Винаги ли вярващият човек е и религиозен човек
В този случай изхождаме от предположението (което за мен е факт), че всеки човек вярва в някого или в нещо. Вярата в някого е първоначалната, естествена вяра на новороденото дете в своите родители, най-напред в майката (Ерик Ериксън нарича тази първа вяра „прадоверие” или „базисно доверие“).
Ако майката със своята любов към детето, проявена във вид на кърмене, грижа и привързаност – (но не и прекалена грижа, която е знак за невротичен страх у майката) – и бащата, който скоро се присъединява към тази майчина любов – бъдат последователни в изразяването на истински чувства към детето (оставайки постоянно привързани един към друг в любовта) – се създават благоприятни условия вярата на детето в Живота да се утвърди в него.
Тогава може да започне и трайният процес на преобразяване (трансформация) на вярата.
Както нищо във вселената – според астрономите и астрофизиците – не може да бъде дадено завинаги, да остане еднакво и неизменно, и с право се казва, че „Каквото е горе, това е и долу, и обратно” (вечно правило, изречено от митичния Хермес Трисмегист), така трябва да бъде и с вярата на човека.
Следователно, не може да бъде истина, че съществува някакъв човек в света, който, дори когато е придобил благоприятна вяра в детството и я е запазил в юношеството и по-късно (което не винаги е правило), остава със същата тази вяра през целия си живот, независимо колко дълго живее.
Затова често обичам да цитирам старата еврейска пословица, която гласи: „Ако не станеш по-добър, ще станеш по-лош”. С една дума, вярата трябва, дори е задължително, да търпи преобразяване, което значи, че тя естествено се колебае между по-силна и/или по-слаба вяра; в благоприятния случай тази вяра на човека спираловидно постепенно (понякога и по-бързо) се изкачва нагоре по път, чийто край не се вижда, защото всъщност няма край (според Христовите думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият Отец небесен”).
Именно по пътя на преосмислянето на вярата, на плодотворното недоволство от постигнатата степен на своята вяра, започва преходът „от клас в клас”, винаги по-висок, до най-високия, достъпен за човека. Този благословен процес Карл Густав Юнг нарича индивидуация или „индивидуационен процес”, а християнството – обожение.
Препятствията (изкушенията) по този дълъг път са безброй; Юнг ги нарича: сянка, персона, анимус и анима; целта на индивидуацията е да стигне до Себестта, до психичната гара по пътя на индивидуацията, която е над принципа на Аза, и в чийто център (за християнските народи) стои Иисус Христос.
От силата на нашата вяра (която никога не е достатъчно силна!) зависи дали ще разпознаем изкушенията като шанс и предизвикателство, за да продължим да напредваме в себепознанието, а с това и в разпознаването, в откриването на Бога в себе си, или ще стигнем до временен или траен застой; но тъй като траен застой няма, в нашето тричленно същество ще настъпят регресивни психични и физически процеси.
В началото на статията посочихме, че всеки човек вярва в някого или нещо. Да погледнем отблизо какво би могло да бъде това нещо за човека. Мисля, че преди това трябва да се постави въпросът дали човек може реално да повярва в нещо, ако първо не е повярвал в някого? Първо е Л(л)ичността, а след това И(и)деята, следователно първо е някой, а след това нещо. За хората с религиозна вяра тази Личност първо е Бог, Който се обича и почита.
Да се върнем към заглавието на нашето есе, повтаряйки въпроса: „Винаги ли вярващият човек е и религиозен човек?” Въз основа на нашето убеждение, че всички хора вярват в някого или нещо, не бихме искали на всяка цена да пренасяме вярата на един човек (или народ) в областта на религията, въпреки че лично сме близо до смелото предположение, че всяка вяра (в някого или нещо) може да се сведе до скрита (несъзнателна) вяра в отвъдното.
Този път ще се спрем на вярващите от различни религии, с оглед преди всичко на християните. Истински християни ли са християните? Такъв въпрос не би трябвало да звучи на хората като нещо излишно, чудно, необяснимо. Естествено, не би трябвало да е съвсем прав датският философ Сьорен Киргегор, когато казва, че християнинът е нещо по-рядко срещано от гения, а и винаги е съществувал само един истински християнин – Иисус Христос.
Защо започваме разказа за християнина така (на пръв поглед) скептично и песимистично? По простата причина, че още от първите векове на официално признатото християнско учение, и християнските светии, и великите философи и писатели, са правили разлика между християнското учение и историята на християнството.
Изискванията, които ни поставя учението на Христос и Неговата невидима, мистична Църква, наистина са идеални, трудно осъществими, но не и неосъществими. Човек ходи на училище, преминавайки от клас в клас. Някой завършва само основно училище (за съжаление, има много причини, поради които не продължава нагоре), друг – гимназия, трети факултет, но и в този последен пример човек остава недоволен (плодотворно недоволен!) и продължава (предчувствайки) ново и различно образование, откривайки трансцедентността.
Пренасяйки тези мои размисли върху обикновения християнин в света и в Сърбия, започвам да различавам:
1. само християнина, който последователно (но конвенционално и ригидно, а понякога и фанатично) изпълнява своите християнски задължения, ритуално и обредно;
2. благочестивия християнин, който желае, а понякога и успява, да разшири знанията си от основното християнско училище, и ги допълва с труд и работа над себе си, запознавайки се в по-голяма дълбочина с християнското учение;
3. религиозния човек, който не само цял живот опознава посланията на християнството, но и живее според Христовите думи: „Не казвай само: Господи, Господи, но и върши делата, които Бог ти е заповядал”.
При цялото ми уважение към благочестивите християни (естествено, и към благочестивите сърби, които през цялата нелека национална история останаха постоянни!), времето, в което сме живели и в което сега живеем, изисква от християнина по-нататъшно преобразяване от благочестив в религиозен християнин!
Християните винаги са били подложени на големи изкушения; Евангелията, апостолските послания и Откровението на Йоан ни предупреждават за нови и още по-тежки изкушения, които тепърва предстоят. Ще ги победят само онези християни, чиято вяра с времето ще трябва постоянно да се усилва, но с вярата трябва да се увеличава и „енергията на ума” (вече не на недостатъчния разум!), която по пътя на познанието и по пътя на „скока в екзистенцията” (Карл Ясперс) ще направи възможно да останем или дори да станем истински християни.
Великият руски религиозен философ Николай Бердяев в книгата, която винаги си заслужава да бъде препрочитана: „За съвършенството на християнството и несъвършенството на християните” ни предупреждава, че „адската сила” действа в християнството и у християните, които вече отдавна не са такива (защото всъщност не са станали християни!).
Когато станем религиозни, с една дума, ще знаем защо сме християни. Още неоплатоникът Порфирий от III век е написал: „Човек трябва да знае значението на знаците и знаменията”, а молдавският владика Даниил в края на 20-ти век ни е оставил важно послание: „Всеки православен трябва да има възможност да обясни своята вяра. Не можем завинаги да вярваме само по традиция”.
Вярващият християнин трябва да се намира на пътя към благочестивия християнин, а последният – на пътя към религиозния християнин. Човекът през всички времена е пътник (homo viator). | www.politika.rs.
Превод: Татяна Филева
