – да ходи с патерици, след това – с бастун, и накрая – със специална превръзка за гърба. Всичко това той усвоил за няколко седмици.

Кевин оживял и се възстановил напълно, но признава, че членовете на семейството му и досега изпитват болка от спомена за този ден…

„Много ясно осъзнах, че самоубийството никога не е решение и не е отговор на проблема. Мога с твърда убеденост да заявя пред вас, че в живота си повече никога няма да направя опит да посегна на себе си! При все че твърде често мислите ми се насочват натам, защото това представлява част от живота ми – аз страдам от хронични суицидни мисли. Но аз няма да им позволя да ме победят – заявява Кевин пред всяка аудитория, пред която изнася беседа. – Този живот, независимо от начина, по който го живеете, независимо с какво се сблъсквате в него, независимо какви болки и страдания ви носи, той е най-уникалният, най-великият и най-невероятният дар, който някога е бил даден на човека.“

През септември 2000 г., пътувайки към моста в Сан Франциско, Кевин Хайнс си спомнил за филма „В какво се превръщат мечтите“ с участието на известния актьор Робин Уилямс в главната роля. Филмът разказва как героят минава през всички кръгове на ада, за да спаси своята съпруга от участта, която я очаква като самоубийца. Пътувайки към моста, Кевин си спомнил за свой учител, преподавател по актьорско майсторство, който сложил край на живота си, защото не се справил с алкохолизма и депресията. Младежът мечтаел, както и героят на филма, да изведе от ада своя учител. „Това също е част от моята психоза“ – казва Ханс.

robin-williamsА миналата година светът остана изумен от новината за смъртта на Робин Уилямс, главния герой от същия този филм и един от най-великите съвременни комици. Кевин реши да не прикрива истината: „Хората си мислят, че щом се появявам да изнасям беседи, значи съм се изцелил! Това е измислица! Но въпросът, който ми се задава повсеместно, съдържа отглас от този мит, свързан с шансовете да се постигне пълно възстановяване на психично болните.

Хората казват: „Как е възможно човек с такъв феноменален успех и такава световна известност да постъпи по този начин със себе си?“. Те не разбират, че случилото се с Робин може да бъде квалифицирано в един порядък със смъртните казуси вследствие на рак, абсцес на белия дроб или сърдечна недостатъчност. Не той е сложил край на живота си – в него не е имало нито капка егоцентризъм, за да стигне до този акт! За неговата гибел е виновен неговият мозък, неговото психическо заболяване и свързаното с това пристрастие към алкохола и наркотиците. Повечето от нас възприемат мозъчната си активност като нещо, което ни е предоставено да действа от само себе си, но мозъкът – като най-мощен орган в тялото ни – отговаря за всички наши действия, както и за всичките ни бездействия. Представете си да речем хард-диска на компютър. Така през онзи ден е блокирал хард-диска на Робин Уилямс…“.

Кевин общува с лекари, с психиатри, призовава ги да бъдат по-чувствителни и внимателни към своите пациенти: „Просто се опитвайте да се поставите на тяхно място…“. Днес, твърди той, общата информираност на хората и възможностите на медицината са далеч по-големи отколкото през 1998 г., когато самият той се сблъскал с болестта. Неговото семейство всячески полагало усилия да му помогне, но средствата тогава били твърде ограничени. Понастоящем всичко е по-различно.

Да водиш пълноценен живот с такава диагноза е вид изкуство, на което той учи и себе си, учи и другите. „Да, пред всяка аудитория разкривам себе се в пълнота, отдавам на хората всичко, което мога да им дам, но така или иначе в моя живот отново и отново се прокрадват познатите симптоми и натрапчиви помисли. За това лекарство няма. Повече от 16 години се боря с такива симптоми като халюцинациите – и визуални, и слухови, с дълбока депресия, суицидни мисли, пристъпи на паника, преминаващи в неистова активност… Отначало отричах своето заболяване, изпитвах срам от него. Това само влошаваше нещата и намаляваше шансовете ми да се справя с него. Днес продължавам да се боря. Моето психическо здраве се превърна в приоритет на живота ми и вече не изпитвам срам: това е просто вид заболяване както рака, цирозата или сърдечната недостатъчност…“.

Как можем да наречем такъв човек: оптимист или реалист с неутолима жажда за живот, която той предава и на всички около себе си?

„Когато гледам чаша с вода – казва Кевин, – не мога да кажа, че е наполовина пълна или наполовина празна. Моята чаша е препълнена и водата прелива по ръбовете й, излъчвайки надежда!… Животът не ни е даден, за да го превръщаме в купчина отпадъци и да го захвърляме в сметището, нито за да го дадем или предадем на разположение на психически болен мозък. Нека да ценим по достойнство днешния ден и всеки отделен ден, който ни е дарен.“ I www.pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

Споделете в социалните мрежи