За възможностите на психотерапията и опита на вярата
Може ли християнинът, който е в криза, да търси помощта на психотерапевт? Възможно ли е взаимодействие между духовника и психотерапевта? Каква е силата на вярата като терапия за душата? Това бяха само част от въпросите, които бяха засегнати в юнската дискусия от поредицата „Православие и съвремие“, посветена на темата за психотерапията и вярата.
Столичната ателие-книжарница „Къща за птици“ едва успя да побере всички желаещи, дошли да чуят гледните точки на тримата участници в срещата – психиатъра и богослов д-р Николай Михайлов, богослова д-р Мария Иванова и отец Ангел Ангелов, предстоятел на столичния храм „Св. София“ и протосингел на Софийската света митрополия.
Представяме ви резюме от изложенията на тримата участници…
Мария Иванова, доктор по богословие, докторант по психология към БАН: „Важно е в началото да очертаем това, което тази вечер ни е събрало – въпроса къде православните вяра и начин на живот, от една страна, и психотерапията – от друга, имат допирни точки. В търсене на отговор, вдъхновяващи са думите на покойния отец Радован Бигович (който не само пишеше, но и живееше това, за което говореше), които гласят, че Църквата няма да даде разрешение на всички проблеми по света, но тя има радостна визия за човека, защото в дълбините й тече надежда, вечен живот, младост и утеха. Като вярващи хора, а и като хора, които търсят себе си, ние сме на път в търсене на радостта. Човекът е същество, което постоянно е на път, той постоянно е в процес на развитие и растеж. В това отношение православната антропология има сходни гледни точки с екзистенциалната психология – в разбирането, че човекът носи в себе си непрестанен стремеж за развитие. Защо обаче този път на развитие в един момент се оказва толкова труден, че се обръщаме и към духовника, и към психотерапевта? На първо място мисля, че защото това е първата стъпка, която правим по стълбицата на св. Йоан Лествичник. Оказва се, че процесът на самопознанието никак не е лесен. Нещо повече – той се оказва истински подвиг. Достатъчно е да отворим вратата на личното подсъзнание, оттам надникват сенки от миналото и бързаме да затворим… По-добре да пребиваваме в покой. Толкова е хубаво – да не мислим, да не чувстваме, да не виждаме…. Да, но нашето несъзнателно ни кара да не оставаме в покой, защото най-страшно е човек да остане в пасивно състояние, в безметежност. В този път към самопознанието намираме допирни точки с психологията на Фройд.
Може би в началото е лесно да свалим маската, да не говорим от името на персоната, поне да опитаме, но оттук нататък ни чака много фина работа – да изоставим всички проекции, всичко, което приписваме на ближния. Един добър опит обаче ни дава осъзнаването и опознаването на себе си чрез собствените ни проекции. И там имаме нужда от помощ. За да стигнем до момента, в който да приемем онази тъмна наша страна, която неслучайно сме загърбили, и това е нашият път към зрелостта. Така, както го схваща всеки един от нас. Изхождайки лично от себе си, мога да кажа, че проблемът за зрелостта става изключително важен в средата на жизнения цикъл, за това говори аналитичната психология. Тогава нуждата да отговорим на въпроса доколко сме автентични, доколко сме ние, се изостря с особена сила. Важно е да погледнем себе си като религиозни хора и да видим в какъв пласт от нас е достигнала вярата… доколко ние сме нашата вяра. Тези въпроси най-често ни отвеждат при духовника на изповед, и при психотерапевта. Какво най-често очаквам от духовника? Очаквам подкрепа по този духовен път, очаквам помощ да разбера с какво точно трябва да се боря, имам нужда да ми се каже докъде съм стигнала, какво още имам да направя… Какво очаквам от психотерапевта? Очаквам помощ в този процес на анализ. Не бива да бъдем сами в този труден процес!
Можем да си представим този път на душата към онзи дълбок вътрешен пласт чрез казаното от един религиозен поет: „Докато нашето съзнание мисли, работи, нашето несъзнавано е един орган, който постоянно се моли, въздава прослава, възхвалява и благодари.“. Ето по този път имам нужда от помощ. И в този момент можем да си представим как ще отговори човешката душата – условно с думите на Божията Майка: „…ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.“. Ако звучи кощунствено да ползваме думите на Божията Майка, тогава нека говорим с думите от молитвата на Евхаристийния канон: „Тебе поем, Тебе благословим, Тебе благодарим, Господи, и молим Ти се, Боже наш…“. Ако в този момент нашето сърце може да изпее благодарствена молитва към Бога, значи сме на прав път.“
Д-р Николай Михайлов, психиатър, богослов: „Това е тема, която занимава всеки, защото човешкото същество е в криза, то е в режим на дискомфорт, който не може да бъде преодолян. Няма решение на човешкия проблем в дълбочина. Човекът е проблем без човешко решение, казва един знаменит колумбийски мислител*, впрочем католик. Това е дълбока мисъл. Психотерапията не решава радикалния човешки проблем. Тя, когато знае собствените си граници, няма и такава претенция. Психотерапията е нещо предварително, тя лекува груби грешки, коригира ги, и коментира човешкото съществувание от гледна точка на това, което е самодостъпно. За нея не е необходимо специално посвещение, въпреки че някои от основателите на психотерапевтични направления приличат на основатели на секта и третират собствените си последователи като адепти. Забелязано е, че Фройд например е имал манталитет на гуру и е бил неспособен да понесе възражение. Конфликтът му с Юнг, неговия любим ученик, е настъпил именно по тази причина. Юнг е направил опит за самостоятелност, за ранно оттегляне от някои от фундаменталните положения на Фройдистката доктрина, което е довело до груб разрив между двамата.
Какво обаче може да даде психотерапията на християнина и дали изобщо може нещо да му даде? И още нещо важно – представлява ли тя заплаха за него? Защото има основание да се мисли и в тази посока. Какво може да даде психотерапията такава, каквато е? А тя е многоезична, тя е легион, тя е нещо вътрешно несъгласувано, защото версиите на психотерапевтичното знание са толкова многобройни, колкото вероизповедните форми на протестантските конфесии. Те са стотици. Всяка една от тези версии е произлязла от определен възглед за човека и възгледите на отделните направления не на всяка цена съвпадат. Те обаче имат нещо общо помежду си и това е, че са основани върху антропоцентричен принцип; върху идеята, че човекът е затворена в себе си монада; биологично и социално същество, което няма метафизически измерения. Всички психоаналитични версии и техните терапевтични практики, свързани с личността на Фройд, се отнасят тъкмо към този антропоцентричен вариант. А това е нещо много отговорно, процедура на въздействие, която се осъществява при срещата между лекар и пациент, в процеса на която пациентът е в уязвимата позиция и става обект на това въздействие. Самозащитата на пациента може да бъде спорна и ограничена, и той може да бъде ориентиран ценностно в посока, която не съвпада с изходната му ориентация. С други думи, когато пациент почука на вратата на психотерапевт, той трябва да знае, че попада в обсега на специфичен риск да бъде повлиян от мирогледна ориентация, която не споделя. Тя няма да бъде пряко съобщена, няма да бъде декларирана от самото начало, но ще бъде имплицитно включена в това, което иначе добронамереният негов лечител прави в процеса на терапията. Това е един камуфлиран риск, който християнинът трябва да знае, защото неговата вяра има сравнително малко общо с парадигмата на тези постфройдистки по дух терапевтични учения.
Християнинът може да вземе от психотерапията това, което Мария Иванова спомена – познание за себе си. Познанието за себе си е лукс, който психотерапията може да предложи на всеки, който би желал това в режим на храброст. Защото сблъсъкът с това, което представляваш, но не виждаш, е героично решение. То е предлагано на пациента дозирано не за да не се скандализира, а за да не навреди тежко и дори да не въведе в отчаяние, което означава, че психологическото и психотерапевтичното знание имат характера както на нещо благо, така и на нещо опасно – за всеки, който попада в обсега на тази специфична медицинска грижа.
Освен себепознание, психотерапията може да даде на православния християнин знание, което му позволява да заеме критична позиция спрямо собствените си дефицити, грешки и провали. Аверинцев, един знаменит руски мислител, казва, че православието е развило в историята виртуозна способност за преживяване и за узнаване на вина. В този смисъл не е ясно доколко модерната психология може да даде на един православен християнин нещо повече от това, което собствената му съвест, подпомогната от духовника, може да даде. Православният човек е изключително буден за движенията на собствения си дух, на вътрешния си живот, защото православният режим на живот е предстоене пред Бога, което означава перманентна будност, характерна натъженост и едновременно с това радост. И в това именно е парадоксът на християнина – той е изправен пред реалността на собственото си падение, и въпреки това не изпада в отчаяние, това е парадоксът на неговото кръстоносене, на неговата радостотворна печал. Покаянието е това, което психотерапията никога няма да може да предложи. Тя не познава спецификата на това вътрешно събитие, не може да осмисли покаянието като трепет на душата в предверието на рая, както се изразява свети Исаак Сирин. Това според мен е неразбираемо за психотерапевта в либералната парадигма… Но това е истината на християнина с жива вяра, той знае нещо повече от тези, които нямат тази вяра. Това е граница на две съзнания, бих казал – на съзнанието на вярващия, и на съзнанието на невярващия.
Можем ли, бидейки християни, да поискаме съдействието, да потърсим специфичното знание на психотерапевт, когато сме в криза? Можем ли да почукаме на неговата врата или не? При психотерапевт изобщо… не бива да се ходи, но може да се отиде при конкретен човек, който е и психотерапевт. Може да се отиде при конкретен човек, който не е психотерапевт, а е просто мъдър, доколкото такива хора има днес. Всичко това е в преценката на едно благоразумие, което човек би трябвало да има, когато се решава на този ход да повери душата си, да се изповяда, но не под епитрахил, а на едно лаическо лице, което, ако му бъдат споделени определени неща, може да ги преживее като собствена криза, или да ги преживее с лекомислието на същество, което за пръв път ги чува. Това е сложността на общуване с психотерапевт професионалист, който няма представа от това на какъв огън се гори съвременният християнин. А неговата драма е много голяма – това е по светоотеческа традиция, така да се каже това състояние е пророкувано – той няма до себе си харизматични личности, старци, които да могат да преподадат чудото и даровете на благодатта, да предадат знание за човешката душа. Все пак, макар и да не разполагаме с това, ние имаме великото преимущество за достъп до Тайнствата на християнската Църква. И това не е малко, то е спасително за нас… които знаем, че е спасително, че то не е формален акт, а има съдбовно значение.
Психотерапията има претенцията да лекува, а вярата може да спаси. Психотерапията ни предлага надежда без вяра – от наша гледна точка това е абсурдно, защото надежда в пустото е вътрешно противоречие. Ние знаем, че само Истината освобождава. В модерния и в постмодерния свят евангелските думи: „…и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ е редактирана по демоничен начин: „Познайте, че не съществува истина и това познание ще ви освободи“. Много често в психотерапевтичен контекст можете да доловите дълбокия скепсис на терапевта относно този фундаментален въпрос за съществуване на истина. Християнинът вярва, че Истината съществува и че тази Истина е посетила историята на грехопадналия човешки род. В това е фундаменталната разлика.
Отец Ангел Ангелов, протосингел на Софийската света митрополия, предстоятел на столичния храм „Св. София“: „Мисля си сега, че онова, което ме кара да съм горд, че съм християнин, е изразено в една част от богословието на преп. Максим, в която се казва, че човекът е призван на тая земя да помирява противоположности. Първата противоположност, която трябва да примири, е на мъжкото и женското, а последното предизвикателство е да примири този свят с рая. Това за някои изглежда лесно… до момента, в който не осъзнаеш, че самият ти си разкъсван от противоположности. Осъзнавайки това, повечето хора, които идват в църквата търсят именно тази надежда да примирят противоположностите в себе си и да намерят вътрешен покой. Но ако някой си мисли, че в Църквата няма трагичност, дълбоко се лъже. Защото в Църквата се разиграва голямата трагедия, до която всеки християнин по един или друг начин се докосва. Д-р Николай Михайлов добре го каза – че християнинът е драматичен герой, който преминава през различни ситуации единствено за да се насити с вяра. Тази вяра, дадена ни от Господа, в никакъв случай не е статична, а носи динамика.И призванието ни е постоянно да насищаме себе си с вяра. Тогава ще можем да преодолеем всички трудности.
В цяла стихия на общопризнати съждения, които структурираме като наука или като истина, изградена вследствие на дадена верификация, изведнъж Църквата дава нещо друго, или поне се мъчи да даде другото – да надхвърлиш, да погледнеш над тази формална и верифицирана истина. Това в началото може много да те обезпокои, но когато осъзнаеш другия, веровия гносис, който не се нуждае от верификация, ти го приемеш, той е, и тогава можеш да наситиш себе си със спокойствие. Макар и да не мога да кажа, че нося вярата на св. апостол Павел в себе си… това обаче ни най-малко не бива да ни натъжава, тъкмо обратното – може да ни даде сили да вървим по пътя. Вярно е това, което каза д-р Михайлов – ще ни е лесно, когато имаме стареца до себе си. На българска почва старецът наистина се изгуби някъде. В никакъв случай това не е традиция на изграждане, старецът е чудо, явление в света. Той се появява на най-необичайните места, носи онази благодат, онази премъдрост в себе си, за която отново св. апостол Павел говори – да се насищаме с ум Христов. Но надежда има, защото има млади прекрасни свещеници, които искат да отдадат себе си, за да помагат на хората, устремили се по пътя към Бога.
И когато в интимността на разговора между вярващия и свещеника изповядваме греховността си пред Господа, защото вярваме, че именно това се случва по силата на Тайнството на изповедта – че на тази изповед присъства Сам Господ Иисус Христос. Не че Той не знае всичко, което разкриваме, но можем да преодолеем срама си, страха си, и ясно да изкажем онова, което сме прегрешили, онова, което ни тежи и е скрито дълбоко в душата ни. Да освободим съзнанието си, за да стигнем до онова преобръщане, до метаноята – истинското покаяние, когато се осъзнаем като Христови. Към това именно ни призовава св. апостол Павел. Всички ние, които живеем в Църквата, можем да бъдем Христови. Оличностявайки себе си, защото това е трудният процес. Личността не я създава обществото или средата, в която живее човекът – безспорно и тя оказва влияние, но истинската личност, която искаме да изградим в себе си, за да застанем през личностния Бог, става чрез Христос, Който дойде сред нас. Живеейки в Христа, имаме възможността да отхвърлим от себе си греховността и проблематиката на този свят, която ни води до унинието, до затварянето в себе си и липсата на радост. Първото нещо, което казва възкръсналият вече Христос към жените мироносици е: „Радвайте се!“. Християнинът е призван към тази радост. Навярно много хора ще кажат, че живеем в страна, в която да се радваш е проява на някаква степен на олигофрения, проява на малкия разум, който не може да осъзнае какво се случва около него. Но тази вяра е нашето упование. И не защото тя е верифицирана научно, а защото ни позволява да виждаме в невидимото. В Тайнството на Църквата, влизайки в стихията на светата Евхаристия, устремявайки се да получим този ум Христов, ние виждаме нещо друго – истина, която разтваря този свят и ни отвежда към другия. Тогава осъзнаваме и радостта да живееш в този свят.
Знам, че не е лесно, че това поражда множество въпроси: „Защо след като съм вярващ ме покоси болестта?!“; „Защо този християнин претърпя толкова много?“… Това по някакъв начин погубва вярата ни и в същото време осъзнаваме, че има неща, през които трябва да преминем. Никой не ни спестява изпитанията, защото сме християни. Точно обратното – трябва да преминем през тази трагедия, за да покажем силата на вярата си. И днес има хора, които постоянно крачат през изпитанията, но носейки в себе си вяра, с която успяват да преодоляват всичко, което им се случва. Те виждат красивото в нищетата и пустош в охолството, във видимо грозното улавят прекрасното. И носят онази премъдрост, от която всички ние се нуждаем. Но за да стигнем до тази вяра, трябват усилия. Не е достатъчно да ходиш на църква, да идваш на Литургия, да се срещаш със свещеника, да се изповядваш. Вярата ни няма насищане. В християнството няма насищане на любов, любовта няма предел.. Най-важното – любовта всичко претърпява, тази любов никога не отпада… Някои съвременни християни, които носят в себе си болестта, понякога ми приличат на онези древни мъченици, които са хвърляни на арената на лъвовете, за да покажат вярата си. И сега чрез страшните заболявания, които властват сред нас, като че ли носим в себе си онова мъченичество, и това е силата на духа на християнина, който преминава през тези предизвикателства, за да покаже на ближните, че всичките противоположности могат да се преодолеят именно чрез вярата във възкръсналия Христос.
Доц. Костадин Нушев, преподавател в Богословския факултет на СУ, модератор на дискусиите от поредицата „Православие и съвремие“: „Преди месеци бяха извършени няколко публични самоубийства чрез самозапалване. Това е нещо ново като проява на самодеструктивно действие, на което станахме свидетели. Как Църквата като духовен фактор в обществото може да въздейства и как специалистите психиатри разглеждат тези феномени?“
Д-р Николай Михайлов: „Доц. Нушев постави актуален въпрос, защото бяхме изправени пред едно явление, като че ли непознато до този момент в пределите на България. Това беше вълна на суицидни събития, осъществени по зрелищен и брутален начин. Това означава едно – дълбока криза на българското общество, но и в глобален контекст. Нека си дадем ясна сметка и да не падаме жертва на илюзии. Защото няма нищо по-непривично за християнина от това да става жертва на илюзии. Християнското съзнание не е илюзорно съзнание, да си християнин е риск по дефиниция. Християнинът е специалист по разгадаването на човешките дефекти, на човешките слабости – за това вече стана дума… Знанието за злото е духовно качество, да си сляп за злото не е препоръка, не е преимущество, а е по-скоро недопустима от духовна гледна точка наивност.
Това означава, че за съвременната ситуация в България, а и в света, не може да се мисли в оптимистичен план, това не е християнската традиция, не е в логиката на християнската история. Тъкмо обратното – християнството не е прогресистка идеология, не е движение към колективното осъществяване на утопия в историята, а обратно – по-скоро регрес, който приключва с апокалиптичен финал, в границите на който християнската вяра не триумфира. Вместо това тя ще преживее временна епоха на много големи изпитания. Сега християнството е в малцинство и се подготвя да бъде гонено малцинство. В българската културна ситуация ускорението е страховито в антихристиянски смисъл – много скоро българският парламент ще гласува хомосексуалния брак и осиновяването на деца от хомосексуални двойки; ще бъде заставено да гласува, или пък дори ще гласува по вдъхновение правото на евтаназия. Нашата собствена ранна ориентация към Европа като към културен и исторически Ханаан, като територия на спасението и пределния блян, се оказа едно много драматично разочарование по причина на тъкмо това ускорение, защото ние се движим към територия, която по дефиниция и по управление е институционализирано антихристиянска. Европейските институции са движени от либерален антихристиянски дух. Ние живеем в голяма прогресираща криза. Тя не е толкова икономическа, не е въпрос на стандарт, но ние сме безпътни, даже разпътни, защото живеем потопени в култура, която оказва систематичен натиск върху фундаменталните начала на нашата вяра. Живеем в два режима, в два ритъма на битието. Единият е християнски, другият е постмодерен, хедонистичен, удоволствен. Ние сме деца на века, каквото и да значи това.
Българите, които се самозапалиха, са жертви не толкова на социалното отчаяние, на икономическата безпътица, а на едно общество в състояние на аномия, на дълбокото усещане за безсмисленост, на липсата на онова, което би могло да сплоти този народ, да състави от него национална общност. Църквата от моя гледна точка може да направи малко със своите призиви – защото призивите от екрана не вършат работа, те отлитат някъде в пустото, и без друго ще бъдат правени по силата на църковния народ и на управлението на Църквата, но те няма да решат никакъв въпрос, защото с никакво действие от такъв тип не може да бъде спряна тази апостасия, това отстъпление от началата на християнската вероизповед, и от културните начала на българската история, на това, чрез което българинът е бил жив като патриархално същество. Тези хора, които се самозапалиха, въплъщават през пламъка на своята трагична участ, безпътицата на всеки един от нас. Включително и безпътицата на християнина, защото на християнина не прилича триумфализъм, не му отива подобно настроение. Нашата вяра е много немощна – говоря като психиатър, и говоря от самонаблюдение и от наблюдение. Ние сме много слаби християни, изкушаваме се да жестикулираме християнство, да свидетелстваме християнска принадлежност през думите и жестовете. Много често тези думи са патетично богословски, религиозни във висока нота, но зад тях често няма нищо или почти нищо, освен един спомен, попрочетено, вероятно някога преживяно, подочуто по това, което знаем, че трябва да бъдем, а не по това, което сме.
Това ме подсеща за една великолепна книга на един руски духовник монах – покойния игумен Никон (Воробьов). Той се счита ученик на св. Игнатий Брянчанинов, духовника на съвременния човек, систематичен изследовател на духовните шансове на модерния човек да живее духовен живот, реалистичен, психологически дълбок. Четенето на тази книга усмирява всякаква претенция на православния християнин. Тя е написана на границата на онова, което можем да наречем отчаяние от това, което съм, и, разбира се, с много жива молитвена надежда, че във време на голямо изпитание и слабост както на Църквата, така и на всеки християнин поотделно, благодатта действа, спасението е възможно, но само в режим на много дълбоко покаяние и на отказ от всякаква претенция за морална, духовна и прочие състоятелност. Нищо не е по-актуално днес от смирената норма на християнското съзнание.
Ако съществуваше такава култура на човешко смирение, както и култура на солидарност в българското общество, тези хора, които се самозапалиха, вероятно биха били забелязани в тяхното нещастие и в голямата им самота. В знаците, които са давали… защото винаги се дават знаци, че човек е в отчаяние и че е на ръба. Те биха били забелязани и би била протегната и ръка за помощ. Вероятно. Това, че някои от нашите сънародници се превърнаха във факли, би трябвало да разкъса собствената ни съвест. А то се банализира, стана нещо екстравагантно, глупост, която някой предприема. Все едно, че да се опожариш по този зрелищен начин не е ужасна трагедия и не представлява ужасен сценарий за българския живот. Иска се будност, за да виждаме какво се случва с човека до нас, и преди това – будност се иска, за да сме наясно какво става в нас самите.“
Отец Ангел Ангелов: „Повечето от хората, които пристъпват към самоубийство, отиват на скришно място, затварят се, пишат своето писмо и тогава слагат край на живота си. Но ето че в България хора се самоубиха по публичен начин. До такава степен се размиха нещата, че вече не знаем къде е границата между шоуто и трагедията. Много хора християни, свещеници ясно осъдиха този акт. Чувал съм и нещо друго обаче в Църквата – когато някой събрат е сполетян от някаква трагедия, от сериозна болест, някои християни започват с анализите: „Той водеше такъв и такъв живот. Затова го сполетя болестта!“. Търсим да предадем значимост на дадена причина защо се е стигнало до тази болест или до съответната трагедия. Това е най-нехристиянското, което често правим в Църквата. Онова, което е важно и за което говорихме, е просто да обичаме, да не сме равнодушни. И най-страшното е, че вече и в Църквата има равнодушни хора. Може би икономическото не е най-важното, както отбеляза д-р Михайлов, най-важното е, че не сме честни. Стигнахме до такива нива: казваш си: „Знам, че той ще ме излъже!“, той те лъже, ти лицемерничиш пред него и така нещата „вървят“. Училището натрупва в нас всякакви фактологии, за които в даден момент се чудиш колко са ти необходими, а не те учи на отговорност. Наричам това „проблема на светофара“ – никой не изчаква да светне зелено, и когато го запиташ защо преминава улицата, той ти отговаря, че е преценил, че няма опасност да го блъсне кола. Но въпросът не е в това, а в това да покажеш пример за поведение и дисциплина на тези, които са около теб. Загубихме точно тези граници – между доброто и злото, между красивото и грозното. Но някак си се примиряваме, спокойни сме. Гледаме си съответните ТВ предавания – кой танцува, кой пее, който е вкарван в различни манипулативни ситуации… И това ни стига, примирили сме се с цялото напрежение, в което живеем, и страшното е, че това примирение влиза и в Църквата.“
Въпрос от публиката: „Д-р Михайлов, в практиката си срещали ли сте се с хора, пострадали от неправилно духовно ръководство?“
Д-р Николай Михайлов: „В някакъв смисъл аз дължа психиатричната си компетентност, доколкото я имам, на такъв тип щета. Знам от собствен опит какво означава това. Виждал съм хора, пострадали от духовно ръководство, свързано обикновено с консервативно-традиционалистки настроени духовници, много непримирими, отказващи и не можещи да мислят реалистично. Хора, които стоварват тежки бремена върху плещите на немощни хора. Правят това аргументирано, канонично,защото го свързват с изискванията на вярата, без които гибелта е сигурна. И човек, поставен в такъв режим на духовно изпитание, рухва. Виждал хора, които буквално полудяха, известни са ми и няколко случая на самоубийство. Не бих направил пряка връзка между въздействието на конкретен духовник и решението на човека да се самоубие, но знам много добре, че рискът от това, което се нарича младостарчество или старостарчество, не е по-малък от рисковете в лаическата психотерапия, която в известна степен поема върху себе си ангажимента за нещо подобно на духовно ръководство.
Това наистина е много опасно явление, и затова благоразумните свещеници, които всички познаваме, минимализират духовната си интервенция върху съвестта на вярващия, отказват да ръководят съвестта му по начин, по който е правено в християнската традиция от личности, които имат върху себе си благодатта .
Впрочем Църквата е наясно с този риск и сериозно го анализира, бяха написани и много книги за вредата от такъв тип ръководство.
Отец Ангел Ангелов: „Ако в България няма старчество, което е лошо и от това патим, то в Гърция има… прекалено много старчество. Спомням си за един приятел от Солун, който ходеше при един старец монах и при когото виждах признаци на липса на нормално мислене. Той ми казваше: „Отидох при стареца, споделих за греховете си, а той ми каза: „Не си ми казал всич ко, има още нещо!“. Откъде ще знае, че има още нещо?“. Ами нормално е човек нещо да пропусне, да забрави. Мисля, че това свръхпреклонение към стареца е пагубно… Като свещеник съм срещал хора, които носят по-болна психика. Трябва да подхождаме с любов към тях. Не сме застраховани от грешки, нито свещеникът, нито психотерапевтът, но понякога последствията от грешките може да са пагубни.
Въпрос от публиката: „Съществува ли възможност психиатърът да диагностицира даден психичен проблем и след това духовникът, знаейки диагнозата, да оказва духовна помощ на този човек?“
Доц. Костадин Нушев: „Иска ми се да чуем мнението по този въпрос на отец Георги, който е сред нас; да чуем за неговия опит, тъй като той от години се занимава с духовните грижи за наркозависими. Дали в неговия модел на пастирска работа се изправя пред нуждата от сътрудничество между психотерапевт и свещеник?“
Отец Георги Фотакиев: „Задължително трябва да има съдействие помежду ни. Колкото повече се фрагментираме, толкова повече ние губим. Това взаимодействие го видях при отец Анатолий Берестов**. Двамата му психолози са като двама ангели в плът. Личеше си, че благодатта на Светия Дух е с тях – толкова любов имаше в тези хора. Всичките психиатри от екипа му бяха професори, сред най-добрите в Москва, но всички работеха на основата св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст…“.
* Николас Гомес Давила (1913-1994)
** Йеромонах Анатолий Берестов – ръководител на Центъра за духовно обгрижване на пострадалите от окултизма, тоталитарните секти и наркоманията „Св. Йоан Кронщадски“ в Москва
