Вярата и самоубийството
Самоубийството след загубата на идеята за безсмъртието е нещо напълно неизбежно, та дори и необходимо за всеки, който макар и малко се е издигнал над животното. Напротив, безсмъртието, което като идея говори за вечен живот, много по-силно свързва човека със земята. В това на пръв поглед има противоречие – ако съществуват толкова други животи, тоест ако освен земния съществува и безсмъртният живот, то защо тогава да ценим до такава степен земния живот? Но става точно обратното: само с помощта на вярата в своето безсмъртие човекът може да разбере своята разумна цел на земята. Без вяра в безсмъртието се губят връзките на човека със земята, те стават по-слаби и сякаш изтляват, и загубата на смисъла на живота (дори ако тя се изразява под формата на несъзнателна тъга) води сигурно до самоубийство.
Ф. М. Достоевски
С много малки изключения (и то вследствие на болестни състояния), самоубийството не е познато в животинския свят. В номадските и ловните племена, поради постоянната им мобилност, немощните и старите хора или са били убивани, или им се е позволявало да се самоубият. При древните скити, когато някой е ставал немощен или стар, той се е самоизгарял на клада, за да освободи младите от чувството за вина за своята гибел [1]. При много индийски племена (чак до най-ново време) жените са се самоизгаряли след смъртта на съпруга или на детето. При древните гърци самоубийството от патриотизъм, от желание да се избегне безчестието или падането в неприятелски ръце, се е смятало за разумен, та дори и за героичен акт.
В Стария Завет, в Първа книга Царства (гл. 31), по време на филистимско-израилтянската война филистимците обградили Саул. „И Саул рече на оръженосеца си: изтегли меча си и ме заколи с него, да не дойдат ония необрязани и ме убият и да се не подиг-рават с мене. Но оръженосецът не искаше, понеже се много боеше. Тогава Саул взе меча си и падна върху него. Оръженосецът му, като видя, че Саул умря, и сам падна върху меча си и умря с него.“ Самоубийството се споменава още на две места в Стария Завет – във Втора книга Царства (17:23) и Трета книга Царства (16:18).
Въпреки че още питагорейците се противопоставят на самоубийството, а след тях и повечето известни гръцки философи (с изключение на стоиците), едва християнството донася на света (християнския) решителен обрат в схващането за самоубийството, осъждайки го с аргумента, че човекът е получил живота си от Бога и няма право да отнеме нещо, което е Божие. За изпадналия в неволя християнин Христовата жертва на кръста е вечен пример. За християнина болката и страданието са дълбоко осмислени и изкупителни преживявания, те трябва да се понасят до края с надеждата и вярата, че човекът ще разбере пълния смисъл на физическите и душевните си мъки едва отвъд този свят.
Неслучайно първото новозаветно самоубийство е самоубийството на Юда. Това е самонаказание на частично покаялия се предател, който не е опознал в достатъчна степен Месията в Иисус; у него проговорили само старозаветната съвест и моралът на закона. Ето защо едва разкаялият се разбойник на кръста е първият истински покаял се злодей, който мълниеносно съгледал в Иисус еврейския Месия, а оттам и своето спасение. От самоубийството на Юда и до днес в християнския свят се е запазила оценката на самоубийството като нещо пагубно за душата, като срамно и недостойно за християнина дело.
Човекът и днес усеща някакво тихо потръпване, някакво мъчително, сложно чувство за страх, ужас, осъждане и жалост, когато по някакъв начин се сблъска със самоубиец и акт на самоубийство. Откъде идва това мъчително чувство? Дали у нас съществува някакъв постоянен страх от този акт и оттам идват молитвите ни към Бога да ни пощади дори от самата мисъл, да не говорим за изкушението в някой страшен момент от живота, когато нямаме вече сили да понесем товара, когато и най-силната ни вяра като че ли ни се отнема?
Вероятно мисълта за самоубийство не е непозната на всеки човек – на бедния и на богатия, на образования и необразования, на невярващия, но и на вярващия. Мисълта за самоубийство е специфично човешка черта. Тя се е сраснала с човешката природа заедно със свободата, която е дадена на човека. Само на човека е дадено да решава за живота и смъртта си.
Съществуват наистина трогателни примери на доброволно умиране на някое вярно домашно животно (най-често куче) след смъртта на неговия стопанин. В психосоматичната медицина са познати примери за тихо угасване на човешкия живот след смъртта на някое любимо същество. Дали обаче бихме могли в такива случаи да говорим за самоубийство? Би трябвало следователно да определим самия акт на самоубийство, и то като акт, извършен от зрял човек с нормална интелигентност, който свободно, с пълно съзнание унищожава живота си. За съжаление, нито в медицината, нито в психологията, нито в правната наука съществува друг израз за самоубийството, извършено в следните случаи: 1) в детството и в младежка възраст; 2) при хора с ниска интелигентност, по-ниска от нормалната; 3) в състояние на афективна възбуда, т.е. като реакция на „късо съединение“; 4) в различните състояния на помрачено съзнание и при различни душевни болести; 5) при подбуждане към самоубийство; 6) в случаите на тежки хронични и неизлечими телесни болести; 7) по време на война, за да не попаднеш във вражески ръце; 8) когато майката, бащата или някой член на семейството може да спаси детето си или най-близкия човек само чрез самоубийство, както и в други, необичайни житейски обстоятелства. Поради липса на друг или на по-добър израз ние наричаме и тези актове на самоунищожение „самоубийство“, суицид (от лат. sui ’себе си’, occidere ’убивам’).
Богословите не се впускат в по-задълбочено разглеждане на причините и корените на самоубийството при човека. Християнската църква осъжда самоубийците, на практика още от VI век, като хора маловерни или безверни, малодушни и слаби, податливи (поради греховете си и слабата си вяра) на демонско влияние, и ги наказва и след смъртта им, като ги лишава от опело, а доскоро и не допускайки да бъдат погребани в гробищата, а на определени места извън тях.
Като имаме предвид това отношение на Църквата към самоубийците, изглежда изненадващ либералният Юстинианов кодекс, според който самоубийството не подлежи на наказание, ако е извършено поради неизлечима болест, лудост, страх от безчестие и – което е особено любопитно за съвременния свят – поради умора от живота.
Разбира се, психолозите и психиатрите, без да разглеждат богословските основания за осъждане на самоубийците, изследват техните мотиви, откриват корените и често успяват да реконструират убедително целия живот на самоубиеца, следвайки водещата нишка, която минава през преживяванията и събитията в неговия живот, водейки го все по-неотклонно и настойчиво към последния му скок в бездната. Психологията и психиатрията не се впускат в морални оценки на акта на самоубийството, нито се изказват по проблема за етичната ценност, който спада към сферата на науката за морала, богословието и философията (Кант например от морална гледна точка се изказва против самоубийството).
Сега бих посочил само някои достижения на психолозите и психиатрите в суицидологията през последните десетилетия. Тези изследвания се провеждат успешно не само при лица, които вече един или повече пъти са се опитвали да се самоубият или които показват някои белези, типични за самоубийците – пресуицидален синдром (по Рингел), аларм-апел функция [2] – но и след вече извършено самоубийство въз основа на т.нар. психична аутопсия, т.е. грижливо проучване на семейството на самоубиеца, както и реконструиране на дотогавашния му живот. [3]
Именно систематичните проучвания на семейството и семейния живот на самоубийците са показали, че в много случаи ключът към загадката на някое самоубийство трябва да се търси в семейството, в един лъжеавторитетен, репресивен и казармен дух на възпитание, който създава изплашени хора и условия за развитие на потиснатост, безволевост, пък и депресия още при детето или младия човек, което в даден момент може да стане съдбовно.
Изследователите на психиката на човек, който няколко пъти се е опитвал, а след това е и извършил самоубийство, или –
още повече – на онзи, който с един-единствен опит е осъществил самоубийствения си замисъл, са забелязали значителна степен на проявявана по-рано агресивност, открита или по-често контролирана и потискана. Още от времето на ранните психоаналитици изследователи (особено Карл Абрахам), които правят връзка между агресивността и автоагресивността в несъзнавания дял на психиката на индивида, склонен към депресия и меланхолия, е било известно, че депресивният човек е депресивен, защото не е в състояние да бъде достатъчно агресивен спрямо външната среда. Така неговите неприятелски чувства спрямо някой определен човек или хора, най-често от най-близкото му обкръжение (в семейството или на работното място), поради невъзможността от открита проява, обусловена от външни или вътрешни фактори, се превръщат в своята противоположност – във враждебност към самия себе си. Когато тази враждебност към хората продължава дълго, без възможност за макар и временно разтоварване, например под формата на афективен гняв или омраза, съществуват реални условия, особено при хора, склонни към депресия, да развият картината на хронична депресия, с нейните типични и познати белези: неразположеност и тъга, лош сън и слаб апетит, мълчаливост и мрачност, безволевост и апатия, безчувственост и равнодушие. Известно е, че най-големият брой самоубийства произтичат от групата психични разстройства, които наричаме с името депресия и които се проявяват в различни форми.
От емпиричното многогодишно наблюдение и проучване на самоубийците от този тип е произлязло застрашителното и тежко обвинение във вид на крилат израз, който е обиколил целия свят и се е запазил и до днес във всички сериозни изследвания и книги по суицидология: „Самоубиецът е скрит убиец!“.
И това вероятно е една от причините за обстоятелството, че през цялото Средновековие и в значителна част от новото време самоубиецът е бил наказван по различни начини. Още през XVII век в Англия самоубийците са били обесвани, а тялото е могло да бъде свалено само от градските власти.
Карл Менингер (1938), въвел понятието хроничен и парциален суицид, е установил следната тройственост в самоубийството: желанието да убиеш, желанието да бъдеш убит и желанието за смърт.
Веднага трябва да кажа, че макар значителен процент от самоубийците измежду психично болните действително да принадлежи към този депресивен тип хора, които носят в себе си често неосъзната агресивност, а и омраза към някой от най-близкото си обкръжение, съществуват и много други видове, при които причината за самоубийството е по-различна и които имат и други психични особености. Да споменем само самоубийствата поради тежки телесни заболявания, поради материален крах, поради загуба на любим човек, поради самотна старост, поради политически проблеми и загуба на работа, поради алкохолизъм и наркомания (последното е т.нар. хронично самоубийство). Във връзка с това ще спомена и типа т.нар. несъзнателен самоубиец, към който спадат не само страстните, дългогодишни пушачи, но и хората, които избират опасни за живота професии или спортове, както и шофьорите, обичащи бързото шофиране и склонни към сблъсъци (изобщо разпространеният травматофилски тип е склонен към разнообразни самоувреждания).
Спрях се на депресивно-агресивния тип самоубийци не само поради относителната му разпространеност, но и за да оценим от християнска гледна точка всички пагубни страни на омразата, завистта и гнева, които са в състояние така да обземат човека, че да го доведат в крайна сметка до пропаст – до самоунищожение.
Самоубийството, за съжаление, бележи ръст (най-много в Унгария, Дания и Австрия) навсякъде по света, а и у нас. Според социологическите данни, изнесени на Конгреса на суицидолозите в Югославия (Охрид, 1893 г.), най-много самоубийства са отбелязани в Словения, след това във Войводина, а най-малко – в Македония и Косово [4].
Интересна връзка съществува между самоубийствата и убийствата в някои краища на света. Колкото по-неблагоприятни са условията за насочване на агресията към други хора, толкова по-голяма е вероятността тя да се обърне към самия субект. Изследванията показват, че в повечето краища на света, в които разпространеността на самоубийствата е висока, разпространеността на убийствата е ниска (Дания, Чехия и т.н.). Не толкова убедителна е статистиката, когато става дума за обратното отношение (особено в Америка, в която, според данните на Световната здравна организация, процентът на убийствата е 10, а на самоубийствата – 12,7).
Въпреки че нямаме официални данни от страна на Църквата по този въпрос в православните територии на страната ни, изглежда, че най-много самоубийства през последните години е имало в епархиите на Войводина, докато в Сърбия Шабачко-Валевската и Жичката епархия отбелязват заплашителен ръст на самоубийствата, в селата почти толкова, колкото и в градовете. Би било добре да имаме точни данни за самоубийствата в отделните православни епархии между вярващите, както и между атеистите. Може би тогава бихме могли да направим по-точни изводи за пагубното влияние на атеизацията, особено сред младежта в нашата страна, но и да се запитаме за истинските причини за самоубийствата сред вярващите. При това не трябва да забравяме, че съществува определено съмнение относно опитите за строго различаване на атеистите и вярващите, защото има много „преходи“ от всякакъв вид между т.нар. абсолютни атеисти и антитеисти и абсолютните теисти, ако такива изобщо съществуват.
Много са въпросите, които възникват по този повод у нас както пред православните свещеници, така и пред лекарите, психолозите, социолозите и т.н. Откъде идва този ръст на самоубийствата в една довчера селска, патриархална, православна страна, каквато е Сърбия? Самоубийците се рекрутират във всички слоеве на населението, сред селяните, работниците, интелектуалците, сред младите (дори децата!), хората на средна възраст и старите (и много старите), сред мъжете и жените (особено в Черна Гора, в която съотношението на мъжете и жените самоубийци е 1:1).
Нямам нито амбицията, нито възможността да предложа изчерпателен и задоволителен отговор на поставените и многото непоставени въпроси, засягащи проблема за самоубийствата в нашата страна. Може да се каже само, че проблемът е твърде сложен, той не се изчерпва само с една теза, която, колкото и да е убедителна, точна и доказана (например тезата за депресивно-агресивния самоубиец), не обяснява напълно самоубийството и самоубиеца. Ще изнеса все пак предпазливо някои мисли относно самоубийствата по нашите земи, но и относно ръста на самоубийствата навсякъде по света (освен в мюсюлманските страни и в твърде примитивните страни на Африка, Азия и Южна Америка).
Наред със степента на засилване на съзнанието и самосъзнанието на човека расте и неговата свобода. Свободата открива пред човека безброй възможности за мислене и дейност. Неговата зависимост от биологичния инстинкт за самосъхранение, неговата свързаност със семейството, семейния морал, с държавата, в която е роден, с професията и особено с вярата на предците му е все по-слаба и все по-колеблива. Свободният човек иска да експериментира. „Човекът експериментатор“ е може би най-точната характеристика за човека на нашето време. Младият човек, който е престанал да бъде дете, ръководено от другите, се държи, поне за известно време, като „отвързано куче“. Не се ли държи по подобен начин и нашенецът през последните 60 – 70 години?
От християнска гледна точка е интересно описанието на суицидалния индивид, направено от психолога Миклош Биро. Този индивид е „амбициозен и суетен, но неговата житейска история е пълна с безуспешни опити да се издигне и да придобие самоуважение. Мисълта за самоубийството му дава чувството за господство над живота и смъртта. Това е типичен пример за самоцентриран начин на мислене“.
Това би било един възможен кръг на размисли за самоубийс-твото. Вторият кръг, свързан с първия, би се въртял около отношенията между цивилизацията и културата, от една страна, и свободата на човека и човечеството, от друга. Очевидно е, че заедно с ръста на нивото на цивилизоваността на даден човек, на едно семейство или на цяло едно общество (онова, което на популярен език се нарича жизнен стандарт и което според мен не е необходимо условие за ръста на културата на съответния човек, семейс-твото и обществото) растат и техните материални изисквания, докато в същото време намалява съпротивата срещу различните материални и още повече душевни несгоди и изкушения. Въпреки че цивилизованият човек в много отношения е по-свободен от нецивилизования и примитивния, той е мекушав и неспособен да се бори. По-бързо се разболява от най-различни телесни и психични болести, бързо губи смелост и вярност към някого или нещо, лесно се обезсърчава и унива. Самоубийството става примамлива мрежа за този човек, от която той много пъти може успешно да се измъква по време на житейските си кризи, но в един момент, може би едва на стари години, все пак да падне в нея.
Не трябва по никакъв начин да забравяме, нито да подценяваме „заразността“ на самоубийството. То може да се внуши вербално на друг човек, но може и без директно влияние да послужи като пример и повод на по-голям брой хора за вземане на същото решение.
Третият и най-важен, струва ми се, кръг размисли е свързан с вярата и самоубийството. Със спада на значението на религията в наше време, а с него и на външния морал, е очевидно, че преобладава ръстът на човешкото поведение, ръководено от крилатия израз „Всичко е позволено!“. С отричането на религията отвън и отвътре още не сме изхвърлили многохилядолетния, стар морален закон, който ни е присаден в нашето несъзнавано. Държейки се неморално спрямо себе си и своите ближни, при упорито отричане на всякакъв съдия, външен или вътрешен, човекът все повече засилва самонаказващата, саморазрушителна енергия. Когато потискането на съвестта вече не му помага, нито чрез психосоматичните болести, нито чрез парциалните суициди от различен вид, на ред е директното самоубийство. Една част от самоубийствата може спокойно да се обясни с погнусата на човека от самия себе си, не поради абсурда на живота и нихилистичния извод за неговото безсмислие, а поради цялото зло, извършено от човека в течение на живота спрямо самия себе си, другите и природата – зло, за което нито самият той се е покаял, нито е било наказано от другите.
Всичко, което се е случвало и продължава да се случва с хората тук и сега, влияе негативно, поне при мнозинството, върху запазването на една или друга, но най-често традиционната вяра при нашенеца. Атеистичното общество е допринесло в немалка степен през изминалите четиридесет години след войната за това, че тъкмо традиционната, народната, православна вяра в нашия народ е стигнала до най-ниското си ниво, без да броим най-лошите времена на турското робство („когато живите са завиждали на мъртвите“). Новото пробуждане на вярата в Сърбия, в градовете и на село, при образованите, високообразованите и слабообразованите хора, е наистина очевидно и потвърдено от обективните наблюдатели, но то не трябва да се надценява; и все пак то е несъмнено позитивен знак за засилването на жизнеността, самосъзнанието, за осмислянето на личното и народностното съществуване в един критичен момент, в който и по-големи народи от нашия (и то не само като численост), с по-дълга и здрава традиция от нашата, са изпаднали в екзистенциална криза.
Откъде е това учудващо и загадъчно на пръв поглед несъответствие между открития и свободен индивидуален избор на вярата и Православната църква при една значителна част от населението, например в Шабачко-Валевската и Жичката епархия, и ръста на самоубийствата, в същото време, тъкмо в тези епархии? За какво става дума? Според всяка християнска логика с укрепването на вярата на даден човек и неговото семейство той оказва все по-голяма съпротива срещу разнообразните изкушения, каквито са малодушието, обезсърчаването, загубата на мотивация за всекидневна активност, отчаянието – всички условия за самоубийствен акт, които истински верният християнин с относителна лекота отхвърля и се избавя от тях. Може би трябва да се усъмним в дълбочината и силата на традиционната селска вяра? Или да обърнем внимание на недостатъчната или никаква работа на свещеника с неговото паство, особено с онова, което изпада в различни опасни кризи? А нали тъкмо кризите са състояния, при които се засилва нуждата на човека от подкрепа и разбиране, както и от промяна на собствената личност. Има ли вярващ човек, който в криза да има достатъчно доверие на своя свещеник? Дали свещеникът е достатъчно или изобщо обучен как да постъпи с вярващ в състояние на криза, особено ако тя е психична или суицидална? Всички тези въпроси са сериозни и трудни и аз не мога да дам отговори, а отчасти не ги и знам. Въпросите от този род, както и техните отговори, трябва да бъдат обсъждани на конференции и семинари, където да участват преди всичко свещеници, но и други специалисти, които се занимават с тази проблематика.
И накрая, не бидейки богослов, аз с крайна предпазливост и въздържаност изказвам своето мнение по спорния въпрос за одоб-рението или неодобрението на опелото и последващите служби за душата на самоубиеца. Без да влизам в несъмнените прерогативи на архиерея по този въпрос, бих искал само като лекар и психиатър да насоча вниманието към известния и признат факт, че в около 50% от случаите на извършено самоубийство става дума за хора с душевни или телесни разстройства преди или в момента на самоубийствения акт. Не бих коментирал по-нататък този факт, нито бих правил от него заключения, които не спадат към моята компетенция. Онова, което трябва да украсява всеки християнин, е разбирането и търпеливото държане спрямо ближния и неговите дела, а накрая и прошката за тях. Всеки човек е сложно същество. Колкото повече навлизаме в него и колкото по-често сме с него, толкова по-малко ясен ни е той и толкова по-голямо усилие ни трябва, не само психическо, но и духовно, за да го разберем. Не е различен и болният човек, както и самоубиецът. Ако съвременната медицина и психологията не винаги са склонни да провъзгласят всеки самоубиец за болен човек, защото и наистина не всеки самоубиец е болен човек, смятам, че християнинът трябва да гледа на самоубиеца не само като на грешник (да, той е грешник, но и ние сме грешници), но и като на болен човек, на когото не са могли, а понякога и не са искали да помогнат нито семейството, нито обществото, нито медицината, нито дори духовните лица, които са познавали неговите проблеми. Не трябва да забравяме, че не е малък броят на самоубийците, които преди самоубийството си са предупреждавали за него с т.нар. „аларм-апел“ феномен [5]. Този феномен разкрива при потенциалния самоубиец белези на прогресивна загуба на мотивация за всекидневна дейност, вербално или невербално изказване на убеждението, че животът е безсмислен и безцелен, поява на екзистенциална фрустрация и екзистенциален вакуум (познатите симптоми на ноогенната невроза, описани от Виктор Франкъл), както и един или повече неуспешни опити за самоубийство. Самоубийството е обикновено (невинаги) завършек на дълъг процес на подготовка (често още от младежките години), придружаван от т.нар. самоубийствена диспозиция. Важно е да споменем мнението на почти всички суицидолози, че самоубийственото поведение е винаги антиномично, което означава, че макар бъдещият самоубиец да иска смъртта, той едновременно иска и да живее, но при други условия [6].
В последно време по света и у нас съществува тенденцията социолозите и психолозите, равнодушни или атеистично настроени спрямо религията, да снемат от самоубийството и самоубийците моралното осъждане, наложено им от християнските мис-лители през двете хиляди години християнство. Те се застъпват за пълната свобода и личната отговорност на всеки човек, включително и на онзи, който е избрал да се самоубие. Повечето от тях остават привърженици на външните причини за самоубийството, търсейки признаване на суровите условия на материалния и икономическия живот, от една страна, и известните процеси на отчуждение и дехуманизация на човека навсякъде по света, от друга. Тези мислители подчертано подценяват ролята на душевните болести и изобщо психичната обремененост на самоубиеца, заставайки на страната на антипсихиатрите, за които душевната болест е мит (въпреки посочването на големия съвременен суицидолог Ервин Рингел, че „състоянието преди самоубийството в повечето случаи е психопатологично“).
И все пак християнският възглед по проблема самоубийство не може да бъде друг, освен онзи, който е възприет от апостолско време насам, богословски и философски формиран най-напред от бл. Августин (който още през V век е отъждествил самоубийството и убийството), като при това не остава затворен и сляп за аргументите на противоположната страна, опознавайки с помощ-та на психиатрията голямата сложност на проблема самоубийство и оценявайки днешните световни изследвания на проблема суицид, неговата превенция и лечението му.
Всички трябва да се пазим от крайните становища на онези материалисти и леви екзистенциалисти, които преекспонират екзогенните (социалните и културологичните мотиви, които трябва да са по-силни от биологичния инстинкт за самосъхранение) и подценяват ендогенните причини за самоубийството (преди всичко биологичния инстинкт за самосъхранение, наследен от предците), давайки с това преднина, пък и изключителна важност на превенцията и лечението на обществото, без да обръщат внимание на индивидуалните промени – както и от онези, които от гледна точка на най-възвишената религия на любовта осъждат самоубиеца, без да се питат дали така не си измиват ръцете и не изричат неблагоприятна присъда и за самите себе си, забравяйки прочутите думи на Достоевски: „Всички сме виновни за всичко!“.
Затова бих се съгласил с Йовица Стоянович, който в книгата си „Антиномиите на живота“ казва, че самоубиецът е човек, който ни стимулира да преосмислим ценността на собствения си живот.
Ръстът на самоубийствата по света, в Югославия и Сърбия през последните петдесет години, е последица от разслояването на обществото и от разпада на човека. Днес човекът и обществото не са вече центростремително настроени, както е било през цялото Средновековие, а доста продължително и през новото време. Днешният човек е изгубил връзката си с Цялото (всъщност с Бога), а ако центърът е разрушен, то всяка точка от периферията, по думите на един наш стар богослов, се самопровъзгласява за център. Изгубвайки вярата си или сблъсквайки се със свят с отслабена, пък и по различни начини изопачена вяра, човекът показва все по-малко борбеност и дух в различните житейски кризи, които днес сякаш са все по-многобройни и все по-тежки. Без идея, която да стопля и да удовлетворява и ума, и сърцето, всъщност без вяра и любов, съвременният човек остава и без надежда в критичните моменти на криза (гръцката дума κρίσις означава и ’съд’); такъв човек остава затворен за Бога, Който единствен предлага истинска надежда, и губи съпротивителни сили (душевни и телесни) срещу злото, което като магнит го тегли към пропастта. Абсурдността на живота логично завършва със самоубийство. Това е типът на „здравите“ самоубийци, които мъчно могат да се причислят към коя да е от познатите психични болести. Различните ставрогиновци, кириловци и иван-карамазовци от галерията образи на Достоевски не само, че все по-често се срещат около нас, те от време на време са и в самите нас.
Самоубийството е скъп данък, който човекът плаща на съвременната десакрализирана и дехуманизирана цивилизация. За съжаление, процентът на самоубийствата няма да намалее и в бъдеще, в това число и в нашата православна среда, ако няма радикално обръщане на човека, а оттам и на обществото, ако няма истинска метаноя.
Да завършим с думите на стареца Йосиф Оптински от XIX век: „В наше време има много самоубийства, не само поради неверие, но и поради липса на търпение. Хората са станали толкова слаби, че не искат да изтърпят нищо. Ако Господ не беше насадил в човека естествено желание за живот, сигурно всички щяха да се самоубият. А нали още старите гръцки философи са знаели истината, че човекът трябва неизбежно да понесе всичко, което му се случва. И всички светии са молили Бога да им даде търпение, което значи, че то е трябвало и на тях“.
Бележки
1. Според днешните статистики повече от една трета от всички самоубийци са хора, преминали 60-годишна възраст.
2. Според твърдението на най-големия ни суицидолог Милован Милованович в книгата му от 1929 г. „Самоубийството“.
3. Според някои проучвания опитите за самоубийство и реално извършените самоубийства показват два независими типа, две автохтонни популации.
4. В монографията на Тарник-Митрева и съавтори „Самоубийството в СР Македония“ (1983) авторите обясняват малката разпространеност на самоубийствата в тази република освен всичко друго и със значението, което религията има в Македония.
5. Научните изследвания по света показват, че 85% от всички самоубийци са изказвали преди това гласно своето намерение.
6. В съвременната сръбска литература този тип е добре описан в образа на Богдан Драгович в романа на Добрица Чосич „Отстъпникът“.
Превод от сръбски: Андрей Романов
Из книгата на Владета Йеротич „Християнството и психологическите проблеми на човека“, ИК „Омофор“ 2014 г.
