Покаянието винаги е лично дело
– Прости ми! – Бог ще прости, и аз прощавам! – колко пъти този диалог ще звучи в Неделя на прошката: неделния ден преди началото на Великия пост. Това е отзвук от достатъчно древна традиция, когато монаси, желаещи да отделят по особен начин поста преди светлия Христов празник, напускали манастира, за да извършат молитвени трудове, и не знаейки дали ще се срещнат отново, се помирявали един с друг, като молели за прошка.
Сега почти никой от християните не отива в пустинята за молитвени подвизи, но в деня преди започването на Великия пост всички си казват един на друг: „Прости ми“.
И в много отношения това стана формалност, заради формата се изгуби съдържанието.
Но традицията за молене и даване на прошка има още по-„древни“ корени: „… ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат. 6:14-15). Именно този евангелски откъс бива и прочитан по време на Литургията в Неделя Сиропустна.
Ако сме обидени на някого, не си струва да чакаме определен ден, за да премахнем тази обида, необходимо е веднага да прощаваме и да искаме прошка. Както ни казва Свещеното Писание: „… ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си…“ (Мат. 5:23-24). В Евангелието не е казано, че е важно да дочакаме някой определен сакрален ден. А ние, съвременните хора, чакаме такъв ден, за да решим веднага всички проблеми. Получава се наистина твърде утилитарен подход.
Оттук е и практиката с масовите молби за прошка – в есемеси, в месинджъри. Нещо подобно на практиката за разпращане на онлайн картички валентинки, които хората си разменят без абсолютно никаква цел.
Прошката, както и покаянието, включват в себе си елемента на вътрешна промяна. Съществуват две сходни думи, изразяващи примерно идентично значение – „прости“ и „извинявай“. На пръв поглед сходни, те имат същностно различие. „Из-винявай“ – означава „Изведи ме от вината, направи ме невиновен“, казано по друг начин: „Хайде да смятаме, че не съм виновен пред тебе“.
Така фразата „Е, тогава извинявайте“ – e по-скоро не признаване на вината, а признаване на факта на ситуацията, където е нужно да се оправдаеш някак – тоест хайде да смятаме станалото като че не е било. А думата „прости“ носи малко по-различно значение – в него е включен аспектът на покаянието.
„Да, признавам вината си, ВИНОВЕН съм – приеми ме такъв, какъвто съм, ще положа усилия да се поправя“.
Затова ние молим от Господа именно прошка, а не извинение. Тъкмо поради тази причина в древния прокимен, изпълняван на Литургията на Преждеосвещените Дарове, отслужвана само през Великия пост, се цитира 140-ти псалом: „… не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извинение грешни дела, заедно с людете, които вършат беззаконие…“.
Но все пак неслучайно в църковната традиция последната неделя преди поста се нарича Неделя на прошката. Ако вземем енорията, в която енориашите се познават помежду си, то да поискаш прошка в навечерието на Великия пост от своите ближни на семейно, енорийско равнище – смятам, че е добра практика. Може би човек не е и забелязал, че е обидил някого, например, а обидата е налице, тогава е важно да помолиш за прошка.
Същото е и в семейството – нали сред близките възникват обиди, неразбории. И в този ден Неделя Сиропустна, молейки искрено за прошка един другиго, всички членове на семейството извършват определено духовно умиряване, което помага да се разрешат някои семейни ситуации: в този ден е по-лесно да поискаш и да дадеш прошка.
Масовото разпращане на съобщения в социалните мрежи не води до нищо добро.
Ако в този ден ви звънят с молба за прошка – това е лично общуване. Звъни, например, приятелка от училище или съседка – необходимо е да приемеш и да простиш.
А ако ви засипват със съобщения в месинджъра, не трябва да реагирате на тях. Както и на публичните „покаяния“ във фейсбук.
Ако в дискусия с някого си преминал границата, отговорил си грубо, по-добре е да напишеш лично съобщение на човека за това. Покаянието винаги е лично дело.
Ако прошката е дело лично, за какво тогава в храмовете в Неделя Сиропустна съществува чинът на опрощаване и първо духовниците измолват прошка един от друг, а след това я разменят с енориашите? Поради каква причина? Съгласно заповедта, която ни е дадена, сме призвани да обичаме всеки човек, а вместо това с него „общуваме едва-едва“, защото той не ни е интересен.
Ние искаме от хората прошка поради това, че не ги обичаме истински. Интересуваме се единствено от собствената ни персона и от онези хора, които са ни нужни в конкретния момент. Тоест – ние сме против хората и в Неделя на прошката за нас е полезно да почувстваме това.
Важно е да се постараем да усетим този момент, липсата на любов в себе си да приемем като факта на нашето несъвършенство.
Сигурно е дръзко, но би ми се искало да помоля за прошка от името на всички свещеници, понякога за това, че ние – деца на същото това общество, на същите училища и дворове – сме поели върху себе си непосилния товар на иноприродното служение. Служение, в което не можеш да бъдеш достоен. Понякога пък просто заради това, че не съответстваме на критериите на обществото, стоейки пред него като пред съдилище.
Простете на нас, вашите свещеници, всеки на своя духовник: на скромния монах от манастира и на белокосия протойерей от малкия селски храм, на важния архимандрит и на доскорошния випускник на семинарията с бяло кръстче върху коприненото расо. Всички ние принасяме пред Престола Безкръвна жертва за себе си и за целия надяващ се свят.
Ангелското служение не прави ангелска човешката природа – ние биваме уморени и раздразнителни, алчни и жестоки, нали фелонът не предпазва от страсти и изкушения. Но падайки, се стараем да се вдигнем по-бързо, за да можем, при ранните лъчи на изгряващото слънце, да възнесем молитва от всички към Слънцето на Правдата: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко”. Ние нямаме нищо по-голямо и по-висше, което бихме могли да дадем на света от това, но именно от него най-много се нуждае светът. | www.pravmir.ru
Записа: Оксана Головко
Превод: Радостина Ангелова
