Защо някои имат всичко, а аз – нищо?

ZavistКогато бях малка, завиждах на всичките си приятели. Когато пораснах, на практика нищо не се промени. Моята завист не желае никому зло и не се изразява в действия за причиняването му. Не, тя се изразява в онази екзистенциална злоба, че някои други получават и имат повече от мен.

Нямам каквато и да е изработена и понятна схема, която да обяснява защо светът е устроен именно по този начин. Завиждам на другите за неща, които са моя болка: за добрите отношения с родителите, за вниманието на мъжете, за възможността да не си броя стотинките, а да харча на воля, за красивите вещи, с които са пълни домовете им, за крепкото здраве и невероятния ум, който отваря всички врати. Малко по-късно разширих  кръга на “мотивите за завист”: “добавиха се” и хората, които похапват всичко, което искат, в неограничени количества, без това да им се отразява на фигурата, прибавих и впечатляващата кариера, публичния успех и професионалното признание. Моята завист е един вид разговор с небето или висшата сила, на която се опитвам да търся сметка. При това се страхувам, че мирозданието ще се отнесе жестоко с мен, след като разбере, че аз, като старицата в приказката за златната рибка, искам нещо свръх това, което заслужавам да имам, и ще ми отнеме и него.

Още от детството разбрах, че не всичко ми е достъпно, и реших: ако съм добро дете, в края на краищата ще получа Оскар за най-добър сценарий. Преди година проумях, че мирозданието изобщо не се интересува от моите схеми, то просто действа по други закони. А аз седя насред стаята до своята къща от карти, с които сега мога да играя единствено на „магаре“. И това „магаре“ съм самата аз. Къщичката се разпадна, но завистта остана.

Разбира се, че думата “завист” има разнопосочни значения. Аз самата се страхувам от злата й част – злите действия и материални мисли. Затова когато ми кажат: “Вашият син говори много добре”, веднага бързам да отговоря: “Но пък има проблеми с теглото”. Някак си вътрешно съм убедена, че така ще неутрализирам потенциалния завистник, ще го примиря с действителността – ето, аз също имам проблеми. И той ще ме остави на мира. Битова магия.

За мой срам трябва да ви призная, че по този начин ме “примиряват” с приятелите проблеми им. ДостатъчноZavist1 ми е да разбера, че например страдат от нещо или си гризат ноктите. Край, нашите въображаеми везни застават в стойка равно и мога да общувам с тези хора по-нататък.

Моят проблем е с общуването с тези, на които всичко им е наред. Имам такава приятелка, с която вече не общувам. Защото с нея се чувствам като автомобил, който е с постоянно натиснати спирачки. Тя не пасва на нито една моя схема. Като любимата ми например: “Всеки носи своя кръст”. Добре, но ако този кръст липсва? Ако всичко е наред? Ето тук се чувствам не на място и просто си тръгвам. Не разбирам защо аз не съм на нейното място. Ако трябва да сме честни, аз трябваше да съм безпроблемната, аз бях доброто дете, учих, старах се. Никой не си направи труда да ми каже, че мирозданието не се интересува от оценките ми в бележника.

В реалния живот всичко е наопаки. Затова и мама, въпреки всичките ми старания, повече харесваше моята приятелка Маша със сините очи, русите коси и не особено високите оценки. Просто я харесваше. Мама смяташе, че тя е красива, а не мен просто ми „казваше истината“. Затова аз до двадесет и осмата си година преследвах всички: “Чакайте, сега ще ви посвиря на пиано”.

Струва ми се, че завистта е другото лице на “удобното и доброто дете”. Този, който завижда, има право на това. Той няма право да мисли злото на другите или да върши зло. Но на чувство има право. Повярвайте ми, да се живее с това чувство никак не е лесно. То няма спирачки, действа като условен рефлекс. В него има много злоба – към света, към себе си, а както вече разбрах – и много безполезни, предварително изгубени битки. Защото никой не забелязва завистника, или ако го забелязва, то е само когато го сравнява с другите. Завистникът е бил обичан с условия и са го принудили да мисли, че чуждото яйце винаги е по-голямо. Даже когато всички са те чули как свириш на пиано. Лошо е да си обзет от това чувство, в него има много обида и преглътнати сълзи.

Защо ви говоря всичко това? Защото моят вътрешен глас, който ми шепнеше, че всичко е наред, най-накрая отстъпи крачка назад. И се оказа, че е бил пазач. И разбрах от кого ме е пазел досега. Там, зад него, стои едно много злобно момиче. Това момиче завижда, то е зло, не обича никого. То е обидено на тези, които са били до него, но не изпитва вина, то иска да отмъсти за обидите. То търси мъст или унижение за тези, които някога са го обидили и са забравили, но то е запомнило…  Баба ми справедливо заключи, че децата в училище не са ме обичали защото са “чувствали, че в мен има нещо лошо”. Жалко, че около мен нямаше възрастен, който да ми каже: “Даже да се превърнеш в зелена буболечка, аз пак няма да се страхувам да те обичам”. Трябва да се доближа до това момиченце, да го прегърна и да се опитам да го направя моя приятелка. Страхувам се от това, което ще ми каже, страхувам се от неудобната, конфликтна част. Но в същото време подозирам, че там ще открия важен ресурс, който ми липсва. Въпросът е: имам ли смелостта да го приема?…

Има и още нещо. Завистникът е твърде несвободен. По интензивността на реакцията той преценява какво му се иска, но докато не си го позволява, не разрешава и на другите да го правят. Например, не може да се лежи на дивана с книга, докато той се занимава с домакинска работа. Обаче интересното е, че другите не могат да го спасят или освободят. Ключът е само в неговия джоб, в неговото сандъче… Това не е негова вина, а негова беда. Той е зъл Чебурашка сам за себе си. В същото време е и “вълшебник на небесносин въртолет”.

* * *

Коментар на отец Сергий Круглов  на искрения разказ на Наталия Ямницка:

Православните обикновено наричаме завистта грях, но не всичко е толкова просто и еднозначно. Авторката го чувства много точно, опирайки се на своя изстрадан опит. Няма човек, който да не познава това чувство, безкрайно неприятно, дори когато го наричаме “благородна завист”…

Всеки грях не е нещо сътворено, сатаната не е творец. Всичко е нещо дадено ни от Бога, но това, което наричаме грях, е нещо, дадени ни от Бога, но развалено от нас. Виното е нещо прекрасно, но пиянството е грях, любовта ни е от Бога, а блудът е извратена любов. Завистта паразитира върху естествената ни способност да виждаме хубавото и да се стремим да го имаме. Завистта разяжда сърцата ни тогава, когато нямаме това хубаво или ни се струва, че го нямаме.

Смятам, че същността е в това “струва ни се”. Подобни се привличат от подобни. Ако аз завиждам, че приятелят ми има добър живот, то аз дори и да имам не по-малко добър живот от него, съм преследван от някаква мания, която ми пречи да се реализирам. Ако завиждам на нечия любов, то аз имам същата възможност да обичам, но тази възможност е потъпкана и заключена в клетка. Как да освободим тази възможност, от която любовта е способна да се развие? Лесно е да се попита, но да се отговори?… Наталия, авторът на текста, е изстрадала този въпрос. Тя вече е сторила нещо много важно откъснала е своя проблем от себе си и е успяла да го види отстрани. Това е сериозна крачка към изцелението.

Коя е следващата крачка? Наталия прави много важен извод: “Жалко, че около мен нямаше възрастен, който да ми каже: “Даже да се превърнеш в зелена буболечка аз пак няма да се страхувам да те обичам”. Именно. Но как и къде да намерим този “възрастен”? Наталия казва, че този спасител, “вълшебникът с небесносиния въртолет”, е вътре в самия завистник. Ще успее ли давещият се да превърне своето спасение в дело на собствените си ръце? Аз не зная. За мен този Спасител, който обича безответно и безусловно, е Христос, аз сам себе си не бих могъл да спася от многото страшни грехове, които имам. На Наталия и на всички, които се вълнуват от този проблем искрено желая успех по нелекия път и срещата им с хора, които ще ги обикнат просто така, без нищо. А такива има, просто трябва да ги търсим и да се намерим. | www.matrony.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Близки теми: