Да не осъждаш – означава ли никога да не критикуваш никого?
Когато разговаряме в енорията, в мрежата или другаде, дискутирането на темата за осъждането става толкова разгорещено, че нерядко самото то се превръща в осъждане. Как страстно понякога крещим едни на други: „Не съдете!…“
При това не винаги помним, че Христос ни най-малко не е заповядал изобщо да не засягаме греховете и недостатъците един на друг – Сам Той неведнъж изобличаваше хората заради тях.
Всички си спомняме думите: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ – и спираме дотук. Но по-нататък има и продължение. То се отнася за това, че може и е необходимо да съдим греха, но трябва да го правим по правилния начин: „… защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“ (Мат. 7:1-5).
Да изваждаме сламката от окото на ближния е нужно – но първо трябва да се справим със собствената си греда… Как да сторим това? Може би така: ето, например виждаме, че някой се готви да извърши насилие, друг се кани да открадне нещо, а трети лъже и клевети открито, и ние в никакъв случай не бива да им пречим, а сме длъжни веднага да побегнем на изповед и да се каем усърдно за собствените си грехове?… А докато тичаме, занимавайки се със своята греда, злото, което бихме могли да пресечем, да бъде извършено безнаказано? Или как?…
Ето какво мисля: подобна постановка на въпроса е някак неточна. Работата не е в „технологията“ (именно нея, изразена във формули за действие, при това колкото по-опростени, толкова по-добре, ние често очакваме от духовника, от психолога; издирваме в светоотеческите книги и т. н.), чрез прилагането на които бихме могли да се самоуспокоим: „всичко направих правилно“. В Христос няма „технологии“. Той вика право в дълбините на човешкото сърце, призовава да излезем от двуизмерния свят на плоските представи и да влезем в многоизмерния. И чрез думите на Евангелието ни казва: желанието за осъждане на греха и злото е похвално желание, неприязънта към греха е част от Божия образ във вас и нищо нечисто няма да влезе в Неговото Царство.
Но вие съдите съвършено несправедливо, защото не обичате. Този, когото осъждате, е страничен, чужд за вас. Вие не знаете нищо за него, опитвате се да напъхате жив човек в рамките на някакви законнически формули, гледате на него отстрани, без състрадание. И този грях на нелюбовта е още по-голям, отколкото грехът на осъждания от вас грешник… За това ли, казва Господ, ви дадох заповедите, за да можете с тях да се удряте злорадо един другиго по главите, за това ли в изпълнение на тези заповеди Сам отидох на кръст – за всички вас?
Пример за осъждане от разказа на мой познат:
„Пиех в продължение на много години, буквално се пропих, но дълбоко в душата си исках да зарежа пиенето… А не можех сам да се справя. Алкохолизмът не на последно място е следствие от гордостта, от раздутото его; максималното, което може да прави самостоятелно човек, попаднал в плен на тази зависимост – е да се самосъжалява…
Съпругата ми ме убеди да отида в храма. И изпитах върху себе си какво представлява чудото в евангелския смисъл, какво е милостта на Бога, за Когото няма нищо невъзможно: след първата изповед и причастие престанах да пия. Влечението ми към алкохола изчезна. Помня как буквално летях на крилете на радостта… А тъй като бях съвсем неопитен в духовния живот, то естествено започнах да се гордея и да се превъзнасям: не казвах „Бог ми помогна“, а казвах: „Аз оставих пиенето“. Знаеш, това е особен вид удоволствие: рожден ден или Нова година, трапеза, всички пият, а в моята чаша има газирана напитка; седя уверен в себе си и поглеждам високомерно останалите: ех, вие сте слабаци, а вижте мен!… Не искам – и не пия…
Как завършва това, сега вече зная. Светите отци са писали много за пагубното действие на гордостта, която е по-язвителна от всички пороци, взети заедно, и за вредата от осъждането, но аз не от книгите, а на собствен гръб изпитах това… Погордях се така около година, осъждайки пиещите, – след което самият аз се сринах. И се отдадох на такъв запой, от който излязох само след лечение в реанимацията, а след това преминах през продължително лечение в клиника.
Сега се държа с помощта на лекарите и с Божията помощ, и разбира се, се старая да не давам воля на гордостта си. И не осъждам пиещите. Със сигурност съм го изпитал: за каквото осъждаш – сам попадаш в същото. Жаля пияниците, зная колко ужасна е тази страст, как тресе човека… Понякога се опитвам да помогна: на един – да покажа пътя към храма, на друг – да дам телефонния номер на лекар нарколог. И се моля за своите пиещи приятели − за повечето от тях, наистина, вече за упокоение, мнозина от тях водката заведе в гроба…“
Лошото не е това, че виждаме греха в ближния − лошото е, че понякога виждаме в него единствено греха. Съдът (истинският, Христовият съд) може не само да изобличава и осъжда – той може и да прощава, и да милва.
Прошката също е осъждане. Но осъждане чрез любов, осъждане не на отделянето и смъртта, а на приемането на ближния в своето сърце, приемане отговорно и жизнеутвърждаващо. Осъждане − за изцеление от греха, защото грехът не е толкова юридическа категория, колкото болест, която трябва да бъде лекувана. Нещо повече, трябва да умеем да я лекуваме.
Как да се научим на това лечение? Тук притчата за сламката и гредата ни навежда на проста мисъл: грехът на осъждането, колкото и да е странно, би могъл да бъде и полезен за нас. Според народната пословица: рибарят вижда рибаря отдалече, тоест онова, което осъждаме в другите, го има и в нас самите. Наблюдавайки своите реакции на чуждите грехове, ние можем да опознаем по-добре себе си. И да се помъчим да осъзнаем по какви начини се развива и действа в нас немощта на греха, как да се борим с тази немощ и как да помогнем да се избави от греха осъжданият от нас ближен.
Да помогнем – първо, ако… „Той сам поиска! А той не иска! Да го принудя насила ли?“ – ще чуем прибързан глас. Не, съвсем не. Първо, ако самите ние искаме и сме решили да помогнем. Чакаме ли грешникът сам да се разкае и да помоли за помощ в борбата с греха – може да чакаме, докато ни побелеят косите, и да не дочакаме. Трябва ние първи да започнем.
А след това, с цялата вяра, която имаме, да призовем Бога на помощ: „Господи, бих желал да помогна на този човек, но не знам откъде да започна, нямам сили, не чувствам и особено вдъхновение, защото сам съм целият в грехове! Боже, помогни ми, насочи ме как да постъпя!“ И във всеки конкретен случай Господ няма да се забави да даде конкретен отговор, само трябва да опитаме. I www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
