Сърцето във византийската мистика
Много рано първобитният homo erectus осъзнал в себе си функцията на сърцето и го отъждествил със самото присъствие на явлението живот, оценявайки по този начин екзистенциалната му стойност в нейния истински мащаб. Но тъй като първобитните в Мексико смятали слънцето за източник на живота, принасяли му в жертва, по съображения не религиозни, а магически, кървящи човешки и животински сърца. По този начин искали да постигнат продължението на подавания от слънцето живот. Понеже сърцето се смятало за център на живота, чувствата и на мисълта, някои първобитни от Западна Африка, чак до началото на нашия век имали обичай, когато умре царят им, да дават сърцето му като храна на наследника му, та да премине у него царската власт и да стане истински приемник на управлението.
Подобно схващане за сърцето присъства навсякъде както в Стария, така и в Новия Завет. Всемогъществото на Бога личи и в способността Му да прониква в сърцето и да го изследва (“Изпитващият сърца и утроби”), понеже то се смята за хранилище на човешките тайни. Човекът е добър или лош в зависимост от чистотата на сърцето си, затова псалмопевецът иска в молитвата си: “чисто сърце създай в мене, Боже”. Днес още казваме “човек с добро сърце”, “добросърдечен” или “коравосърдечен”. Тук разбра се, напълно се забравя за физиологическата функция и ролята на сърцето като най-важен орган в човешкия организъм, а се изтъква само емоционалният и нравствен елемент, който то символизира и представлява в душевната индивидуалност на човека. Самият Иисус Христос е казал, че са блажени тези, които имат чисто сърце, защото те ще видят Бога. В последствие, в контекста на православния мистицизъм тези думи на Господа ще придобият особен смисъл.
Според православното схващане за човешката личност сърцето придобива особено значение от момента, в който разумното, умът (το νοητικον, ο λογος) престанат да бъдат основната стойност в най-дълбоките и екзистенциални преживявания.
Самата вяра, като приемане на неща, които не се виждат, нито доказват чрез ума и разума (λογος/νοηση), излиза от сферата на тези функции и се свързва повече с емоционалната функция на чувството, тоест на душевната чувствителност и възприемчивост. Сетивата и мислещата способност (νοητικον) направляват и контролират познанието, докато чувството е това, което засяга пряко душата, тоест вълнението и е свързано с това, което по-просто наричаме “сърце”. Това “сърце“ диктува и любовта, която е основната християнска добродетел. Така се обособяват два различни свята, които могат да влизат във връзка помежду си, но никога не са тъждествени.
Средството, чрез което православният мистицизъм преследва своята крайна цел – а именно единението на човека с Бога – е молитвата. Молитва има в общия култ на вярващите в Църквата, съществува обаче и лична молитва; и тук имаме етапи на развитие през вековете, също както при общата молитва. Именно частната молитва е тази, която води до мистични преживявания и тя е занимавала учителите и светите отци във Византия. Това, на което трябва да обърнем внимание е, първо, оформянето на този тип молитва и, второ, начина по който тя се свързва с човешкото сърце. Големите отци аскети от първите християнски векове считали, че частната молитва не бива да се превръща някакво индивидуално празнословие, а да бъде кратка и по същество. Затова я ограничили колкото се може повече, запазвайки два основни елемента. Първият е призоваването на Христовото име. То съдържа в себе си огромна сила, понеже е името на въплътения Бог. За разлика от евреите, които и до днес вместо да произнасят Божието име го заместват с някакво друго обръщение, то християните назовават директно Бога, призовавайки Неговата помощ. Вторият елемент на молитвата е това че тя е еднословна (μονολογιστος), тоест кратка и съдържателна, което се свежда до: “Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния”. Монахът исихаст, и всеки който подражава на неговата духовност, повтаря непрестанно тази молитва, стараейки се да изживее колкото се може по-пълно и дълбоко нейния смисъл.
Тази молитва била култивирана главно сред монасите от Синайския манастир. В средата на V век Диадох, епископ на Фотики в Епир, в своето Аскетическо слово казва, че този който иска да очисти сърцето си трябва постоянно да го сгрява с помнене на Господа Иисуса, имайки това за свое единствено занимание и предмет на изледване. Друг един значим духовен писател от същия век, Исихий, предствител на синайската традиция, учи в същия дух. Той казва, че постоянното трезвение или духовна яснота и Иисусовата молитва пропъждат от сърцето забравата, тоест бягството от усещането за съществуване. Πомненето на Иисус трябва да стане дори дотолкова постоянно, че да се слее с диханието. Тук вече виждаме свързването на Иисусовата молитва с една физиологична функция – дишането. Колкото често диша човек, толкова често трябва да споменава Иисус; и разбира се тук не става дума за преносен, а буквален смисъл. Напътствията и указанията за тази молитва остават откъслечни и разпръснати до момента в който се появява един по-систематичен наръчник за умната молитва, чиито автор не ни е известен, но със сигурност е представител на синайската традиция и напълно изразява принципите на византийския мистицизъм.
Заглавието е Наръчник за свещената молитва и внимание. Авторът разграничава три начина на молитва. Първият е, когато молещият се издига ръцете, очите и ума си към небето, въображението му се изпълва със свещени образи, а душата му с божествен копнеж и лека полека в сърцето му се заражда чувство на екстаз и гордост. Този метод води до заблуда и умопобъркване, защото предизвиква това, което днес бихме нарекли халюцинации и параноични синдроми. Тук имаме една очевидна разлика между православните и западните мистични преживявания, защото при последните виденията на ангели и на самия Иисус се приемат положително, докато византийските исихасти ги считат за демонски заблуди, прелест и ги отхвърлят. При втория начин на молитва, молещият се брани ума си от външните усещания и събира помислите си, така че докато с уста произнася молитвата, едновременно се разсейва от вътрешното насилие, което упражнява с цел да усмири помислите си. Така той се люшка между съсредоточаването в молитвата и събирането на помислите, които в крайна сметка го лишават от вътрешния му покой. Третият начин на молитва, както казва авторът на наръчника, е нещо чудно и мъчнообяснимо, а за тези, които не го познават не само трудноразбираемо, но и невероятно. Същността на тази молитва се съдържа в това умът да държи сърцето в молитвата и да пребивава непрестанно в него и от дълбочината му да възнася молитви към Бога. Това се постига по следния начин: монахът сяда в килията си и отдалечава ума си от всичко временно. После опирайки брадичката до гърдите, насочва погледа си към средата на корема, към пъпа и се опитва да контролира и дишането на носа, така че да е равномерно. Сега трябва да проучи с ума си недрата на тялото си, така че да локализира мястото на сърцето, където проникват всички душевни сили. Отначало тук ще намери само дълбок мрак, но ако се окаже настоятелен ще почувства неизказана радост. Когато умът намери мястото на сърцето, внезапно вижда неща, които не е познавал. Тогава вижда въздухът, който се вмъква между сърцето и самия него, да свети, и ако тогава произлезе някой помисъл в ума му, още преди да придобие форма и образ във въображението, той бива пропъден с призоваването на Иисуса Христа.
Явно е, че чрез този метод се въвежда една психофизиологична молитвена практика, в която могат да бъдат открити външни прилики с тази при индуистката йога, от която обаче се различава напълно по своята същност, защото докато йогата се стреми чрез безчувствието (апатията) към единението на човека с вселената или към усъвършенстването му за бъдещите превъплъщения, то във византийската мистицика крайната цел на умната или сърдечната молитва е единението с личния Бог, Иисус Христос. Също така фиксирането на погледа в пъпа при византийските исихасти не е самоцел, както се е смятало, а насочващо движение на очите за локализиране на сърцето, което именно се цели. Чрез регулирането на дишането и непрестанното повтаряне на умната молитва в крайна сметка молещият се успява да повтаря с ума си Иисусовото име в ритъма на ударите на сърцето, независимо от това дали работи, седи или спи.
Психофизиологичният метод на умната молитва бива допълнително систематизиран през XIV век на Света Гора, когато тук пристига големият учител исихаст Григорий Синаит.
По всяка вероятност тогава бива въведена и употребата на броеницата, която помага главно на начинаещите при упражняването на тази молитва. По някакъв начин исихастите кодифицирали свързаното със съзерцанието на божествената светлина учение на по-ранните отци на Църквата. Имайки пред вид, че Бог е невидим единствената възможност за човека е да стане причастен към нетварните Божии енергии, а това се постига чрез умната молитва и обръщането на ума към сърцето. Така, теологията става наука не на разума, а на опита, и емпиричното познание на разкриващите се божествените истини – както например догмата за Светата Троица – извира от човешкото сърце.
През XVIII век се появява едно издание, което дава голям тласък на исихастката духовност и сърдечната молитва.
През 1782 във Венеция бива издадена една доста обемна гръцка книга, наречена Добротолюбие (Φιλοκαλια) и включваща съчиненията на отците-аскети, упражняващи се в духовно бодърстване (трезвение) и молитва. Същата книга единайсет години по-късно излиза в превод на църковнославянски в Москва. С тези издания се открива така наречената филокалийна епоха, която се отличава със съживяването на византийския мистицизъм не само сред гърците, но и сред славяните и румънците. През 1801 отново във Венеция големият религиозен писател, св. Никодим Светогорец издава един духовен наръчник под заглавието Наръчник със съвети за пазенето на петте сетива, въображението, ума и сърцето, което още веднага се превежда на румънски. Забележителното в тази книга е не само обширната глава, в която става дума за сърцето като естествен, противоестествен и надестетвен, физически, извънфизически и свръхфизически център, но и за да стане всичко това по-ясно, в края на книгата има една глава със заглавие: “Каква форма има човешкото сърце според съвременните анатоми”. Тя е написана специално за книгата на св. Никодим от знаменития учен Антимос Газис, който предава тук анатомичните познания за сърцето, които въвел през 1628 английският медик Уилиам Харви със своята книга Exercitatio anatomica de motu cordis et sanguinis circulatione. Тази глава на Газис включва дори и схеми на сърдечните камери и артериите. Анатомия на сърцето в книга в духа византийския мистицизъм !
XIX век е време на възраждане на византийския мистицизъм не само сред гърците, но и сред славяните и румънците. Умната или сърдчната молитва придобива нови последователи сред монаси и светски лица и има голямо разпространение и то особено в Русия. Към средата на този век там излиза една книга от анонимен автор, която впоследствие бива многократно преиздавана, под заглавието Искрени разкази на един поклонник пред духовния му отец. В тази книга се разказва как един “бездомен поклонник” на свети места споделя начина, по който бил обучен на сърдечната молитва и мистичните преживявания, които имал чрез нея. Така тази молитва се популяризира, с всички последствия, които може да предизвика това, тъй като византийските отци говорят за очевидни духовни, психически и телесни рискове в случай на практикуване, лишено от отговорен духовен ръководител. Защото слизането на ума в сърцето, както казват, и съединяването му с него, е завършекът на един дълъг процес на аскетичен живот, който започва с упражняване в послушанието и има като задължително условие ръководството от много опитен и свят духовен наставник.
Мистичните преживявания, които вкусва отдалият се на умната молитва не могат да бъдат описани дори от самите посветени в тази практика. Светая светих на сърцето не се разкрива лесно и още по-малко може да бъде описана и да стане понятна за тези, които не са причастни към подобни преживявания. Това, което казваме ние е просто външно и повърхностно описание, а действителната дълбочина на метафизичното сърце остава скрита за непосветените. Света Гора, където в продължение на векове е бил преживяван този опит на умната молитва остава и главното място, където тя може да бъде изучавана. Отците аскети светогорци са тези, които могат и да свидетелстват за нея, но и да я преподават. Там следователно трябва да бъдат търсени съвременните източници на преподаване на този мистичен път.
