„Както богатството не е знак за отхвърляне от Бога, така и бедността не е признак за спасение на човека“
Какво са парите за християнина? Как трябва да се проявява по правилен начин добродетелта нестяжание? Как да разберем дали сме в плен на греха сребролюбие? Къде свършва адекватната грижа за насъщния хляб и започва действието на страстта? Може ли християнинът да бъде богат и всеки ли бедняк гарантирано ще се спаси? По тази тема поговорихме с протойерей Сергий Ксенофонтов, свещеник в храм „Слизането на Светия Дух“ в гр. Саратов и преподавател в Саратовската православна духовна семинария…
Отец Сергий, какво са парите за християнина?
Мисля, че те са същото, каквото са и за всички останали хора. Парите се появяват в резултат от развитието на икономиката като еквивалент на стойността на стоките и услугите. Друга работа е какво значение им придава човекът. Всяка вещ може да бъде използвана и за зло, и за добро. Ножът в ръцете на разбойника е средство за убийство, а в ръцете на хирурга – инструмент за спасение на живота. Така и парите сами по себе си не са нито зло, нито добро. Материалната обезпеченост, както и личните качества на човека, неговите таланти и способности служат за полза, ако той се разпорежда правилно с тях.
Правилно – какво означава това? Да се даряват пари на храмове? Да се дава милостиня? Да се помага на нуждаещи се?
Всичко това трябва да има място в нашия живот, но дори благотворителността следва да изхожда от правилна духовна настройка. Цел на християнския живот е вътрешната промяна на човека. Вътрешна, а не външна! За хората с високи доходи се оказва голямо изкушение, без да се променят вътрешно, да влияят на външните обстоятелства, успокоявайки себе си: строя храм, помагам на хората, аз съм страхотен, аз вече съм добър християнин. Понякога хората, притежаващи власт и пари, намират своята „християнска“ мисия в нещо, което само по себе си е достатъчно далеч от християнството. С това например грешат протестантите, когато чрез социалната работа, културата, политиката се опитват да направят обществото по-възприемчиво към християнските идеи. Но сърцето на човека при това остава почти недокоснато. Ако си поставяме за цел да „въцърковим“ парите, това е път без изход. Ако пък човек желае да угоди на Бога, той задължително трябва да се промени вътрешно. А когато това не се случва, от всички тези усилия няма особена полза. Човек ще върши дела на благочестие, но те няма да просъществуват дълго и няма да принесат добър плод, защото са замесени с лоша подкваса. Ще има храмове, но те ще бъдат празни. От политическата сцена ще бъдат говорени правилните неща, а хората ще продължават да се убиват едни други. Забравянето за същността на християнството е път към фарисейството. Какво казва Христос? Слушайте фарисеите, но според делата им не постъпвайте (вж. Мат. 23:3).
Как да разберем, добри дела ли вършим или фарисействаме?
Да гледаме в своето сърце. От човешкото сърце, казва Христос, излизат и доброто, и лошото (вж. Мат. 15:19). Ако сърцето е зло, неочистено от страстите, то ще търси злото, ще се прилепва към него и ще намира в него лъжливо успокоение. Така че постоянната работа над себе си, борбата със страстите, която ни отвращава от всичко недобро – е най-действеният начин да не изпаднем във фарисейство.
Мнозина се смущават от думите на Спасителя, че за богатия е трудно да влезе в Царството небесно (вж. Мат. 19:23). За някого например тя е основание да не се стреми към финансово благополучие. А друг пък напълно презира хората с материални възможности: казва, те няма да се спасят. Как да се отнасяме правилно към тези евангелски думи?
Богатството ни е дадено от Бога, и то действа в нашия живот като Божи дар, ако човек е изработил християнско отношение към него. Последното се заключава в разбирането, че щом Господ ни е дал повече, отколкото е нужно за поддържане на живота, това означава, че сме призвани към някаква особена пожертвователност. Хора с правилна християнска нагласа, бидейки заможни, са се занимавали с благотворителност, и тяхната обезпеченост не им е пречела да влязат в Царството небесно. Но ако човек отхвърля мисълта за временността на битието и поставя богатството в реда на вечните и главни ценности, ако той решава, че сам е творец на това богатство, се създава пространство, в което Бог не може да действа. Човек се закрива от Бога, а който не събира с Бога, той започва да разпилява без Него (вж. Мат. 12:30). В този случай ние се превръщаме в играчка на страстите и бесовете и в жертва на собствената си алчност.
Апостол Павел казва: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо“ (1 Кор. 6:12). А в нашия живот нерядко се случва, че вече не човекът притежава богатството, а богатството притежава него. И за такъв богат наистина ще бъде трудно да влезе в Царството небесно.
С богатите е ясно, но в нашата страна твърде голяма част от населението живее под линията на бедността – от заплата до заплата или от пенсия до пенсия, като липсват пари дори за най-неотложното. Може ли човек, ограничен в средствата, да бъде болен от страстта на притежаването?
Разбира се. Спомням си подобна история от съветско време: една жена се грижела за монахиня, която живеела в света. Монахинята била много болна, не ставала от леглото. Болногледачката се удивлявала от нейното търпение, вяра, кротост и особено от нейното нестяжание: монахинята живеела в оскъдица, граничеща с нищета. Жените установили помежду си близки, доверителни отношения, и веднъж монахинята разкрила своята тайна. Тя показала на болногледачката си парче от тръба, което криела в леглото. Тръбата била натъпкана със съветски банкноти. Защо е правела това? Защо е трупала пари, като при това е отказвала за себе си най-необходимото? Тя самата не можела да си даде сметка за този факт. Това било тайна страст, която я разяждала. А външно никак не можело да се досетиш за нея. И това е най-истинска алчност. Както богатството не е знак за отхвърляне от Бога, така и бедността не е признак за спасение на човека. И богаташът, и беднякът ще бъдат съдени в зависимост от изпълнението на заповедите, и всеки ще даде отговор за това, как е употребил средствата и възможностите в живота, които е имал.
Психолозите казват, че съвременните хора масово страдаме от едно болестно състояние – да трупаме ненужни вещи. Има ли то духовни причини?
Тази болест не е отличителен белег на нашето време, тя е също толкова древна, колкото и човешкият род. Човек трупа пари, вещи и мисли, че постъпва правилно: казва, той е добър стопанин. А всъщност се превръща в посмешище и позор. Такава духовна повреденост може да прерасне в психична болест. Но в основата й винаги лежи духовна недостатъчност, неправилен поглед към живота.
Коренът на всички страсти и грехове, в това число на сребролюбието и трупането – е гордостта. Човек мисли, че колкото повече средства притежава, толкова повече може да реализира себе си. Самореализацията е прекрасно свойство на Божия образ в нас. Чрез нея ние се уподобяваме на Бога, влизаме в сътворчество с Него. Но при неочистено сърце стремежът към самореализация се трансформира в самоизтощение. Когато сме с Бога, живеем в радост, благодарност, в живота ни няма прекомерно напрежение, няма сривове и униние от това, че физическите сили се изразходват и не се възстановяват.
Днес твърде много хора са загрижени на тема пари, и в качеството на отговор на това търсене се появяват разнообразни тренинги, насочени към развитието на „финансово мислене“. Заявява се, че на такива тренинги човек започва да вижда нови възможности за печелене на пари, получава нагласата да заработва повече и да живее по-добре. Сякаш това е добро, но въпреки всичко нещо ни кара да бъдем нащрек. Как християнинът да се отнася към такива тренинги?
Да бъдеш добър специалист, да умееш да заработваш пари, само по себе си не е нищо лошо. Но не трябва да подчиняваме на това целия си живот, да се превръщаме в работохолици – това нанася вреда на личността ни. Подобни тренинги в същността си са манипулация на човешките страсти. За християните трябва да бъде ясна опасността, която те носят. Тази опасност се състои преди всичко във формирането на зависимост от такива психологически практики и от хората, които после, с помощта на тези практики, ще ви манипулират. Това е страшно, защото човек губи най-скъпото – личната свобода. Което го прави неспособен за свободно творчество и за истинско богообщение.
Освен това, такива тренинги произвеждат подмяна на понятията: парите стават цел, а те винаги трябва да бъдат само средство. А още по-добре – страничен продукт, тоест нещо, което съществува, но остава в периферията на човешкия живот. Истинските професионалисти, които получават удовлетворение и удоволствие от своята работа, отнасящите се добре към другите хора, като правило имат от какво да живеят. Но ако човек се съсредоточи единствено върху материалното благополучие, той ще започне да деградира. Целта на живота на християнина е духовното израстване, достигането на царството Божие. Когато тази цел е определена, всичко останало отива на своите места.
И още е много важно, че подобен род тренинги отдалечават както жените, така и мъжете от разбирането за тяхното предназначение – женско, мъжко. А това не 
трябва да се случва, ако не искаме целият ни живот да тръгне накриво. Спомням си следния момент: журналист попита Валентина Терешкова кое е най-голямото й постижение. Всички мислеха, че тя – първата жена космонавт – ще каже, че това е нейният полет в космоса, а тя отговори: „Отгледах дъщеря“. Първото естествено предназначение на жената е да бъде майка, жена, а всичко останало е вторично. Всички навици могат да бъдат развити с времето: да станеш добър специалист, ръководител, да се научиш да печелиш много. Но добрите специалисти са множество, а майката за детето е една. Съпругата за съпруга е една. И да бъдеш добра майка и добра съпруга е по-важно.
Половин беда би било, ако тези финансови гурута просто заработваха, както трупат пари екстрасенси, лечители, гадателки. Но такова „учене“ отнема у човека най-ценния и невъзобновим ресурс – времето. Време, което ни е нужно за проявяване на приятелство, любов, за общение с Бога. Макар че, от друга страна, какво общо имат с това тренингите? Ние сами себе си залъгваме. В страстността си сме готови да бъдем пленени. Да си спомним класикът: „Ах, да ме излъжат не е трудно, аз сам се радвам да бъда излъган“. Зад интереса към тренингите се крие духовната леност на хората. Те мислят, че ще прослушат един курс, и утре по чудесен начин всичко в живота им ще се промени. Не става по този начин. Затова не бива да се учудваме, че такива увлечения понякога завършват печално: хора се разболяват, разпадат се семейства, а успехът, дори да дойде, той е краткотраен, или пък изобщо го няма. Това е и доказателство, че подобни неща са суета.
Писанията на светите отци са пълни с разсъждения за вредата и опасността от сребролюбието, и човекът, дошъл току-що в Църквата и започнал да чете всичко това, нерядко стига до извода, че именно крайната бедност е идеалът за християнство. Така ли е в действителност?
Не съвсем. Наистина, за неофитите е изкушение, че те виждат в Църквата християни, които живеят с добри доходи, които не си отказват множество хубави неща. Това е особено болезнено, когато става дума за равнището на благоденствие на свещеника. Но вече говорихме, че парите сами по себе си не са нито добро, нито зло. Те са неутрални. А дали служат на доброто или на злото – зависи от нашето сърце.
Може ли да се молим Бог да ни даде материален просперитет?
Разбира се. Будистите имат една максима: щастлив е човекът, който е доволен от това, което притежава. Това е религиозен принцип, но в християнството той се разкрива по-дълбоко, защото християните изграждат напълно различни отношения с Бога. Ние се надяваме, вярваме и разбираме, че Бог знае нашите нужди. Не се грижи за утрешния ден – казва Господ в Евангелието (вж. Мат. 6:34). Тоест, не се тревожи прекомерно. Това ни най-малко не означава отмяна на молитвата за нашите нужди. Можем да молим Бога за всичко, което искаме, вярвайки силно, че от това Той ще ни даде само полезното.
Отношенията с Бога в християнството са личностни – същите, каквито са между родителите и децата. В нормалното семейство децата искат множество неща от родителите си, при това не получават много от исканото и не се обиждат, защото им се доверяват. Необходимо е само да разбираме, че нашите молби към Бога не са някакви глупави капризи, а наше сътрудничество с Него. И още е нужно да помним, че материално бедният човек може да бъде много богат, да има високо ниво на развитие, което се определя не от количеството вложени пари, а от това, какво човек може и иска да вмести.
Задължително ли трябва да се грижим за това да осигурим на себе си и на семейството си всичко необходимо? Когато някой с добра професия отиде да работи в храма, защото този път му се струва по-спасителният, като при това обрича на бедност децата си – той неправ ли е?
Тук се срещаме с нарушаване на най-важната заповед за любов към ближния (вж. Мат. 22:39). Такъв човек не изпълнява дълга си пред ближните, на него му е все едно, главното за него е, че както той самият си мисли, се спасява. Това е псевдодуховен подход: да се опитваме да скочим на Небето, без да имаме земя под нозете, да желаем да станем Ангели, без още да сме станали нормални любещи хора. В ада хората отиват поединично, когато удовлетворяват своята гордост, в това число и псевдодуховна. А в рая хората отиват в общност: чрез Църквата, чрез семейството.
Не трябва да създаваме за себе особени, „привилегировани“ условия за спасение. Господ казва, че няма любов по-голяма от тази, да положиш душата си за своите приятели (вж. Йоан. 15:13). Та нали това е казано не само за военните и спасителите. Това се отнася и за майката, която полага здравето, младостта, красотата си, за да износи, да роди и да отгледа дете. Това е и за бащата, който в пот на лицето заработва пари, за да се погрижи за семейството си. Това е и за порасналите деца, които се отказват от някакви свои житейски планове, за да се грижат за възрастните си родители. Апостол Павел пише, че който не се грижи за ближните, преди всичко за домашните си, той е по-лош от неверник (вж. 1 Тим. 5:8). С такива хора обикновено се и случва онова, което описахте току-що, така че техният път не е спасителен, а съмнителен. А ако човек истински изпълнява Божиите заповеди, най-често може да бъде видяно неговото напредващо развитие във всички страни на живота, и в материален план също. |www.eparhia-saratov.ru
Превод: Радостина Ангелова
