Нямам си човек…
Купих си един билет от лотарията. От онези, които се търкат. Предложи ми го продавачката в супермаркета и аз на шега го взех. Нали всички вярваме в късмета и щастието, и всички останали бездушни утопии. Взех билетчето и го пуснах в торбата с покупки. Отправих се към изхода, където трябваше да си отключа багажа и да продължа към къщи. Мрежестото шкафче се заключваше с монети от 50 ст. И както винаги щях да пусна тези стотинки на човека в инвалидната количка, който проси пред супермаркета. Тогава се замислих, дали ако спечеля от лотарията, няма да мога да се погрижа за този човек, да му помогна да не проси повече, да намери лекар, който да го лекува, да се погрижа за насъщните му нужди, за прехраната, облеклото, рехабилитацията му…
Тези мисли бързо се загнездиха в съзнанието ми под формата на реални образи, като късометражен филм, който се прожектира пред очите ми. Но в същото време ми припомниха и онази случка от Евангелието според Йоан за изцеления болен в къпалнята във Витезда. Човек, носещ своята физическа немощ повече от 38 години (един цял живот в онези времена) в очакване на изцеление. И не толкова чудото, което извършва Спасителя над него, ме впечатлява винаги, когато се сетя за този библейски разказ, колкото разговора между Христос и болния. Един кратък, но необичаен диалог. Когато Иисус се приближава до него, му задава въпроса: „Искаш ли да оздравееш?“, Той не получава категоричния и очакван отговор: „Да, Господи, искам да оздравея“. Онзи човек, който през по-голямата част от съзнателния си живот страда от тежко заболяване, посочва съвсем друг проблем, който е много по-сериозен от физическата немощ: „Нямам си човек, който да ме спусне в къпалнята, когато се раздвижи водата.“ Този отговор измества значително акцента от темата за болестта и изцелението, пренасяйки ни към въпроса за другия и по-точно за неговата липса.
Самотата е много по-тежка присъда от физическата немощ. Ние много рядко се замисляме, че хората около нас не изпитват просто глад за храна, нужда от дрехи, медицинско обслужване, те изпитват потребност от човек, от живо личностно присъствие, от общуване и разбиране. И когато човекът отсъства, липсва, няма го, неговото място много лесно се заменя от недъг, болест, страдание, което изпълва ежедневието и живота на самотника. Болният от евангелския разказ не просто няма помощник, който да го спусне в лечебния извор, той няма никого и неговият живот е ограничен от надеждата вече не за изцеление, а за човек, който да дойде и да сподели неговото страдание, да олекоти мъката му, да осмисли живота му. Едно безкрайно и мъчително очакване, граничещо с отчаянието. Животът без другия/другите е живот в безвремие и безтегловност. В съзнанието на самотния човек се настанява мисълта за болестта и смъртта като изход и бягство от самотата.
И тук, в лицето на болния от евангелския разказ, можем да разпознаем десетки хора, които са около нас, които виждаме всеки ден, които формално уважаваме и равнодушно подминаваме, за чието страдание не желаем да поемем отговорност, защото все бързаме (към дома, телевизията, интернет, социалните мрежи и мобилни приложения), а това ще ни обремени. Протоколно посягаме към дребните монети в джоба си, към нищожните дарителски SMS-и, към мнимата благотворителност, която сякаш трябва да удовлетвори чувството ни за изпълнен граждански и християнски дълг. И това правим бързо и едва ли не прикрито, за да не стигне до съзнанието и съвестта ни, че това е нещо толкова нищожно, че сме твърде далеч от хората, които просят или са в крайна безизходица, от реалните им проблеми, от насъщните им ежедневни потребности, че това са хора, които са преди всичко сами, останали на произвола на съдбата. Оправдаваме се с липса на възможности, сякаш само парите могат да решават проблеми и то само ако ги имаме в изобилие и излишък.
А тези хора са около нас. Очакващи не толкова дребните спомоществователни „жертви“, не торба с храна или топъл пуловер, очакват нас – да влезем в живота им, да споделим мъката, страданието, самотата им, да запълним празнотата, която зее в тях. И това може да бъде болната съседка, инвалидът, който продава цветя до подлеза, вдовицата от горния етаж, просякът пред супермаркета, детето без родители, отглеждано от баба си. Те нямат човек, не просто който да ги нахрани, облече, да им плати сметките, те нямат човек, чието присъствие да измести болестта, страданието, самотата, унинието. И ние не можем да се оправдаваме с липсата на големи финансови ресурси, когато виждаме около нас хора, чиито потребности не се измерват само в материални стойности.
А тези хора често пъти са оставени на произвола. Държавната бюрократична машина възприема хората в неравностойно положение като ЕГН-та, имена и данни в списъци, за които трябва да се отделят пари по равно, солидарно с бюджета, но не и солидарно с реалните нужди.
Един митрополит преди време заяви, че социалната помощ и грижа са задачи на социалното министерство и отделите за социални грижи, а не на Църквата. Тогава се замислих как, за жалост, някои представители на духовенството превръщат Църквата в министерство на требите и ритуалите, а не в лечебница, където да се полагат духовни грижи. Но и Църквата все пак сме всички ние…
Оправданията, които много пъти даваме и пред себе си и съвестта си, често са своеобразно бягство. По-лесно е да подминаваме тези хора, да отговаряме едносрично на техни въпроси, да не влизаме в тяхното полезрение, за да не би да поискат нещо от нас. Много по-трудно е да се поставим на тяхното място, да влезем в ежедневните им битки, да погледнем света през техните очи. Какво ще видим и дали ще можем да го понесем? Затова не мислим за всичко това, а предпочитаме да се правим, че това не се случва пред нас и около нас. Затова и се оправдаваме с липсата на финансови ресурси и едва ли не гарантираме пред себе си, че ако забогатеем, ако изтъркаме печалбата на лотарийното билетче – ще можем да променяме света. Не! За тази промяна не са ни необходими финанси, нито пък ако ги получим, обезателно ще бъдем адекватни в състраданието. Ако днес ние не говорим езика на болните, страдащите, онези, които имат нужда от помощ, внимание, утеха, кое ни гарантира, че когато имаме финансов ресурс, ще проговорим на техния език? Няма ли тогава пропастта помежду ни да стане по-голяма?
Днес ние сме призвани да продължим диалога между Христос и болния от Витезда с въпроса „Искаш ли да не бъдеш сам?“. Ако наистина възприемаме себе си като хора, стремящи се да водят християнски живот, не би следвало да се страхуваме да зададем този въпрос, и не само да го зададем, но и да продължим диалога според нуждите на нашия събеседник. А способни ли сме?
* * *
Билетът, който купих, не се оказа печеливш…
Инвалидът, който просеше всеки ден пред супермаркета, днес го нямаше…
Нас ни няма…
