Религия за силните

Незнайно откога и неизвестно откъде, в света, в който живеем, се е установило мнение, което се е превърнало в общоприета максима. Че християнството е религия само за слаби хора. Такива, които имат не само проблем с адаптацията към реалността на живота, но и със самите себе си. Затова и от векове гледат на всички нас и особено на православните, като на някакви объркани индивиди, хора, които не могат и не желаят да се впишат в общата палитра и нямат достатъчно вътрешни сили да се борят с неизбежните предизвикателства на битието. Това е причината да бъдат наричани „утописти“, „мечтатели“, „въздухари“ и да не бъдат възприемани сериозно. Затова всеки искрено вярващ е приеман за личност „второ качество“ или просто „социален аутсайдер“. Дори за луд, побъркан, душевноболен…

Уви, това мнение се е утвърдило навсякъде и дава само горчиви плодове. Времето на безбожния комунизъм, който засегна като пандемия всички народи, само засили тази негативно тенденция. Това е и причината, поради която една голяма част от хората с търсещи души, и особено капризната и взискателна интелигенция, избягват да преоткрият света на вярата и предпочитат други култове, учения и религии. Те са по-примамливи в своята пъстрота от обещания и псевдоутехи, защото са по-близки до човешките страсти, борби и пороци. За тях те са по-достъпни и поносими. Носят им спокойствие и радост в най-делничното изповедание и преодоляването на конфликтите в живота. Но всъщност това е свързано преди всичко с по-голямата търпимост на тези учения към греховете човешки и особено с първопричината за тях – гордостта.  Защото християнското учение е не само богооткровено и пречистено в същността си, основано от богочовека Иисус Христос, но и ако бъде спазвано на практика истински и в пълнота, изисква безпощадна борба с пороците на човека.

И всичко това е изложено в учението на Стария завет, че човекът е паднало същество. Той е „изгонен от рая“ заради проявеното непослушание пред волята Божия и осъден да пребивава тук, долу, в земята на живите, заселени по принуждение в долината на смъртната сянка. И от мига на пропадането в тленната човешка природа са навлезли грехът, проклятието и смъртта. Човекът е повреден, той е счупена икона Божия, наранен образ, някак си „недъгав“ и непълноценен в целия ход на световната история.  А основната цел на християнското учение е да възвърне първоначалната пълнота, да му направи път за връщане към изгубения рай и живот във вечното блаженство в царството на избраните. Но това трябва да се заслужи с много усилия и работа върху старата природа, която е закърмена в греха.

Целта на християнския начин на живот е освещаването на ума, душата и плътта, и цялата личност, чрез един възхождащ процес на обожение, докато вярващият се превърне в чист образ Господен, истинска и цяла икона Божия. Но това може да се постигне само чрез движение по „тесния път“ и изкачване мъчително и постепенно по духовната лествица на добродетелите, описана детайлно от древните свети отци и особено силно отразено в „Лествица“ на св. Йоан Лествичник и „Невидимата бран“ на св. Никодим Светогорец. Древните отци на светото Православие наричат този духовен прелом метаноя (преоценка на ценностите, покаяние, преосмисляне). Без неговата вътрешна стихия никой, който и да е той, няма право да си помисли, че ще се спаси! Който не се бори, не заслужава победата! Това е битка, безпощадна война до последен дъх…

Всеки новоповярвал прилича на градина, обрасла с бурени, която стопанинът не само трябва да оплеви и да изхвърли тръните, но и да насади най-красивите и ухаещи цветя. От мига на своето съзнателно обръщане към Спасителя и утвърждаване на волята си да Го следва по тесния път към спасението, той усеща как сякаш целият свят му обявява война. Първоначално изпада в недоумение от това, и забелязва как дори и най-сигурните и устойчиви до този миг неща започват да се променят. Навлиза в нова реалност, в която се оказва жертва и мишена на вътрешни недоумения и външни врагове. Те го притискат и смущават.

Той получава първоначалната благодат на неофита, която го опиянява и вдъхновява да продължава напред, разширява сърцето и просвещава сетивата му до такава степен, че иска да прегърне целия свят и да благовести, благовести, благовести… Благодатта блика от него и той сияе, заразен от тихата лудост на вярата. Но Христос допуска да бъде подложен на проверка и изпитан в новото му достояние и затова толкова много врагове се нахвърлят върху него, по всевъзможен начин и от всички страни. Той се превръща във воин, който е застанал в центъра на арена и понася и отбива удари отвсякъде. Изведнъж осъзнава, че се намира в състояние на нежелана война, но нейният двигател не е видим и определим.

Това по особено красноречив начин е изразено от св. ап. Павел, който изрича ясно и категорично: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Хората преминават като актьори пред очите на новия християнин, но стихията на борбата продължава до последен дъх. Когато е в това състояние на неочаквана, но обявена война, само и единствено от него зависи дали ще се сражава достойно, или ще се остави да бъде поразен и пленен от врага на човешкото спасение и неговите верни войници – демоните. Ако истински иска да се спаси, трябва да е повече от сигурен, че ще срещне яростна съпротива. Това е духовен закон, който действа независимо от личността на човека и неговата настройка. Той съществува в хода на всичко досега вече хиляди години, като по този път са минали всички, които са се борили за Несъкрушимото Му Царство. Той е като насочена нагоре спирала и човек неизбежно попада в нейния странен и необясним свят.

Един от най-забележителните мистици на светото православие св. Исак Сирин изразява това със възхитителната мисъл: “Когато човек живее в тяло, той преминава от знание в знание, като му пречат демоните, а му помага благодатта“(“Подвижнически слова“). Всяко движение нагоре в изкачването на тази духовна стълбица е вдъхновено от изпратената благодат, но е съпроводено и с атаките на бесовете. Това е болезнен процес и сложна, често горчива борба, която изиска огромно усилие. Тя е неистова,  свръх- и надчовешка, и без подкрепата на Всемогъщия и Всемилостив Бог няма как да бъде водена последователно и успешно. Тя изиска огромно вътрешно усилие, защото е не само против усвоените навици на старата природа, наранена от греха, но и срещу външните врагове. Нужна е самодисциплина, наблюдение върху помислите, изпитване на съвестта, време за богоразмисъл и мълчание, които изискват повече усилие и вътрешно напрежение от всичко останало.

За тази борба „нормалните“, светски хора си нямат и понятие. Те живеят и се движат само във видимия свят и търсят своята личностна реализация само и единствено между суетата и гордостта. За тях всичко това е някакъв измислен свят, полуприказен остатък от езика на Средновековието, присъщ само на налудничави хора. Те са възприели друга представа за силата. За тях да бъдеш силен означава да си арогантен, груб, несъобразителен и успяващ, независимо от мястото, където се намираш. И най-вече – да вярваш само във и на себе си. Това е културата на “Аз“, вдъхновена от всички съвременни психолози и личностни мотиватори.

Напротив – християнството предлага друга алтернатива – да бъдеш кротък, смирен и насочил взора си навътре. Във всичките си проявления като личност да се опитваш да следваш наставлението на Спасителя: “И тъй, бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби“ (Мат.10:16). Всички, които водят интензивен православен духовен живот и са „насилници за царството Божие“ от горчив опит знаят, че това движение навътре и борбата за очистване на душата от налепите на греха са много по-сложни и динамични, отколкото всичко преди това. Тя изиска пълна последователност, внимание и непрестанно наблюдение върху всяка мисъл, дума или дело. Християнският живот е саморазпъване. Изповядващият вярата прилича на воин, който е застанал в центъра на арена, а около него са противниците му, които му нанасят удари от всички посоки. Война на на два фронта – отвън са подигравките на хората и явните им нападения, подбуждани от попълзновенията на демоните, а отвътре – борбата със стария човек и угризенията на съвестта, произтичащи от личната немощ. Тя е угнетяваща, но неизбежна като сянката и на никого от „родените от жена“ не е спестена.

Историята познава много битки, сражения, походи и победители, които хората са облекли в слава и на които се възхищават. Цели нации празнуват и отдават почести пред тях. А всъщност най-важните и решаващи битки човек води дълбоко в своята душа, в онази огнена пещ, в която той гори като мокро дърво на бавен огън. Там са големите победи. Изречено на езика на християнството и чистата мъдрост – няма по-голям победител от онзи, който е очистил себе си и е изобразил Христа! Защото, както учи св. Юстин Попович: “Човешкият живот е икона. Икона на Бога или икона на дявола.“ Затова християнството е религия на силните, а не на слабите. На победителите, а не на победените.

Да бъдеш смирен, кротък и милостив в този вече открито бесовски свят, е истинска победа! Тържество и над себе си и над него. Светът винаги е бил един и същ, но все пак в миналото е било и различно. Всички народи са били тясно обвързани с религията и тя е била стожер и регулатор на обществените отношения. А сега съвременността е не само почти изцяло атеистична и религията като мерило е изместена встрани, но е и обругавана и почти забравена. Сега обществото дори вече не е просто атеистично, а почти изцяло демонично! Символиката, езикът и стихиите са открито богоборчески и антихристинянски! Затова и да се опитваш да бъдеш християнин е ежедневен героизъм, който няма равен на себе си! Да се опитваш да обичаш всички и да се отдаваш, като дори не можеш да отговориш на провокациите с езика на света, а си длъжен да простиш и дори да обичаш не само ближните, но и враговете си, е нищо друго освен подвиг! Всяко определение за сила извън християнското е примесено с гордост и демоничност. Победа на инстинктите и гордостта, а не на любовта и смирението. Защото този, който обича и се смирява, е най-силен. Другите са в плен на заблудата и своята слепота.

Затова всички ние, които искаме да се спасим,  нека да излезем от представите на света и да оставим настрани подигравките на околните, да се държим с двете ръце за дрехата на Христа, като знаем, че от Него и в Него е силата! Нека следваме учението Му във всичко, като не забравяме изреченото: “Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите. И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата, и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието Слово; с всяка молитва  и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии“ (Еф. 6:13-18).