Къде обитава злото

otec-prof-zoran-krustich Представяме ви откъс от новата книга „Църквата и духът на времето (Теми на християнската социология)”, която вече е на българския книжен пазар. Авторът протойерей Зоран Кръстич е професор по канонично право и соци­ология на християнството в Православния богословски факултет на Белградския университет.

В навечерието на Рождество, на 16 декември, предстои и представяне на книгата в София. Повече подробности за изданието и за предстоящата премиера пред столична публика можете да откриете тук.

През дългата история на съществуването си юдеохристиянското предание не е изградило, или по-добре да се каже – не е формулирало прецизно учение за злото, което да можем да наречем демонология. За сметка на това пък в него е налице устойчиво и константно знание за това, че лукавият просто съществува и неговите дела са страшни и присъстват навсякъде през цялата история на човешкия род. Ако разлистим вестника – злото е там. Включим ли телевизора – пред нас само за една вечер ще преминат безброй много и произведени от болезнено развито въображение сцени на злото. То е за нас очарователно, страхотно привлекателно, застрашително и в същото време интригуващо.

Pompa diaboli изглежда мощно, натрапчиво и непобедимо. Това е опит, с който навярно всички ще се съгласят. Всеки от нас поне веднъж в живота си е имал повод, подобно на Христос, да извика: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ И всичко това може би дори не би трябвало да ни интересува, ако в това своеобразно прославяне на злото не участваха и християните. Между тях от време на време, а понякога и по-интензивно, също се разпространяват под формата на различни книги и дискове (подобно на т. нар. дигитален ангел [1], най-разнообразни апокалиптични „пророчества“, числото на звяра) страхът от злото и оповестяването на скорошни „страшни“ събития. Пророкува се какво ще се случи и кои са „сигурните“ знамения за тези събития. Вездеприсъстващ е не Бог, а дяволът, и той се вижда дори там, където всъщност го няма. Затова с право можем да поставим редица въпроси, произтичащи от такава ситуация: дали подобни разбирания са автентично християнски? Дали страхът е основно християнско чувство? Къде е люлката на злото и къде обитава то?

Обществените промени, или т. нар. преход, в който живеем, е всичко друго, само не и повърхностен процес. Той не е процес, който да обхваща само повърхността на нашето общество, а дълбоките му слоеве да остават незасегнати и спокойни. Напротив, той като вихър обхваща всичко, и дори дълбината на човешкото сърце. Старото изчезва, новото тепърва се проявява и не знаем дали то ще бъде по-добро или по-лошо от първото. Същото се случва и с вярващите хора, които не са имунизирани против обществените събития. Не е лесно да се живее в моменти на несигурност, на обществени промени и на криза. В тази обща несигурност трябва някъде да се намери опора, да се намери спокоен пристан в бурята. В такива ситуации обаче мнозина не са готови за по-задълбочено и по-същностно търсене, а посягат към най-опростените решения, към най-евтините и на пръв поглед най-ефикасни лекарства. Едно от тези „лекарства“ през цялата човешка история е бил религиозният и всяка друга форма на дуализъм.

Той предлага най-лесното тълкувание на обществените събития в сигурността на знанието за това, къде е доброто и къде е злото, заради успокоението на човешкото сърце.

Действителността се разглежда чрез противопоставянето на понятийните двойки: Бог–свят, душа–тяло, дух–материя, минало–настояще и най-накрая решаващата двойка ние–те.

Ние сме чистите, изрядните и сме на правия път, а те са олицетворение на многообразното зло. Ние, спасените, сме на страната на Бога, на душата, на духа, на славното минало. Те, проклетите, са направили лош избор и са на страната на света, на тялото, на материята, на безбожното настояще и затова трябва да изчезнат, за да се прояви нашата истина.

През историята религиозният дуализъм е чукал на вратата на Църквата по различни начини – под формата на гностицизъм, манихейство, иконоборство, богомилство и т. н. Когато не му се е отдавала възможността да влезе през входната врата, той спокойно и търпеливо е изчаквал времената на криза и през малката врата на уплашените човешки сърца е излизал на сцената във вид на добро и зло божество. А когато злото се обоготвори, в очите на последователите, в действителност, по-скоро бих казал – на жертвите на такова схващане, то настина приема „божествена“ сила и размери.

Сега въз основа на тези твърдения можем да се опитаме да дадем отговор на поставените въпроси. На първо място, религиозният дуализъм няма нищо общо с автентичното християнство. Дуалистите – и миналите, и настоящите, и бъдещите – никога няма да разберат Христовото Въплъщение и това, че Христос стана един от нас и живя между нас. За религиозния дуализъм това е невъзможен синтез и напълно неприемлива позиция, така че в действителност дуалистите просто не са способни да повярват в Христос, независимо от това, какво си мислят. Те вероятно могат да говорят за някакво добро божество, творец, демиург, но за въплътения Христос – абсолютно не.

Религиозният дуализъм сее страх и се храни със страх, като съзнателно или несъзнателно представя страха като основно религиозно чувство. Вярващите хора са хора, които се страхуват от злото – тази дуалистична аксиома и всеобща вяра, която произтича и се храни от страха, обикновено завършва в по-добрия случай с екстремизъм, а в по-лошия и краен вариант отива и крачка напред – към насилие и активна борба за унищожаване на световното зло, а това е фундаментализмът, разбиран като вяра в състоянието на война. „Който сее страх, рано или късно ще пожъне насилие“ [2]

Религиозният дуализъм е насочен както към историческите и обществени формации, така и към конкретни групи хора или индивиди. Злите исторически формации (глобалистки, капиталистически, комунистически, икуменически и т. н.) и всички, които, според дуалистите, по някакъв начин ги подкрепят, трябва да изчезнат в огъня, за да се прояви Истината. Без поражението на едните, няма прослава за другите. Затова дуалистите са най-често по-добри антиглобалисти, антикомунисти, антикапиталисти, антиикуменисти, отколкото добри християни. Тъй като те посвещават живота си на борбата против нещо или против някого, те никога не успяват да бъдат в живота си за някого или за нещо. Това, което в своя справедлив плам дуалистите трудно разбират, е нещо, което в същото време е и отговор на въпроса за мястото, където обитава злото.

Не е нужно някой да бъде унизен, за да се прослави Христос. Не е нужно да победим някого другиго, за да бъдем по-добри християни, освен самите себе си. Доброто и Христос са ценности сами по себе си, те в действителност са тъждествени и тяхното проявяване не предполага първо унищожаването на злото в историята. Нашето сърце е арена на тази борба и тук автентично вярващите хора водят невидима борба. Неевангелското прехвърляне на злото от нас към някои други хора или обществени формации е преди всичко нехристиянско, но може да бъде и обществено опасно, защото води до екстремизъм и в крайния случай – до насилие. Автентичната евангелска християнска вяра се основава на факта, че Христос вече е победил света със Своето смирение и Възкресение и че тази победа ние вече наследяваме. До окончателната победа Христос ни казва да не се страхуваме, а така да светне светлината ни пред човеците, че като видят добрите ни дела, и да повярват и да прославят небесния наш Отец.


Бележки

1. Микрочип, продукт на най-нови нанотехнологии, който заменя личните документи и се имплантира в кожата – бел. прев.
2. Mardešić, Ž. Rascjep u svetome… s. 863.

 

Превод от сръбски: Свилен Тутеков

 

Из книгата “Църквата и духът на времето” на протойерей Зоран Кръстич, София 2016 г.

zoran-krustich_kniga

Близки теми: