Не съдете?…

Размисли за една проста евангелска заповед, която кой знае защо ни е толкова трудно да изпълним

Защо християнството толкова категорично ни забранява да осъждаме ближния? Та нали хората осъждат другите не за някакви заслуги и добродетели, а за безнравственото им поведение. Или, казано на езика на християнската аскетика — за греховете им. Но нима според Църквата грехът не заслужава порицание?

Престъпление без наказание

Имануел Кант казвал, че повече от всичко на този свят го поразява гледката на звездното небе над нас и нравствения закон вътре в нас. Този закон на съвестта е универсален за цялото човечество и не зависи от културните, национални или религиозни разлики между хората. Стремежът към добро е също толкова естествен за всекиго от нас, колкото и способността ни да мислим, да говорим или да ходим на два крака. Ето защо заповедите “не убивай”, “не кради”, “не пожелавай жената на ближния си” не са кой знае каква изненада дори за човека, който тепърва започва да се запознава с живота на Църквата. Но виж, евангелската заповед за неосъждането предизвиква много често недоумение и цял куп въпроси.

Та нали ако някой общински чиновник си купи разкошна кола, чиято стойност е равна на заплатата му за двайсет години непорочна служба, ние осъждаме съвсем не любовта му към качествената и удобна техника. Жененият мъж, който върти любов извън семейството си, е осъждан от познатите му не за това, че той е примерен баща, а пропилият се саксофонист – съвсем не за майсторското си владеене на музикалния инструмент. Нито един критик, дори най-пристрастният и недоброжелателният, няма да седне да порицава някого за неговите добри и полезни дела. Повод за осъждане може да бъде само безнравственото поведение, лошата постъпка или престъплението.

Но защо в такъв случай Църквата толкова настойчиво призовава християните да не осъждат никого нито на дело, нито със слово, нито дори с мисъл? Та нали много често се случва така, че някой върши лоши неща пред очите на всички и дори у най-наивния алтруист и романтик не могат да възникнат съмнения в неговата греховност.

В повечето традиционни религии осъждането е било норма. В древен Израил, например, благочестивите юдеи е трябвало да пребиват с камъни грешниците, хванати в съпружеска изневяра. А в онези мюсюлмански държави, където основа на правото е шериатът, отсичат и до днес ръце за кражба, пребиват с камъни неверните жени… От гледна точка на обикновената човешка логика това е разбираемо: престъплението изисква наказание, а грехът — възмездие.

И все пак евангелският принцип на отношението към грешниците противоречи решително на тази логика. Със земния Си живот Христос е показал на хората онази норма на човечността, към която сме призвани всички, и затова всяка постъпка на Христа, описана в Евангелието, е еталон за човешко поведение.

И какво казва Евангелието за отношението на Христос към грешниците? Само едно: че Той не ги е осъждал, а се е отнасял към тях с любов и жалост. Христос не осъдил жената, хваната в прелюбодеяние (Йоан 8:11); не осъдил жителите на самарянското село, отказали да Му предоставят храна и подслон (Лук. 9:51-56); и дори Юда, дошъл, за да Го изпрати на мъчителна смърт, Господ не изключил от числото на Своите приятели (Мат. 26:50). Нещо повече: първият човек, когото Христос въвел в Рая, бил покаялият се бандит и убиец, разпънат за греховете си (Лук. 23:32-43).

Евангелието споменава само една категория хора, заслужили рязкото осъждане на Христос. “Змии” и “рожби ехиднини” Господ нарекъл първосвещениците, книжниците и фарисеите. Това бил религиозният елит на еврейския народ — тоест именно онези хора, които се смятали за упълномощени да съдят грешниците.
Тогава каква е причината за това парадоксално отношение към грешниците в християнството и защо в православието всяка негативна оценка за дори очевидно съгрешилия човек се смята за тежък грях? За да отговорим на този въпрос, трябва първо да си изясним едно нещо: как всъщност се разбира грехът в православието?

Принципът на далекогледа

На гръцки думата за грях е “амартия”, което буквално означава “пропускане на целта”. Преди грехопадението всяко действие на човека е имало за цел да изпълни

благата воля Божия за него самия и за света около него. Но когато човекът отстъпил от своя Създател, тази висока и ясна цел била засенчена от множество други, дребни и противоречиви. Всичките му свойства и способности си останали същите, но той започнал да ги използва по неподходящ начин. Така стрелецът с помътено зрение е способен да опъне както и преди тетивата на своя лък и да изпрати стрела, но къде точно ще отиде тя — това вече е голям въпрос. Най-вероятно един такъв сляп изстрел ще се окаже именно “амартия”, тоест неулучващ целта.

Ето какво пише за това преп. Симеон Нови Богослов: “От времето на Адамовото престъпление са повредени всички естествени сили на човешкото естество, тоест умът, паметта, въображението, волята, чувството… Повредени, но не унищожени. Затова човекът може да разсъждава, но не може да разсъждава правилно; може да действа, но действа неразумно. Поради тази причина всичко, което той мисли и измисля, което крои и предприема, на което съчувства и от което се отвращава, е криво, калпаво, погрешно”.

Казано с други думи, грехът в православието се разбира като неправилно, ненавременно и не на място реализиран импулс на човешката природа, който сам по себе си е напълно здрав, но, бидейки употребен не както трябва, е станал вреден и опасен за човека. Грехът на осъждането не е изключение от това правило. В основата му лежи все същият предизвикал изумлението на Кант морален закон на човешкия стремеж към добро. Създавайки човека безгрешен, Бог е вложил в природата му съвестта като способност да различава доброто и злото — и омраза към греха като защитна реакция при сблъсък със злото.

Затова когато първите хора се съгласили в райската градина с внушенията на сатаната и вкусили плодовете на забраненото дърво, те не станали жертви на измама или на собственото си невежество. Грехопадението било съзнателен акт, с който те нарушили Божията воля и гласа на своята съвест.

Отпадайки от Бога, човекът изгубил Рая — но тази своя естествена способност да разпознава злото и да мрази греха той запазва и до ден днешен. Наистина, с едно печално уточнение: след грехопадението човекът вижда отчетливо злото, но само при другите хора, и мрази единствено чуждите грехове. Тъкмо тази нагласа поражда онова отношение към околните, което православната традиция нарича “грях на осъждането”.

Нашата зле използвана от нас способност уголемява сякаш с чудовищен далекоглед пред очите ни всички недостатъци на заобикалящите ни хора и техните зли дела. Но когато през същия този далекоглед ние се опитваме да погледнем себе си, той също толкова безмерно смалява собствените ни грехове, правейки ги в нашите очи дребни, нищожни и незаслужаващи внимание.

Какво знаем за другия?

Парадоксът на греха на осъждането е в това, че когато се наемаме да съдим за недостатъците и греховете на другия човек, ние в действителност съдим себе си, въпреки че обикновено не подозираме това. Осъждайки някого, ние установяваме някаква морална летва за оценяване на човешкото поведение – летва, под чието ниво и самите ние нямаме право да слизаме. Осъждайки, да речем, в душата си грубия шеф, който крещи на подчинените си с повод и без повод, ние с това определяме и за себе си категоричната недопустимост на едно такова поведение. И въпреки това, връщайки се след работа у дома, ние можем веднага да излеем яда и раздразнението, натрупани през деня, върху нашите близки, които нямат никаква вина. И затова осъждането, което през деня е било насочено към несдържания шеф, сега вече с пълно право трябва да бъде насочено към самите нас. Тъй се проявява един удивителен закон на духовния живот, който преп. Йоан Лествичник формулира по следния начин:

“Ако наистина е вярно това, че “с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” (Мат. 7:2), то, разбира се, за каквито грехове съдим ближния, в същите тези грехове ще изпаднем и ние; и точно така и става винаги”.

Причината за тази сурова зависимост е в това, че в другия човек ние намираме и осъждаме само онези греховни склонности, които присъстват в самите нас, дори ако в действителност тези склонности съвсем не са му присъщи.

Ние не виждаме душата на този човек, не познаваме вътрешния му свят и затова много често приписваме на чуждите постъпки онова значение, което ни подсказва собственият ни греховен опит. Така например, виждайки човек, който влиза нощем в денонощен магазин, бандитът може да го вземе за свой колега, решил да ограби заведението. Пияницата, гледайки все същия този закъснял купувач, ще реши, че онзи се е домъкнал за поредна порция “пиячка”. Развратникът ще си помисли, че този човек отива при своята любовница и иска да ѝ занесе цветя и шампанско. Всеки от тях съди според собствените си представи, обусловени от собствената му склонност към един или друг вид грях. А всъщност този човек е отишъл само да купи мляко за болното си дете…

Е, и какво струва този наш съд? Та нали всичко, което можем да знаем за другия, до голяма степен се вписва в тази печална схема: ние виждаме само повърхността на чуждите дела, но изобщо не си представяме техния смисъл и вътрешна мотивация. Наблюдавайки чуждите постъпки, ние наивно се опитваме да дадем справедлива оценка на хората, които са ги извършили. Но не така съди Бог, Който гледа не делата, а сърцето на човека, знае всички обстоятелства на неговия живот, движенията на неговата душа, и съвсем по друг начин оценява дори онова, което в нашите очи е несъмнен грях.

“О, зле е постъпил…”

“Мрази греха, но обичай грешника” — такъв е принципът на православната аскетика, който ни забранява да отъждествяваме човека със злите му дела. Но дори омразата към чуждия грях може да се окаже духовно опасна. Та нали онзи, който обича да разглежда поведението на другите, рискува чрез осъждането на греховните постъпки неусетно да изпадне в осъждане на човека, който ги извършва. В Древния Патерик се споменава поучителен случай от този род:
“Един старец със свят живот, като разбрал за някакъв брат, че е изпаднал в блуд, рекъл: “О, зле е постъпил”. След известно време Ангел донесъл при него душата на съгрешилия и казал: “Виж, този, когото ти осъди, умря; къде ще наредиш да го поместим — в Царството или в мъката?” Потресен от това, светият старец цялото останало време на своя живот прекарал в сълзи, покаяние и безмерни трудове, молейки се Богу да му прости този грях”. Старецът осъдил не брата, а само постъпката му, но Господ му показал колко недопустим е дори този привидно благочестив и праведен съд.

Грехът заслужава омраза — но всеки, който желае собственото си спасение, трябва да се научи да мрази греха преди всичко в самия себе си.
А за чуждите грехове и правилното отношение към тях авва Доротей пише следното:

“Наистина се случва някой брат да върши грехове; но той има добро дело, което е по-угодно на Бога от целия му живот — а ти го съдиш и осъждаш, и обременяваш душата си. Дори и да му се е случило да се спъне, то откъде знаеш колко се е подвизавал и колко пот и кръв е пролял преди да съгреши? Бог вижда неговите скърби и трудове преди прегрешението и го помилва. А ти познаваш само това прегрешение и докато Бог го помилва, ти го осъждаш и с това погубваш душата си. Откъде да знаеш колко сълзи е пролял може би той за това пред Бога? Ти си видял греха му, а покаянието му не си видял”.

Синдромът “Паниковски”*

Дори един много мръсен човек може да се почувства чист и спретнат, ако срещне някой клетник, още по-мръсен и дрипав от него. Проблемът е в това, че нашата повредена от греха природа постоянно се стреми към самоутвърждаване за сметка на другия човек, когото смятаме за по-долен, по-лош, по-греховен от нас. И още една вратичка за този болен стремеж ние често намираме в словата на Новия Завет за изобличението на греха: Изпитвайте, що е благоугодно Богу. Не участвувайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги (Еф. 5:10-12). На пръв поглед — пряка санкция за осъждане на чуждите грехове, подкрепена от авторитета на Светото Писание. Но не си струва да избързваме с изводите. Преди да се заемат с изобличаване на чуждите грехове, всички стремящи се към подобен вид дейност би трябвало първо да се запознаят с размислите на духовно опитните подвижници по този въпрос:

“Подлъгани от лъжливо разбиране за ревността, неблагоразумните ревнители смятат, че като ѝ се отдават, те подражават на светите отци и светите мъченици, забравяйки, че самите те са не светци, а грешници. Ако светците са изобличавали грешниците и нечестивците, то те са го вършели по заповед Божия, по задължение, по внушение на Св. Дух, а не по внушение на своите страсти и на демоните. Който се осмели по своя воля да изобличава брата си или да му прави забележка, показва ясно, че смята себе си за по-благоразумен и по-добродетелен от изобличавания, а всъщност действа, подбуждан от страстите си и прелъстяван от демонични помисли”, пише св. Игнатий (Брянчанинов).

А ето думите на св. Филарет Московски: “Да казваме истината е хубаво нещо, когато го правим по задължение или от любов към ближния, ала трябва да го правим, доколкото е възможно, без да осъждаме ближния и без да се гордеем и превъзнасяме като такива, които уж по-добре от другите знаят истината. При това трябва да познаваме хората и обстоятелствата, за да не изкажем вместо истината хулене, и вместо мир и полза да не създадем вражда и вреда”.

Не е трудно да забележим, че двама от най-авторитетните учители на нашата Църква, живели през втората половина на XIX век, независимо един от друг изказват практически една и съща мисъл:

Не трябва да изобличаваш грешниците, ако не си специално призван за това от Бога и не си пречистил сърцето си от страстите.

Но ако се обърнем към древните отци, ще видим, че тяхното мнение за неуместността на изобличаването на чуждите грехове ще бъде още по-категорично:
“Никому не посочвай някакви негови недостатъци, поради никаква причина. …Не укорявай брата си, па ако ще и да си го видял да нарушава всички заповеди, защото инак сам ще попаднеш в ръцете на враговете си” (преп. Антоний Велики).

“Скрий греха на съгрешилия: така и на него ще му придадеш бодрост, и теб ще подкрепи милостта на твоя Господ” (преп. Исаак Сириец).

“Никого не укорявай, защото не знаеш какво ще се случи с теб самия… Изречи дума на утешение към небрежната душа, и Господ ще подкрепи сърцето ти” (преп. Ефрем Сириец).

“Веднъж братята попитали преподобния Пимен Велики: “Авва, трябва ли, като видим прегрешението на брата, да си замълчим и да скрием греха му?” “Трябва – отговорил преподобният Пимен. – Ако покриеш с мълчание греха на брата ти, то и Бог ще покрие с мълчание твоя грях”. “Но какъв отговор ще дадеш на Бога за това, че когато си видял грешник, не си го изобличил?” – попитали аввата отново, а той отвърнал: “Ще кажа: “Господи! Ти си заповядал първо да извадим гредата от своето око и чак след това да вадим сламката от окото на брата си – и аз изпълних Твоята заповед”.

И ако по въпроса за изобличаването на грешниците ние не искаме да подражаваме на Пимен Велики, то с голяма вероятност рискуваме да се уподобим на Паниковски, който изобличавал счетоводителя Берлага и тихо се радвал на това, че на света има личности, още по-жалки и нищожни от него самия.

Онова, което е най-трудно

Когато по време на една изложба душевноболен човек полял с киселина и надупчил с нож картина на Рембранд, никому не дошло на ум да се усъмни в художествените достойнства на обезобразената картина. Всички разбирали, че дори в този повреден вид тя пак си остава безценна творба на велик художник. Затова не я изхвърлили на боклука, а я реставрирали особено грижливо, стараейки се да спасят оцелелите фрагменти и да възстановят унищожените. Едно такова благоговейно отношение към шедьоврите на изкуството е разбираемо дори за неспециалист и не изисква специални коментари.

Но нали по същия начин и всеки човек е велика творба Божия, макар и повредена от греха и дявола, но все пак прекрасна и чиста в своята основа! И дори фактът, че той сам се поврежда със собствените си грехове, не е основание да го осъждаме. Би ли могъл някой да осъжда инвалида за неговата сакатост, дори ако знае, че краката му са измръзнали, докато е бил пиян? Навярно може, но само в случай, че самият съдник има заледено от мраз сърце.

Преп. Йоан Лествичник пише: “Дори ако си видял някого да съгрешава по време на самото излизане на душата от тялото, ти пак не го осъждай; защото Божият съд е неизвестен на хората. Някои са изпадали явно в големи грехове, но са извършвали тайно големи добродетели; и онези, които са обичали да им се присмиват, са се излъгали, тичайки след дима и не виждайки слънцето”.

За съжаление, в света има страшно много зло. Ето защо можем да тичаме след дима на чуждите грехове цял живот, въпреки че той ни е даден съвсем не за това.
В приказката на френския летец Антоан дьо Сент-Екзюпери самотният крал казва на Малкия Принц удивителни думи:

“…съди самия себе си. Това е най-трудното. Да съдиш себе си е много по-трудно, отколкото да съдиш другите. Ако успееш правилно да съдиш себе си, значи си наистина мъдър”.

Християнство зове хората именно към тази мъдрост – да се научим да осъждаме само собствените си грехове, оставяйки чуждите грешки и несъвършенства на праведния и милостив съд Божи. | Foma.ru

* Паниковски – герой от романа “Дванадесетте стола” на Иля Илф и Евгений Петров, дребен мошеник. Бел. прев.

Превод: Андрей Романов