Царството Божие и земните царства

Един от въпросите, които постоянно ни задават атеистите, звучи горе-долу така. Ето, вие всяка Пасха празнувате победата на Бога. Църквата твърди, че се е извършило най-важното нещо в историята на мирозданието. Грехът е изкупен, смъртта е преодоляна, силите на злото са претърпели смазващо и окончателно поражение. Добре де, и къде е всичко това? – пита атеистът. Та нали хората продължават да страдат и да умират, земята е арена на безкрайни войни, както и преди Христос, грехът и смъртта продължават да царуват. Какво се е променило? И ако победата на Бога е някъде там, в неопределено бъдеще, то защо тогава се хвалите още сега с нея?

Отговорът е следният. Да, Божията победа вече се е извършила – и ние можем да я приемем, или, напротив, да ѝ кажем ”Не”. Когато тя стане напълно явна за всички, когато Господ дойде в славата Си, ще бъде вече късно да решаваме на чия страна сме; ще се окажем на онази страна, която вече сме заели.

Работата е там, че Божието Царство се различава принципно от земните царства. Царствата на този свят имат принудителен характер. Властта ни принуждава да я признаваме, кара ни да плащаме данъци, да спазваме законите, заплашва ни с преследване, ако не го правим. Разбира се, човек може да се пресели в друга страна, но и там го чака същото. По самата си природа държавата е машина за принуда, тя не пита дали искате да ѝ се подчинявате или не.

В нашия паднал свят това е неизбежно – хаосът и войната на всички срещу всички, които настъпват в момента, в който държавата губи своя монопол върху насилието, са нещо много, много по-лошо. Ето защо ”началникът с меч”, който със силна ръка принуждава хората към мир и ред, е наречен в Библията ”Божи служител”. Държавата принудително сдържа греха в известни рамки, въпреки че не може да го изкорени напълно, пък и самите управници неизбежно са грешни хора.

Хората са искали същото и от Христос – да оглави въоръжено въстание, за изгони омразните римски окупатори и да принуди всички към мир и справедливост. Хората изобщо често искат това от Бога – да принуди другите (не тях самите) към праведност.

Можеш всеки ден да минаваш покрай портите на Царството – и да не влезнеш нито веднъж

Но не такова е Царството Божие. Царството Божие не може да се гради върху принуда. Това е Царство на любовта, в което няма и не може да има място за насилие. Бог е замислил човешкия род като едно любещо семейство, чийто глава е Христос. По времето на комунизма имаше лозунг: ”С желязна ръка ще вкараме човечеството в щастието”. Опитът показва, че това не работи. Това води само до умножаване на нещастието. Принудата може да бъде необходима, за да се сдържа злото – но щастие тя не може да донесе. Семейството не може да се гради върху принуда, а само върху любов. Мъжът предлага брак на жената и чака смирено нейния отговор. Ако тя каже ”да” – възниква семейство. Но тя може да каже и ”не”. И мъжът трябва да уважи нейното ”не”.

Ние можем да влезнем в Божието семейство, да приемем поканата на Бога, да станем Негови деца, избрани, любими, както казва Писанието. Но можем и да откажем. Свободни сме да избираме и да кажем ”не”. Никой не ни принуждава към нищо.

Защо? Защото едно Царство, което би подчинявало принудително хората на своята власт – както това правят земните царства – не би се основавало върху вяра и любов. Вярата и любовта са свободни.

Поради това Царството Божие идва при нас не в образа на могъщ Господар, седящ на трон и заобиколен със слава. Не. Царството идва при нас в образа на един унизен човек, отхвърлен от хората, бит и разпънат. И ние се присъединяваме към Царството тогава, когато приемаме този човек за наш Цар. Царството вече присъства в света по най-реален и действителен начин. В Евангелието е казано: ”А попитан от фарисеите, кога ще дойде Царството Божие, отговори им: Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17:20-21).

Царството има принципно непринудителен характер и затова, докато то присъства ненасилствено в света и израства бавно и постепенно, подобно на заквасено тесто, всеки може да го игнорира. Можеш всеки ден да минаваш покрай портите на Царството – и да не влезнеш нито веднъж. Но има и такива, които влизат – и при тях се променя всичко. Човек се променя отвътре, той се открива за Бога и Бог се труди търпеливо в неговия живот, за да го направи жител на рая. Ние в Църквата наричаме това ”покаяние”.

Царството присъства в този свят като Църква – и светците са поданици на това Царство. Понякога светът се опитва да изтреби Царството физически, а понякога просто го игнорира. Светът не се интересува от святост, той се интересува от власт, пари, удоволствия. Царството, което не притежава банки и дивизии, отсъства на неговата карта.

Ще си останем с избора, който сме направили

Ще настъпи обаче момент – кога точно, никой не знае, – когато Царството ще се яви по непреодолим, очевиден за всички начин. И тогава вече ще бъде късно да се присъединим към него. Тогава ”мнозина ще поискат да влязат и няма да могат” (Лук. 13:24). Вратата, към която толкова настойчиво бяхме канени, ще се затвори, и всеки от нас ще си остане завинаги от едната или от другата ѝ страна.

Логично е – имаш шанса да се покаеш и да повярваш, да кажеш свободното си ”да” на Бога и Христа, докато съществува и другата възможност: да кажеш ”не”. В момента, в който реалността на Бога, на Неговия съд и Неговото царство стане непреодолимо ясна, ще бъде вече късно да избираш.

Ще дам пример, за който съм чел в новините. Един младеж намерил чужд телефон. Вместо да потърси стопанина му или поне да го предаде на полицията, той го задържал за себе си. След две седмици в дома му дошла полицията и младежът бил арестуван за кражба. През цялото това време, в течение на тези две седмици, той е можел да се опомни и да върне вещта на стопанина ѝ. Той би могъл да се свърже със стопанина пет минути преди полицаите да позвънят на вратата. Но след това било вече късно.

Той бил заварен с чужда вещ в дома си – и било късно да уверява, че е възнамерявал да я върне всеки момент на законния ѝ притежател. Разбира се, сега вече щял да я върне, но това нямало да го спаси от съдебна присъда. Само доброволното решение да върне телефона е щяло да го спаси. А сега, когато вече нямал избор – да го връща или да не го връща – било вече късно.

Така и тук. Когато Христос дойде със слава да съди живи и мъртви, ще бъде късно да правим избор. Ще бъдем заварени с онзи избор, който вече сме направили.

Ето защо още от времето на Христос Царството присъства могъщо, спасително, но не и принудително в нашия живот. Всеки е поканен да влезне с него. Но през цялото това време хората са свободни да приемат или да отхвърлят Царството, да вършат добро или зло, да търсят праведност или да си поставят други цели. Победата на Христос над греха и смъртта е свършен факт. Но ние можем да приемем тази победа като своя – или да ѝ кажем ”не”.

А докато сме свободни да избираме, мнозина от нас избират неправилно. Затова светът все още ”лежи в зло”. И Бог допуска това, ”понеже не желае да погине никой, а всички да се обърнат към покаяние” (2 Петр. 3:9).

Победата на Христос вече е налице; ще настъпи момент, когато ще стане ясно дали сме я приели или не. А засега вратата е отворена. Канят ни да влезнем. | pravmir.ru

Превод: Андрей Романов