Дарът на сълзите

Представяме ви откъс от новата книга „Царството вътре в нас“ на митрополит Калистос (Уеър), част от главата „Православният опит от покаянието“…

Дарът на сълзите, който е известен от съвременното харизматично движение, има важно място и в духовната традиция на Християнския Изток [1]. Богословието на съл­зите играе особено значима роля в учението на св. Йоан Лествичник, св. Исаак Сириец и св. Симеон Нови Бого­слов. За св. Йоан Лествичник сълзите са възстановяване на благодатта, която е получена в тайнството Кръщение:

Проливане на сълзи след кръщение е повече от кръщение­то, макар тези думи да изглеждат някак дръзки… Приели кръщение в детството, впоследствие ние всички го осквер­няваме, а чрез сълзите си отново го очистваме. [2]

Св. Исаак разглежда сълзите като критична граница между „телесното“ и „духовното“ състояние, като стадий на преход от сегашния век към Бъдещия век, в който може да се влезе с предвкусване дори още в този живот. Когато се появи в този свят, новороденото дете плаче – по същия начин и християнинът плаче когато се прероди в Бъдещия век [3].

Св. Симеон настоява, че никога не трябва да се при­частяваме, без да проливаме сълзи [4]. Според ученика пък на св. Симеон св. Никита Ститат, сълзите могат да възста­новят дори изгубено девство. [5]

На какво може да ни научи този дар на сълзите от­носно значението на покаянието? Съществуват много видове сълзи и е важно да правим разлика между тях. Решаващото различие е между чувствените или естест­вени сълзи и духовните сълзи (съществува още и тре­та възможност – сълзите могат да бъдат и демонични). Чувствените сълзи са сълзи емоционални, а духовните – аскетически. При чувствените сълзи лицето обикновено е разкривено и пламнало, и цялото тяло може да се тресе в неконтролирано ридание. При духовното ридание обаче сълзите падат кротко и мирно, без разкривяване на лице­то и потръпване на тялото. Чувствените сълзи обикно­вено са обвързани със страстите. Често те са резултат от гняв, от безсилие, от завист и самосъжаление или просто от невротична възбуда. Духовните сълзи, както показва и тяхното име, са дар на благодатта, който идва от Светия Дух, а не просто резултат от нашите собствени усилия, и са тясно свързани с нашата молитва. Живеейки в пад­налия свят на тлението, което се движи неумолимо към

Подвеждащо би било обаче да правим радикално и рязко очертано разграничение между тези два типа съл­зи. Естествените или чувствени сълзи понякога могат да имат и положителен и очистващ ефект, както когато пла­чем от любовното състрадание заради нечие чуждо стра­дание или когато скърбим за починал [6]. Благодатта влиза в съдействие с природата и надгражда върху нея, и така естествените, чувствените сълзи, когато са очистени от греховния егоизъм и от разстроената емоционалност, мо­гат да ни доведат пред прага на духовното ридание. Още повече, тъй като често благодатта действа вътре в нас по скрит и незабележим начин, самите ние невинаги можем да сме наясно дали нашите сълзи са чувствени или ду­ховни. За да ни удържа в непринудеността, Бог може да скрива от нас духовния ни напредък, и не е наша рабо­та да преценяваме себе си. Въпреки всичко, по принцип съществува важното различие, което трябва да се прави между равнищата на чувственото и даденото от благодатта ридание, дори в действителност понякога двете да мо­гат отчасти да съвпадат.

Духовните сълзи – така учат отците – са основно два вида. На ниско равнище те са горчиви, а на високо – сладки. На ниското равнище те са форма на очистване, а на високото – на просветление. На ниското равнище те изразяват разкаяние, съжаление за греха, горест поради нашето отделяне от Бога (вън от Рая Адам е плакал [7]), а на високото равнище те изразяват радост поради Божи­ята любов, благодарност за незаслуженото ни възстано­вяване в нашето богосиновство. Ниското равнище бива илюстрирано от плача на блудния син, който все още е в изгнание, ридаещ за изгубеното си отечество, докато високото равнище – от риданието на блудния син, по­ради радостта от празника в дома на неговия баща. На ниското равнище сълзите са подобни на, ако използваме една фраза на св. Григорий Нисийски, „кръв от раните в нашата душа“ [8], докато на високото са знак за одухотво­рени чувства и придават формират част от цялостното преобразяване на човешката личност чрез божествената благодат.

И все пак, също както и при различието между при­родното и духовното ридание, и тук, при двете равнища на духовните сълзи, ние следва да бъдем внимателни и да не им придаваме твърде подчертан контраст. Едно­то равнище на духовните сълзи води постепенно към другото. Това, което започва като сълзи на съжаление за греховете, се променя постепенно в сълзи на благо­дарност и на радост. И така, в този дар на сълзите ние виждаме илюстрирано още веднъж онова, върху което постоянно настоявахме – че покаянието не е нещо от­рицателно, а е положително, че то не е разрушаващо, а животодаряващо, че не е резултат от падане духом, а е изпълнено с надежда.

Скръбно, и при все това винаги радостно

Такъв, следователно, е нашият опит от „велико­то съзнание“ или от „промяната на ума“, обозначавани с думата покаяние. Изпълнено с печал, но въпреки това изпълнено и с радост, покаянието – което изразява гра­дивното напрежение, откривано във всички времена в християнския живот на тази земя – е описано с такава живост от св. апостол Павел: „Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни… смятат ни за умиращи, а ето, живи сме… огорчават ни, а ние винаги сме радостни“ [9] (2 Кор. 4:10; 6:9-10). Като живот в постоянно покаяние, ученичеството ни като християни представлява споделя­не в едно и също време на Гетсиманската градина и на Преображението, на Кръста и на Възкресението. Всичко, което св. Йоан Лествичник е събрал заедно, когато гово­ри: „Който се е облякъл в блажения благодатен плач като в брачна одежда, той познава духовния смях на душата (т.е. радостта)“ [10].

Бележки

1. Основното съвременно изследване по този въпрос продължава да бъде на о. Ириней Озер: Hausherr, I. „La doctrine de la componction dans l’Orient chrétien“ – In: Orientalia Christiana Analecta, 132, Rome: „Pontificum Institutum Studiorum Orientalium“ 1944; в превод на ан­глийски: Penthos: The Doctrine of Compunction in the Christian East, tr. by A. Hufstader OSB, Kalamazoo, MI: „Cistercian Publications“ 1982 (= Cistercian Studies Series, 53). Срв.: Lot-Borodine, M. „Le mystère du don des larmes dans l’Orient chrétien“ – In: La Vie Spirituelle (sup­pl. Sept. 1936), препечатано в: Clément, O. et al. La douloureuse joie, Bérgolles: „Abbaye de Bellefontaine“ 1974, p. 131-195; Gillet, L. „The Gift of Tears“ – In: Sobornost, n. s. 12, 1937, p. 5-10; Maloney, G. A. The Mystic of Fire and Light: St. Symeon the New Theologian, Denville, NJ: „Dimension Books“ 1975, p. 129-137.
2. Лествица 7 – PG 88, 804AB; tr. Luibheid and Russel, p. 137. В българското издание: с. 80 – т. 6 (бел. прев.).
3. Подвижнически слова 14 и 35 (37) – Wensinck, p. 85-86, 164-165; Miller, p. 82-83, 174-175. Цит. в: Ware, K. The Orthodox Way (revisited edition), Crestwood, N. Y.: „St Vladimir’s Seminary Press“ 1995, p. 101.
4. Слова 4 – ed. Krivochéine, t. 1, p. 314; tr. deCatanzaro, p. 70.
5. Стотици 2, 50 – PG 120, 924B; tr. Philokalia, t. 4, p. 120-121.104 смъртта, нашите чувствени сълзи изразяват земната ни печал. Духовните сълзи ни водят към новия живот на Възкресението.
6. Относно стойността на сълзите за починалите и опасността от потискането на нашата скръб виж тук – в последния абзац от „Ед­новременно трагедия, и благословение“ на Глава втора: „Тръгни с радост“: тайната на смъртта и възкресението.
7. Виж кондака и икоса на Неделята на всеопрощението (последната неделя преди началото на Великия пост) в: Lenten Triodion, p. 175. Виж също затрогващата поема в проза на св. Силуан Атонски – в: Sophrony (Sakharov), archim. Saint Silouan the Atonite, Tolleshunt Knights, Essex: „Monastery of Saint John the Baptist“ 1991, p. 448-456.На български: Софроний (Сахаров), архим. Свети Силуан Атон­ски, прев. К. Банев, С.: Фондация „Покров Богородичен“ 2008, с. 469-475 (бел. прев.).
8. Надгробно слово за императрица Флацила – ed. Spira, p. 477.Елия Флацила († 386 г.), първата съпруга на Теодосий I, е канонизира­на в лика на благоверните (бел. прев.).
9. В английския оригинал на митр. Калистос, който следва „Стандарт­ната английска версия“ на Библията („English Standard Version“ – ESV), последната част от цитираните думи звучи по-различно: „… скърбящи сме, и все пак винаги сме радостни“ („sorrowful, yet always rejoicing“; бел. прев.).
10. Лествица 7 – PG 88, 809A; tr. Luibheid and Russel, p. 140. В българското издание: с. 83 – т. 40 (бел. прев.).

Превод от английски: Борис Маринов

Книгата с отстъпка може да поръчате оттук >>>