Да бъдат едно

От многото прочетени от мен статии и коментари по темата за църковния календар не можеше да не ми направи впечатление, че взаимните обвинения и на двете страни имат и плюсове и минуси. От една страна – обвинения в липса на любов и в законничество, от друга – в неспазване на каноните (правилата) и преданието. Според едните, на преден план са каноните, а според другите – любовта.

Излиза, че сякаш тези две неща са взаимно противоположни и изключващи се, т.е. за да имаш любов, не трябва да спазваш каноните (правилата) и преданието на Църквата и обратно. И действително, единият апостол (св. ап. Иаков) казва, че „вярата без дела е мъртва“, а другият (св. ап. Павел) – „делата без любов нищо не ни ползват“. Нима и те са на различно мнение? Не, разбира се. Работата е там, че нито каноните без любов, нито любовта без каноните имат смисъл. Нима св. отци като са създавали тези канони, или правилата в Църквата, са нямали любов? Нима Бог, като е дал 10-те си заповеди не е имал любов? „Не се лъжете, Бог поругаван не бива“.

Не е нужно изкуствено да разделяме тези две части на едното цяло, защото те имат смисъл само, когато са заедно. В единият случай използваме каноните като куршуми срещу ближния си, както казва стареца Паисий, а в другия заприличваме на протестанти. Не зная защо стана толкова модерно всичко в Църквата да се отрича и омаловажава, та даже и каноните. Както казва един отец от Света гора, накрая няма да остане нищо важно – всичко е маловажно.

Вярно е, че църковният календар не е най-важният, и че има много по-важни неща, но “Верният в най-малкото е верен и в многото”. Св. ап. Павел казва “Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава”. И пак: “Един вярва, че може да яде всичко, а немощният яде зеленчук”.

Действително, Любовта е венец на добродетелите и “против такива няма закони” и “към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но слюбов си услужвайте един другиму”. Въпросът тук е, че ние не искаме да изпълним и най-малкото, което можем, а именно правилата на Църквата. Как тогава ще изпълним най-голямото – Любовта към Бога и ближния?Защото как ще обичаме Бога, ако не изпълняваме определенията на Църквата Му, но и ближния не можем да обичаме истински, ако не обичаме Бога.

Разбира се, няма как да обичаме Бога, ако не обичаме ближния си. Но именно за това са правилата на Църквата, за да ни покажат пътя, по който трябва да стигнем до любовта. И тогава (който успее да постигне тази висша добродетел), както казва апостола – “за такива няма закони”. Както каза веднъж един композитор – всеки композитор минава (евентуално) през четири етапа: да пише просто и лошо, да пише сложно и лошо, да пише сложно и хубаво и чак накрая да пише просто и хубаво. Който е постигнал истинската Любов, е над каноните, защото вече ги е изпълнил и осмислил, както и добрият композитор е над правилата за композиране. Само трябва да внимаваме да не би да си мислим, че имаме Любов, защото “който мисли, че е разбрал нещо, още нищо не е разбрал така както трябва”. Ако се извади любовта от контекста, тя става просто някаква абстракция, а не Любов. Има много видове “любов”, но не всички са полезни.

Вярно е, че календарът (църковният, не астрономическият) не е толкова важен, но последствията от това нововъведение са, че днес цялото вселенско православие е разделено богослужебно. Вие сами преценете, кой „иска да ни сее като пшеница“. Нали по плодовете трябва да познаваме. Щом плодът е лош, а именно разделение (тук не става въпрос само за „старостилците“, а за цели поместни православни църкви), значи и дребният, като семенце повод вече става важен. Разделението е много сериозен проблем, който много хора омаловажават. Но тогава нима Христос напразно се е молил да бъдем едно? Не разбира се. Тук е уместно да се отбележи, че Църквата е преди всичко една – Христова, и чак след това има отделни поместни църкви (патриаршии), като част на едното цяло. Така че богослужебното разделение засяга всички.

Някои дават пример, как в продължение на векове Църквата е празнувала по различно време големите празници, като Пасха например. Но именно създаването на правила за празнуване на Пасхата, както и създаването на устава показват опитите на църквата да създаде ред и да направи така, че по възможност всички да празнуваме църковните празници заедно. Както казва св. пророк Давид, “колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно”. А и св. ап. Павел казва: “в Църквата всичко да става с приличие и ред”. Защо, след като толкова векове Църквата се е стремяла да уеднакви църковните празници, като е създавала църковен календар и устави (които не са еднократен безмислен акт, а са градени с много мисъл и любов от много свети отци, в продължение на много векове до днес), ние сега искаме, без съществени причини, с един замах, да унищожим целия този труд и отново да се върнем в изходно положение? Така излиза, че всичките тези св. отци (като например участниците в Първия Вселенски събор, сред които е например св. Николай, както и св. Сава – създателят на един от най-използваните църковни типици) са се трудили напразно. Освен това се говори и за послушание и църковна дисциплина към синода (които в други случаи се отричат в името на любовта, защото и изпълнението на каноните също е послушание).

Въпросът с църковния календар, както може да се види, е разглеждан и решен на вселенско равнище поне 4 пъти в продължение на 5 века от различни поколения патриарси на всички поместни църкви, и то с много сериозни забрани за промяна. Това означава, че четири поколения православни патриарси от всички поместни църкви (заедно с техните синоди) са разглеждали този проблем четири пъти (от 16 до 20 век) и са се изказали по въпроса, като са препотвърждавали предишните решения в така наречените Сигилиони. За съжаление, този факт се отбягва (не зная защо). Въпреки тези забрани (направо анатеми), един патриарх е успял да „разбуни” и създаде сериозно богослужебно разделение в цялата православна Църква, и дори е вдигнал анатемите над еретическата римо-католическа църква – без покаяние от тяхна страна; даже е и съслужил с Папата. Това, мисля, че не подлежи на коментар. Него ли трябва да слушаме? В крайна сметка, послушанието е преди всичко към Господа, иначе става нездраво.

Има изказвания, че календарът не спасява, което е абсолютно вярно и очевадно, и ако някой смята, че само със спазването на календара, без любов и смирение, и останалите добродетели, ще се спаси, той действително е „календаропоклонник”. Календарът не спасява. Но непослушанието към Църквата и нейните решения (анатемите от сигилионите, решенията на съборите и преданието) могат да погубят.

Също така се говори за това кой календар е по-точен. Съответно има тези в полза и на двата – Юлианския и Григорианския. Тук трябва да се отбележи, че този спор премества темата много встрани. Църковният календар е понятие различно от астрономическия, нищо че се ползва от астрономически календар. За църковния календар не е от съществено значение точността, както добре се изказа митрополит Натанаил – „ние не празнуваме дати, а събития”. В този смисъл, в бъдеще със сигурност ще се изобретят още по-точни астрономически календари (в което няма нищо лошо), но това не означава, че Църквата трябва непрекъснато да променя своя църковен богослужебен ред и календар (поне не без особена съществена причина), който е стройна система от събития. Нима Църквата в Китай трябва да служи по Китайския календар и да се дели от другите църкви? А християните в Южна Америка трябва ли да служат според календара на Маите? Кое е по-важно – църковното единство, или точността? На кое служим – на астрономията, или празнуваме събития?Тук също има опасност от „календаропоклонство”.

Промяната не е проблем сама по себе си, ако я налагат някакви по-сериозни духовни причини и ако това ще помогне на хората да се спасят. Вярно е, че в Църквата много пъти са се извършвали промени дори и в богослужението (например различните чинове за извършване на св. Литургия, начина за прекръстване – с два или три пръста и др.). Проблемът е в това, че тази промяна е единствено с цел безпринципно сближаване с католиците. А те дори не си мърдат пръста за сближаване с нас. Защо те не променят например Пасхата си като нашата със същата цел?

Ако нещо наложи промяна на църковния календар, това означава, че трябва да се промени и църковният устав – Типика. Задача, която не е толкова проста, че да се извърши просто с промяната на 13 дни. Освен това, трябва да се спази и единственото правило (канон) относно празнуването на Пасхата. Всеки един църковен празник (подвижен, или неподвижен) е поставян на определен ден не просто хаотично. Същото важи и за седмичните богослужения. В сряда и петък си спомняме за Христовите страдания, в събота – за починалите (защото тогава Христос е бил в гроба), а в неделя – за Христовото възкресение. Както се вижда, във всяко богослужение е вложен много смисъл. Разбира се, при създаването на църковния календар в продължение на толкова много векове не е гонена някаква астрономическа точност, както мнозина правилно отбелязват (например за Рождество Христово), което също обезмисля промяната с цел точност . Но тогава защо въобще спазваме какъвто и да е църковен календар, и защо въобще се е налагало да се създава такъв, а също и Типик, както и ред за седмичните богослужения, пости, ред на самото богослужение, правила за молитви в къщи и т.н.? Нали “към свобода сте призвани”, да празнуваме, кой когато, каквото и по какъвто начин му падне? Само че “в църквата всичко да става с приличие и ред” казва същият апостол. “И тъй, гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри”.

И тук идва въпросът: нима нашите Ахрипастири, които Господ е поставил да се грижат за единството на нашето-православно паство, повече ги е грижа за обединението ни с католиците, отколкото за обединението на православните? Тъжно е, че това прилича на притчата за добрия пастир, а вълкът идва и разграбва (и разделя). Нима и това е дребен проблем? Нима това е сериозна причина за промяна?Къде тук е любовта, за която толкова много се говори? Само че Господ ги е поставил да бъдат пастири на това стадо и те ще отговарят за него, а не за католиците (не че е лошо да се грижим и за тяхното спасение) . Но днес като че ли е по-важно да се целува ръката на Папата. Дори и митрополит Симеон изгоря „покрай мокрото” за да не обидим Папата. Тук като че ли се наблюдава преди всичко дипломация (буквално преведено – двуличие).

И така, вместо да се делим и да радваме „врага“, който “иска да ни сее като пшеница”, по-добре да се опитаме да намерим решение на този въпрос, което да удовлетвори по възможност и двете страни и да покажем любовта на дело (а не само на думи – осъждайки в същото време един другиго), като спазваме и каноните, проявяваме послушание към определенията на Църквата, а също така да уважаваме и труда на многото св. отци преди нас. Вярно е, че в Църквата има много по-важни проблеми, но това съвсем не означава, че дребните проблеми не трябва да се разрешават. А и щом са дребни, се предполага, че и разрешаването им ще е лесно. Освен това, ако дребните проблеми не искаме да разрешим и казваме, че не им е сега времето, кога ли ще дойде време да разрешим големите? Щом за дребните проблеми някои владици реагират по този чиновнически начин, как ли ще реагират за по-сериозните? Да потърсим разрешение на този проблем, като търсим духовни средства, без да се стремим да угодим на този свят. По този въпрос (както и по всички други наболели въпроси в БПЦ, а и не само в БПЦ) трябва да се говори – и то в духа на братска любов, с добронамереност и с желание за намиране на добро решение. Вярвам, че може да се намери такова.