За мъжеството да бъдеш с Христос, а не да се ползваш от Него
отново, когато сякаш угасва светлината на Пасха, след Евхаристията звучи този странен и страшен разказ. За това как вярващи хора, Христовите ученици, разсъждават за друг човек, за един страдалец, който става предмет на техния разговор. Не, те не се съмняват, че работата е в това че „някой е съгрешил”.
Тях не ги вълнува човекът-слепец. Около него всичко е ясно: страдащият от такъв порок е нечист, той е извън обществото. Обществото на Божия народ. На тях не им е горчиво и тежко, че този човек, израилтянин по кръв, но роден сляп – не е с тях. Те са се научили да заглушават жалостта в себе си чрез своето „богословие”.
Нещо повече, те очевидно все още не са разбрали Кой е Иисус, Когото наричат Учител, „Рави”. Те се осмеляват да въвлекат и Него в своята дискусия.
Тогава Той отново, както при изгонването на търговците от храма, преобръща всичко с главата надолу. Рязко, като бич от върви, Неговите думи разсичат въздуха, думи, отправени към учениците и пълни с горчивина и гняв:
Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му (Йоан. 9:3).
И вместо благочестивите съботни разсъждения, на които се отдават щастливците, избегнали болестите и очакващи царството на Месия, Който накрая ще ги възнагради, те чуват думите на Иисус:
Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден; настъпва нощ, когато никой не може да работи. Докле съм в света, светлина съм на света.
В превода на еп. Касиан е казано: „ние трябва да вършим”. Учениците също така трябва да работят.
А кой е Този, Който призовава към нарушаване на съботния покой? Кой е Този, Който от калчица – от земен прах – създава очи на слепородения? Не е ли твърде страшно това, което се случва тук? Иисус не само нарушава съботния покой, но и извършва чудо, което толкова напомня разказа за сътворението на човека, че граничи с кощунство в очите на зрителите.
И слепият проглежда. Но той не вижда Иисус, а само слуша Неговия глас, много различен от гласовете на онези, които разсъждавали „за Божиите дела”, посочвайки за пример страданието на слепеца като пример за Божествена справедливост.
И слепият, познавайки Иисус само по докосването на ръката и по гласа, свидетелства за Него в синагогата – и отново бива осъден на смърт. Свидетелството – това е мартирия, или в превод от гръцки: мъченичество.
Да, изгонването навън всъщност представлява социална смърт: и той, изцелилият се и прогледнал, отново не е допуснат от хората до общуване с Бога. По-точно не е допуснат от хората в кръга на тези, които мислят, че са достойни да общуват с Бога.
Отлъчените от синагогата хора били истински отхвърлени от обществото – и това отлъчване било толкова страшно, че родителите на слепия се страхували от това и предпочели да се отрекат от своя чудесно изцелен син. Преди той бил просто сляп, както много слепци, и просел милостиня – те били свикнали печално да се съгласяват с това, че Бог е наказал и сина им, и тях за греховете им:
„Но сега нашият син не само е станал – поради своята слепота и непознаване на Закона, разбира се – жертва на някакъв си богохулник на име Иисус! На нашия нещастен син още не му стига умът да се отрече от този съмнителен Целител! Беден, нещастен глупчо… Нали всички набожни и познаващи Закона хора знаят, че този човек не е от Бога. Не е от Бога, а това значи, че е от веелзевул… Ах, горкият ни син! Но поне нас, баща си и майка си, не повличай със себе си на смърт! Ти ще ни разбереш, ти винаги си бил добър и великодушен!”
И предаден от всички, самотен, без семейство и приятели, без никакъв човек, от когото да може да очаква помощ, слепороденият си тръгва – изгонен вън.
Той отива в смъртта – нали след срещата с Христос, има само два пътя – пътят на отричането от Христос и пътят на смъртта за свидетелството за Христос. Няма среден, удобен път – срещнал си Бога, получил си Неговия дар: живей радостно, както си живял досега. Това го има при езичниците. Те се молят за това да подобрят своя живот, получават отговор – и продължават да живеят. Но, срещнал Живия Бог, не можеш да останеш жив.
И слепецът отива в смъртта, а не в удобния живот, където срещата със Странстващия Целител е само спомен. Той не иска да се ползва от Иисус – той цени срещата с Него и не си позволява да се съгласи с онези, които не обичат Чудотвореца от Галилея, въпреки че именно от тези хора сега зависи това дали неговият нов живот ще бъде радостен и удобен.
Разслабеният се изплашил, че няма да бъде приет в обществото на тези хора – и с него се случило нещо, по-лошо и от неговата болест, която не го отделяла от Иисус. Със своята постъпка и предателство той сякаш отхвърлил галилейския Чудотворец, Който вече не му бил необходим.
Мъжественият слепороден не умеел и не искал да се ползва от Христос – затова бил изгонен вън от хората и осъден на социална смърт.
Но Иисус – също сам и неразбран – търси и намира доскорошния слепец, след като е узнал, че са го изпъдили вън. Той не се бои от общуване с отхвърлените, както не се страхува да общува с болните, слепите, прокажените – с тези, докосването до които осквернява благочестивия човек, по мнението на повечето Негови съвременници.
… При изцелението на слепородения Иисус казал за Себе Си, че Той е Светлина. Той е Светлина, разпозната от нещастния слепец, който се е изтръгнал от мрака, Той не е безличен и безразличен към смъртта на Своя свидетел. Той наистина е загрижен за Своите – за този Свой и единствен (защото всеки е единствен, или, казано на библейски език, „възлюбен”, и заради него е дошъл Възлюбеният и Единороден Син Божи). На Него, Иисус, не Му е все едно за този единствен, който е видял Неговата светлина. Нали слепороденият свидетелствал за Иисус и пострадал от хората, бил осъден на самота и смърт.
Иисус чул за него. Иисус го търсел и го намерил. Светлината намерила Своя син, Божието чедо, подобно на Него.
И Той се открива на него, бившия слепец, докрай. Той му се явява различен – не такъв, какъвто му се е явил при първата среща, само с глас и докосване.
Както Мария след това не разпознала Него, Възкръсналия, Възнасящия се, така и слепецът няма да Го разпознае, винаги Друг, винаги Неизменен.
Той му се открива – и сърцето ни замира от силно вълнение: ето, Той е обикновен човек, Който за Мария прилича на градинаря, а за слепеца – на случаен минувач. Ето, Той стои в простота и пълна откритост пред смелия и грубоват слепец, който вече няма какво да губи. Няма ли човешката сила на слепеца сега да стане преграда, онази сила, чрез която той е извършил своята мартирия, няма ли неговата човешка сила да допусне ужасна грешка?
Смелият слепец, осмял учителите на закона, които го изгонили и (фактически убили), няма ли да осмее и Него?
Кой е, господине, та да повярвам в Него? Слепецът не се страхува от самотната смърт. Той дръзновено отговаря на Иисус, гледайки Го и непознавайки Го. Кажи ми, де си Го турил, и аз ще Го взема! Какво правиш Ти тук? Помогни ми, градинарю, помогни ми, минувачо – аз търся моя Господ.
Но Иисус говори на сърцето му. И слепецът Го познава, както Го познава и Мария. И видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е. Аз съм Същият, Аз не се променям.
И не само от силите на слепеца било неговото свидетелство, неговото мъченичество, неговата мартирия – Духът му говорел какво да каже и какво да говори, и той чрез Духа познал Сина. Слепецът не търсел изгода – той търсел среща. И я намерил. И Му се поклонил.
И ето – Великата истинска Светлина и синът на Светлината са заедно завинаги. I www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
