Записки на един болничен свещеник
Отец Яродслав Драгун в храма „Св. Пантелеймон“ към Областната детска болница
О. Ярослав Драгун, предстоятел на храма “Св. великомъченици Георги Победоносец и Димитър Солунски” в руския град Калуга, съвместява служението си с грижа за духовните нужди на медиците и пациентите от Калужкия областен медицински център.
Защо е нужен болничният свещеник?
Насъщен въпрос, който си задават медиците в лечебните заведения, пациентите и техните роднини, а също и самият свещеник, който е изпратен по волята на архиерея да върши това служение.
Отговорът на този въпрос е невъзможен, ако не се споменат медиците – вярващи и невярващи. Колко рязко тези две групи се различават като поведение, като отношение към колегите и пациентите. Съдя за това от собствени лични наблюдения.
Нека ми простят познаващите ме медици, но трябва да кажа, че колкото по-голямо недоумение се изписва върху лицата на медицинските служители, когато видят свещеник в стационара, толкова по-нискостоящи са те. Например, случвало се е да ме гонят от отделението младшата сестра и санитарката, когато съм идвал да причастя жена, болна от рак. Само напомнянето, че имам разрешение от главния лекар, ги отрезви и уталожи бурния им протест.
Спомням си с каква ирония ми възрази един път дежурната сестра, когато в отделението започнах да говоря на една пациентка за Бога, за Неговото всемогъщество и непостижимост.
– Днес тук Бог съм аз – с усмивка и без да се смущава от другите пациенти, подхвърли отраканото девойче с бяла престилка, вкарвайки игла в ръката на пациентката, – само аз знам какво има в тази спринцовка!
След няколко дни я срещнах в коридора, и тя със същата самодоволна усмивка каза: “Е, и за кво идвàхте? Бабето пак си умря”.
Веднъж един завеждащ отделение, войнстващ атеист, ме изгони от реанимацията, като се накара на подчинените си за това, че пускат “попове, нарушаващи покоя на болните”. Но това е единственият случай в моята практика, свързан с лице от лекарския екип.
Но колко много се различава поведението на вярващите лекари, особено на ръководителите, опитни и заслужени специалисти! Веднъж, когато отидох при един тежко болен, заварих край леглото му цял медицински консилиум. Щях да изповядвам и причастявам лежащия човек, когато се сблъсках с целия сонм от местни светила и авторитети. “Леле – помислих си, – колко ненавреме съм дошъл”. И сякаш прочитайки мислите ми, внезапно най-главният от тях – завеждащият отделение, талантлив и вярващ хирург, каза: “Ама моля ви се, отче, не се притеснявайте, ние ще почакаме, нали, колеги?”.
А колко приятно е да виждаш детски хирурзи и травматолози, идващи преди или след операция в болничния параклис, за да запалят свещичка! Според мен най-вярващите лекари са детските хирурзи и лекари-реаниматолози.
Веднъж идвам, за да кръстя в реанимацията новородено бебе в тежко състояние. Влизам с родителите в отделението, а там над детенцето лекарите вече се вият като
пчелички – то умира, правят му изкуствен масаж на сърцето. Завеждащата – добра вярваща лекарка – с тъга в очите казва: “Кръщавайте, отче, бързо”.
Успях да го поръся с вода и дори да го миропомажа, но момченцето умря пред очите ми, сякаш сам Господ е чакал, кога ще благоволя да се появя, за да го кръстя.
Почувствах се ужасно, страшно тежко е да се сблъскаш с детска смърт, но какво да се прави – предстоеше ми да служа; отидох, помолих се на Божията майка и болката се уталожи. А какво им е на лекарите? Добрата лекарка, завеждаща отделение, трябваше да съобщи на плачещите от мъка родители за смъртта на детето им. Стори го пределно деликатно и максимално фино. Професионалист. Но не само. За тази цел са нужни и духовни сили.
Онези, които посрещат с негодувание свещеника в болницата, казват: “За какво идвате тук? След вас никой не оздравява, а за опело е още рано, само смут оставяте след себе си”. Въпреки че и това не е вярно, че никой не оздравява, аз не споря с тях. Тежкият недъг е винаги едно потупване по рамото от Небето. Самата поява на отеца в болничната стая е, ако щете, на ниво лична есхатология посещение от страна на пророк Илия, предвестника на второто Христово пришествие – в случая това е краят на този живот и началото на един друг, нов. Само една малка част от хората приемат, повечето – не. Но аз съм готов да отида при всички.
За лекарите свещеникът в отделението – това е всеки път напомняне за вечните въпроси на битието, за онази наука на науките, която те не са изучавали в медицинските институти. Понякога им задавам един труден за тях въпрос: “Защо си хабите силите да лекувате, щом човекът рано или късно пак ще си умре?” Отговорът обикновено е следният: “За да удължим комфортността на съществуването му”. Е, ами след това? Нали пак ще умре… Те нямат отговор. Който не е осмислил служението си на най-високо ниво, няма и стабилна мотивация за него. Тук е коренът на професионалното охладняване, свойствено на много медици.
Душата ми пее, когато някой лекар повярва и осъзнае задачите, поставени му от Бога. Тази неделя отиваме да кръщаваме един фелдшер.
За себе си съм решил, че болницата е училище по Любов. Искаш ли да се научиш да обичаш ближния така, както е заповядал Христос – иди да служиш в болница. По-добро място няма да намериш. Тук забравяш всичките си лични беди, проблеми и несполуки, и сърцето ти става меко като восък, и ти се иска да бъдеш верен в малкото, за да влезнеш в радостта на своя Господар (срв. Мат. 25:21).
Живей, Сашенце, живей
Историята, която искам да ви разкажа, е реална и се случва в наши дни в Калуга, в едно не съвсем обикновено младо семейство. Не съвсем обикновено, защото това семейство е съюз на безгранично обичащи се хора, в чиито очи дълбокото щастие на взаимната привързаност и разбиране пулсира на някакво вече извънтелесно, духовно ниво. Това е щастието на хора, вървящи заедно по пътя на изпитанията и страданията, който зазижда чувствата им за вечността.
В това семейство има две деца, очарователни момчета, и двете с огненорижа коса, с която те веднага притеглят погледите на околните. По-големият, осемгодишният Фьодор е активно, здраво, послушно и радостно дете, безгрижно като всички деца и безмерно обичащо своите родители.
По-малкият, Сашо, главният герой на нашия разказ, кара четвъртата си година. В началото нищо не предвещаваше бедата. Но няколко месеца след неговото раждане лекарите откриха у него рядко генетично заболяване – синдрома на Лий. Децата с такава форма на синдрома на Лий в света са само сто. “Вашият син е сто и първият”, казаха лекарите на родителите му.
След множество изследвания и консултации при най-добрите руски специалисти, семейството реши да събере пари и да замине за скъпоструващо лечение в чужбина. Те посетиха и Щатите, и Западна Европа. Лекарите навсякъде вдигаха рамене: това заболяване е нелечимо.
Наблюдаващият Сашо руски невролог каза, че обикновено децата, които страдат от тази болест в толкова ранна възраст, живеят не повече от година. Не могат да издържат и два пристъпа. “Може да ви помогне само Бог, ако Той съществува”, добави невярващият лекар.
Но руснаците на война не се предават. Андрей и Аглая, бащата и майката на Сашо, са хора, които не падат духом. Общата беда заздрави брака им, който вървеше преди това към разпад. Медицината се оказа безсилна и нашенецът в такава ситуация възлага цялата си надежда на Бога. По детски, въпреки здравия разум, въпреки мнението на всички лекари и на цялата официална медицина, дръзко като онази кръвотечива от 12 години жена, решила сред тълпата да се допре до дрехата на Спасителя и да оздравее, родителите започнаха да измолват от Бога своето гаснещо пред очите им момче. Започнаха всеки ден да ходят на църква.
Първите изповеди, сълзи, първото причастие… Въцърковяването на Андрей и Аглая вървеше едновременно и постепенно, заедно с безкрайните им редуващи се дежурства край леглото на детето, ту вкъщи, ту в болничната стая, ту в реанимацията.
След поредната криза, когато то започна безнадежно да се задъхва, лекарите бяха категорични: “Докарали сте го при нас, за да умре”. Сашо по чудо оживя и излезе от реанимацията.
Второто попадане в реанимацията, с двустранна пневмония, беше смъртна присъда за него, защото, както каза неврологът-атеист, “такива не живеят повече от година”, пък и с възпалени бели дробове отгоре на всичкото. Месец и половина прекара момчето в отделението за интензивна терапия. Често ходех там, причастявах го. Когато Сашо се почувства по-добре и лекарите решиха да го извадят оттам, той неочаквано ослепя (слепотата съпътства рецидивите на болестта на Лий). Видях как зениците му престанаха да реагират. Но – поредно чудо! Родителите заведоха сина си вкъщи и зрението му се върна. Неотдавна Сашо, като ме видя, се усмихна. Наскоро лекуващият невролог, който наблюдава детето вече четвърта година, каза на Андрей и Аглая с недоумение: “Знаете ли, започвам да се съмнявам в несъществуването на Бога”.
А Сашо живее. Живее, а край него се извършват чудеса. Ако щете, вярвайте, ако щете, не! Андрей и Аглая се въцърковиха и станаха постоянни енориаши на храма, придобиха душевен мир и духовна радост. Бракът им укрепна и стана непоклатим на изпитанията. Неврологът повярва в Бога, а детските реаниматолози се замислиха. Болничният свещеник се укрепи във вярата. Чудни са делата Ти, Господи!
Вкусете и ще видите, колко благ е Господ! Блажен е човекът, който се Нему уповава! (Пс. 33:9)
Борис Владимирович. Тайнството на смъртта
Така се получи, че в болничното си служение доста често срещам, общувам, изповядвам и причастявам умиращи от рак болни. Забелязах, че всеки умира по своему. Някой направо побеснява, с гняв и страх се мята на смъртното легло при вида на свещеника, крещи ругатни и иска да го оставят на мира.
Значително по-често напускащите земното битие, намъчени от болките си, се отнасят към своя финал безразлично, като към неизбежност. Завесата се спуска над сцената на живота, а какво има там, зад кулисите, не се знае… Душата се мъчи в неизвестност, и хладно, мъчително, пронизващо изпъкват картините на миналото, и невидимият свят нахлува стремително през болничния прозорец.
Вярващите, въцърковени, примирени, напътствани със Светите Дарове, си отиват мирно, тихо, незабележимо, сякаш са били гости на тази планета.
Но срещата с един човек се запечата в паметта ми ясно, с големи подробности и задълго.
Това беше бащата на Ирина, диригентката на църковния хор в нашия храм. Казваше се Борис Владимирович.
С него, както и с мнозина други умиращи от рак, аз се запознах няколко дни преди края му. Журналист, повярвал на зряла възраст в Бога, посветил всичките години след духовния си обрат на Църквата, Борис Владимирович направи много за строежа и възстановяването на храмовете в околностите на Кондрово. Светъл човек, църковен певец, веселяк и душа на компанията, познавач на светоотеческата литература – за тези подробности на неговия живот аз разбрах от Ирина по пътя, когато му носех Светата Кръв. Причастявайки се често по време на болестта си, Борис Владимирович през последните дни вече не можеше да преглъща.
Умиращите от рак имат специфична миризма. Това дихание на смъртта бях запомнил добре, изповядвайки ги преди смъртта им и накланяйки се близо до лицата им, за да чуя слабия шепот на безсилните устни. Това е миризма на тление, идваща от още жив човек. Когато се наклоних към лицето на Борис Владимирович, изпитах шок: тление нямаше, а се усещаше фин аромат. Не, това не беше свежестта на чисто, измито със скъп сапун човешко тяло. Това беше благоухание на някаква неведома за мен материя, приличащо на аромата на чудесен елей от мироточива икона.
Стоях наведен над тялото на този неподвижно лежащ достолепен старец, слушах последната му изповед и разбирах, че ставам свидетел на общуването на този човек с Вечността, където няма нищо суетно и излишно, а само Бог и Неговата непостижима любов и всеопрощение, милост и призив към всички трудещи се и обременени да дойдат при Него, за да ги успокои (Мат. 11:28).
Борис Владимирович заспа през пасхалните седмици, в Неделя на разслабения. На погребението дойдоха повече хора, отколкото очакваха роднините. И беше толкова топло, светло и радостно, както и трябва по време на Пасха.
“Какво да правя, отче?”
Торакалното отделение на Калужкия онкологически диспансер. Тук се лекуват жени с рак на млечната жлеза. Болест коварна и зла. Като нощен крадец се появява
внезапно и бързо прогресира. Лекарите мамолози препоръчват на жените след 40-годишна възраст да си правят веднъж в годината мамография, а след 50 – два пъти в годината.
В това отделение свещеникът е винаги желан гост. Много жени канят болничния свещеник в своите стаи, искат от него молитви и благословение за лечението на тази страшна болест. А болестта наистина е страшна. Случвало ми се е да влизам в болнични стаи, където всички пациентки бяха прекарали ампутация на гърдата. Болка, плач, трагедия за жената – не толкова телесна, колкото душевна. Гърдите са символ на женската красота.
През първата година от служението си в онкологичното отделение аз излизах от диспансера напълно опустошен и смазан от чутото. Болните разкриват душата си и споделят със свещеника онова, което не биха казали на претоварения от работа лекар или на слаботърсения в нашата страна психолог. Бремето на разказите на жените за разбитите си съдби и осакатени души носи всеки свещеник. Но тук, в торакалното отделение, е самата долина на скръбта, тук сякаш е концентрирано женското страдание.
Мой събрат-колега, също болничен свещеник, веднъж сподели нещо с мен. 9 от 10 жени с рак на гърдата, които той обгрижвал в онкологията, са правили аборти. Това са безкрайно нещастни хора, убити от мъка. Ампутацията на гърдата е само върхът на айсберга в горчивата им съдба. Предшестват я много неща – неверни мъже, разпаднали се бракове, пропили се или станали наркомани синове, неудачни женитби на дъщерите, самотна старост. Една около шестдесетгодишна жена от раковото отделение споделила с него болката си:
“Направих седем аборта. Времето беше такова, бяхме млади, никой не ни е казвал, че този ужасен грях има тежки последици. Жилището ни беше малко, мъжът ми настояваше всеки път, а понякога ме караше и насила, пък и самата аз не исках трудности. Накрая все пак родих син. Повече деца Бог не ми даде. Известно време след раждането мъжът ми ме напусна, отиде при друга жена. Детето растеше, отгледах го сама, беше ми трудно – може и нещо да не му е достигало. През 90-те бившият ми мъж забогатя. Взе да общува по-често със сина ни, вече младеж. Скоро моят син, като видя колко добре живее баща му, отиде да живее при него. А мен съвсем ме забрави и ме изостави. Ето, лежа сама в онкологията вече месец, никой не идва при мен и дори не ми се обажда. Роднини също нямам”. Накрая се разплакала: “Какво да правя, отче?”
И този свещеник, опитен и с вече прошарена брада, се сети за една история от своя живот. Веднъж в началото на 90-те до него, тогава още млад пастир, се доближил младеж с яко телосложение.
– Отче, бях в Афганистан, воювах, наскоро се върнах. Нагледах се там на всякакви неща. Бива ме само да стрелям и да убивам. Тук, в цивилния живот, не ставам за нищо. Нищо не ме привлича, не ме вълнува, къде да се дена, не знам. Живея от ден за ден. Отивам си. Какво да правя, отче?
Вгледал се пастирят в очите му, а в тях – пустота и мрак. И се сетил за онова място от Евангелието, където се казва: Питаха го тъй също и войници и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати (Лук. 3:14).
– Идвай в храма – казал отецът кратко, – просто идвай в храма.
Почнал човекът да се вестява в храма, след това взел да идва на Литургия, заинтересувал се от тайнствата Изповед и Причастие, а след известно време станал толкова свой в тази малка енория, че предстоятелят го повикал в олтара и го направил клисар.
Днес бившият “афганистански боец” е почтен и добросъвестен йерей Божи.
…Та с какво може да помогне свещеникът на такива жени в онкологията? Винаги е желана съвместната молитва, която укрепва и ободрява нещастния човек. Обикновено за такава молитва се събират единодушно всички болни жени от тази стая и от съседните. Присъстващите най-често са кръстени, но невъцърковени. Жените охотно взимат от ръцете ми принтираното от мен молитвено последование с покаен канон за греха на убийството на чеда в утробата, наскоро издадено от Патриаршията.
А най-главното, към което са насочени всичките ми усилия в това отделение, може да се събере в онези няколко думи, които често произнасям там: “Започнете да идвате в храма, идвайте в храма!” | Pravoslavie.ru
Превод: Андрей Романов
