Смирение само на думи
Какво съвременният човек разбира под понятието „смирение“ в свят, в който е добре да имаш свой пиар, в който себеизтъкването е важно „качество“. В свят, в който на смирения се гледа като на нещастен и изолирал се от другите човек, който не е постигнал нищо значимо в живота си, как обществото да разпознава смирението като ценност?
Но смирен ли е наистина човекът, който не се е потрудил старателно, за да завърши дадено дело? Признаването на личните усилия означава ли и рухване на духовността? Смирение ли е да си сив човек, без ярки дела и копнежи? Никога да не си пожелал да изкачиш високи върхове, да се влюбиш, да живееш интензивно… Смирение ли е да говориш презрително за всички твои дарби и по този начин да караш другите около теб да се чувстват задължени да ти повтарят непрекъснато колко си ценен?
Кое смирение е автентично? Онова, което не изисква специално усилие, защото е плод на степента, в която осъзнаваш общата човешка участ. Това е увереност за реалността на смъртта като мяра за живота. Разбира се, автентичното смирение не е равнозначно на оттегляне от всичко, което може да направи живота ти по-красив и цветен, а е осъзнаване, че никой не е постигнал нещо напълно сам. Зад учения, който е направил уникално, невиждано досега откритие, стоят огромен брой хора, които са дали своите знания през вековете и са му позволили да стъпи върху тях, за да построи и той едно по-горно стъпало. Зад спортиста, който заема първо място, стои семейството, което го е подкрепило, един или много треньори, които са го ръководили, група от физиотерапевти и лекари, които са се грижели за него, както и спомощестователи. Съществува и талантът, който може да притежава, но за който не е допринесъл повече от човек, който се е оказал по рождение в инвалидна количка.
Ако вярваш в своето непоклатимо всемогъщество, може много да си успял в дадена сфера, но в друга област на живота ти рано или късно ще се случи така, че да страдаш болезнено и да претърпиш непоправими загуби. Защото егоизмът е тъмница за човешката природа. Този, който е безразличен към другите, в крайна сметка е погубен човек, защото развива едностранчиво само някои свои черти или активности, например външния вид или икономическия успех. Това лъжеусещане е непоносима изолация.
Егоизмът е състояние на паника пред безкрайните измерения на милиардите галактики и на микроскопичните величини на нанометрите на ДНК-спиралата.
Егоизмът е опасна и смъртоносна болест на човешката природа. Той, противно на разпространеното мнение, не дава възможност на нашия Аз да се прояви. Тъкмо напротив – оковава го в дебели вериги.
Презрителното отношение към другите хора не представлява израз на сила и сигурност, както мнозина си въобразяват, а е симптом на вътрешна увреденост, трагична загуба на способността да проявяваш нежност; израз на вътрешна пустота, липса на вътрешна динамика.
Роптаенето срещу другите е форма на егоизъм, която не винаги е лесно разпознаваема. Това е да се затвориш в микрокосмоса на самосъжалението, да изпитваш непрестанно разочарование от другия. Търсейки алиби за проблемите си в лошите условия или в съдбата, отказваме да търсим решения, за които трябва да се потрудим. Затворени в нашето саморъчно изработено нещастие, хедонистично предъвкваме отрицателните събития, които сме преживели. Бидейки диктатори на нашето малко царство, не позволяваме на никого да постави под съмнение тълкуванието, което ние самите даваме на нашето нещастие.
Човекът с негативна настройка към света и конкурентен дух иска да покаже своето превъзходство над другите. Те са възприемани като противници, които трябва да бъдат преодолени.
Истинското смирение обаче не е плод на безсилие, а е съзнателен избор. Когато се превръща в дълг, то губи своята автентичност и изглежда карикатурно. Един смирен само на думи човек не подозира колко далеч се намира от добродетелта. Той смята, че смиреномъдрието се изчерпва във външни правила на изразяване и поведение. Затова с прецизно старание се занимава с повърхностни неща, които засягат външната естетика на отношенията. Тук истинският смисъл на смиреномъдрието, който засяга разбирането на литургичното съществуване на човека (чиято основа е общението между личности), се опорочава, изчерпвайки се в търсене на изтънчени стратегии на поведение, които увреждат автентичността на отношенията.
Когато фарисеят идва в храма, той се обръща към хората с искрената увереност, че може да ги поучи. Неговото дългогодишно занимание и обиграност в спазването на религиозните задължения му създава лъжеусещането, че той има живо общение с Бога и може да се обърне към Него заради значимите дела, които е извършил. Ето че фарисеят е загубил критерия за реалното духовно състояние, в което се намира.
В основата на смирението е разбирането за мярка във всичко. То търси мъдростта, където и да се крие тя. Радва се на всяка красота, без да изисква да я притежава.
Автентичното смирение е елемент на евхаристийния начин на живот. Това означава, че мога да се радвам с Бога, да пирувам, да празнувам за всичко, което Той ми е дал пряко или косвено. Мога да се радвам на всяко материално или духовно събитие, без да губя връзка с другите хора.
Всеки мой успех е възможност да се свържа с хората и да се докосна до Бога все по-дълбоко. В противен случай успехът ще се превърне в огромна пропаст, която ще ме обрече на отчуждаване от другите и от Бога.
Смирението не изисква специално усилие, а е последица от мъдростта. Смирението на мъдрия човек идва от прозрението, че истината не е индивидуално завоевание, а се създава във взаимодействието между личности. Мъдрият Сократ е произнесъл знаменателните думи: „Аз знам, че нищо не знам“, не със смирение само на думи, а разбирайки в мъдростта си безграничното поле на знанието и познавателните граници на човека.
Старецът-подвижник казва: „Аз съм най-лошият измежду грешниците”. Това не е смирение на думи, а осъзнаване на личната немощ в течение на неговата дългогодишна аскеза. Той е автентичен, защото изразява онова, което чувства. Той е смирен, но не и неуспял и депресиран човек, тъй като никога не е разчитал на собствените си сили, а на Божието благоволение. Той е преживял невероятния и неизказан опит от срещата с Божията благодат, и небето му е явило своята красота, както звездното небе явява своето величие там, където не пречат светлините на града.
Текстът е публикуван със съкращения
Превод: Константин Константинов
